Споменът

Тръгвам. Защо? Къде? Нима вървя? Не, само в мислите си...

Бързам. Бягам. Както винаги. Закъснявам, макар да не пристигам никъде.  Но съм там. Сама. Това не ме притеснява. Там винаги съм сама. Въпреки че около мен е пълно с  хора. Но те не са тук в този момент.

Те са някъде другаде. Вероятно бързат за някъде – работа, училище. Но тук и сега, в моето „тук и сега”, не бързат. Дори не се движат. Те са тук. Безгрижни. Сякаш не ги интересува нищо. Дребните делнични проблеми не ги тревожат. Спокойни и щастливи. Могат да се усмихнат истински. Само тук и никъде другаде. Откраднат миг на щастие. Но нима някой следи времето? Часовникът отмерва секундите. Макар тук никой да не се интересува от него.  Защото точно този миг той няма да го отнеме. Няма право. Той е мой. Той е техен. Наш, но не и негов.