Проливен дъжд се изливаше над селцето, сгушено в подножието на високия хълм. Проблесна мълния и озари стария замък на върха. В нощи като тази никой не смееше да излезе извън дъсчената ограда, опасваща селото. В нощи като тази мирис на суеверен страх се носеше из въздуха, врати и прозорци се залостваха, а в църквата се четяха молитви.

            Неколцина от селяните се бяха сбрали в странноприемницата край стария пресъхнал кладенец в центъра на селото. Лютив тютюнев дим се стелеше навсякъде, ала освен тракането на дървените халби, пълни с възкисела бира, и нарядкото прокашляне на ханджията, в салона бе необичайно тихо.

            Сред почукването на дъждовните капки постепенно се различи и друг звук – ритмичното чаткане на подкови по чакъла на селския площад. Сред дъждовната пелена бавно се откроиха силуетите на трима конници, наметнати с тъмни плащове и увили лицата си с шалове. Спряха сред площада огледаха се, след което водачът махна с ръка и тримата бавно подкараха конете към странноприемницата.

            - Тия пък кои са? – изфъфли беззъбият старец до открехнатия прозорец, надигна халбата, след което се изхрачи на пода и гръмко се провикна за още пиво.

            В това време непознатите слязоха от конете и завързаха поводите им за прогнилия дървен коневръз до стълбите на постройката. Отметнаха шаловете и качулките и заизкачваха стъпалата.

            Водачът им беше висок и слаб мъж, леко прегърбен, със студени сини очи,  падаща до раменете тъмна коса, прошарена къса брада, а дясната му скула беше прорязана от белег.

Вторият от пътниците беше висок, по-висок от водача,  широкоплещест, с къдрава рижа коса и брада и зелени очи.

Третият беше по-дребен от спътниците си, плешив мъж с лице на невестулка и тъмни очи, гладко избръснат, а носът му беше гърбав и леко изкривен на една страна, сякаш от счупване.

            - Няма гарнизон – промърмори тъмнокосият към спътниците, след което бутна вратата и тримата влязоха в странноприемницата. С бавни крачки се отправиха към тезгяха и поръчаха бира. Ханджията наля три халби и ги постави пред непознатите. Те бавно ги надигнаха и отпиха.

- Каква е тая пикня! – ревна рижият, пресегна се през плота, хвана ханджията за яката го придърпа към себе си. Всички посетители впериха поглед в тях.

- Я по-добре за тия парици, дето ни ги искаш ни налей нещо по-читаво! – просъска през зъби непознатия.

            Ханджията се вгледа в очите на грамадния мъж и с усилие преглътна. Тоя тип щеше да го убие като едното нищо, ако не получеше каквото иска. Щеше да го зарови и да се изсере на земята, където лежеше, след което щеше да изнасили дъщеря му и да опожари дома му, изколвайки пътьом добитъка. С треперещ глас дебелият мъж отрони:

- Н-н-нямаме друго. Реколтата беше лоша тази година – след което стисна очи и се разтрепери като лист. Рижият великан отвратен го отблъсна от себе си и запрати халбата подир него. Възмутени, селяните наскачаха и почнаха да крещят по тримата, а някои дори се приближиха към тях, размахвайки юмруци. Рижият бавно се обърна към тях, разкопча плаща си и го пусна на пода. Отдолу носеше плетен нагръдник и кожена туника под него. На кръста му висеше кама, а над дясното му рамо се подаваше дръжката на огромен двуръчен меч. Стъписани, селяните спряха на няколко крачки от рижия. Тъмнокосия се пресегна към него и го дръпна към плота.

- Ума ли си изгуби! – просъска му, след което се обърна към ханджията и каза:

- Извинете нелепото държание на спътника ми. Родом е от северните племена, а, както знаете, те са селяндури с отвратителен характер.

Ханджията кимна, видимо успокоен. Селяните се върнаха по местата си и скоро салонът се изпълни с приглушени разговори.

            Тримата непознати се отправиха към единствената маса, около която имаше празни места. На нея седеше само някакъв пиян дядка и гледаше през прозореца. Обърна се към тях щом седнаха и се ухили, разкривайки беззъбите си венци.

- Не ви харесва бирата на стария дебелак, а? – изкиска се той. От устата му лъхна гнил дъх – Шеб се казвам. А вие кои сте и от де идете?

- Прости пътници сме – отвърна плешивия – От изток идем да си опитаме късмета по тия земи.

 Старецът не отговори. Тримата му се струваха познати, макар и да не можеше да се сети откъде. Сигурно ги беше срещал при последното си ходене до Аркус – големият град, на два дни път езда източно от селото. Не му даваха мира и думите на върлинестия чернокос тип, изречени точно преди да влязат. „Няма гарнизон”. Ама че работа. Мислите му бяха прекъснати от плешивия, който го питаше нещо.

- Какво викаш? Бях се отвеял – каза Шеб.

- Питам те какъв е тоя замък на хълма – повтори мъжът насреща му.

- Зависи кой питаш – изхили се старецът – Две истории се носят за туй място и за халба бира ще ви ги разправя и двете.

Без да продума тъмнокосият избута халбата си към старчето. Последният кимна, ухили се, надигна халбата и отпи мощна глътка, след което се оригна звучно и изтри устата си с ръка.

- Като бях невръстен сополанко – започна той – баща ми ми разравяше, че някога там живели цар и царица, а туй забутано село било част от тяхното царство. Кой би повярвал, а? Тая помийна яма – царска земя! Та родило им се значи дете – момиченце. И викнали те всичките вещици и магьоснички от околията да го кръщават. Смахната работа, ви казвам. Де се е чуло и видяло на кръщене да викаш такваз измет? И значи, пожелавали му те всякакви хубави работи, ама, видите ли, изневиделица се пръкнала някаква зла дърта гарга и рекла, че като стане на шестнайсет години принцесата, щяла да си убоде ръката на вретено и да се спомине. Иди, че вярвай после на тая история! Де се е чуло и видяло да пукнеш от убождане? Та както и да е, проклела я значи и си тръгнала, а останалите вещици, дето още не му били пожелавали на дрисливото пеленаче нищо, се събрали и направили някаква дяволия, та хлапето вместо да се гътне да заспи за сто години. И тъй се случило, че като станала на шестнайсет пачаврата, наистина се боднала на вретено и захъркала. А старите вещици и те хубава я свършили – рекли, че не вървяло да хърка момата сто години и като се събуди да види, че мама и тате отдавна са станали храна за червеите, та приспали и тях и всички, дето били в замъка по онуй време, че да не ù е самотно като се събуди.

Старецът прекъсна историята си и изпразни на три бързи глътки дървената халба. След това се загледа в непознатите, присвивайки очи. Определено ги беше срещал някъде.

- Втората история е още по-откачена – поде отново той – Че пак било царщина туй село и за дъщерята на царя и царицата си е същото. Ама разликата е в туй, че тя се родила чудовище. Като се пръкнала, дали я, значи, на царицата да я кърми, а пък малкият урод ù отхапал половината цица и почнал да лочи от кръвта ù, тъй разправят. Ама тя, старата, понеже много му се радвала на хлапето, пък и била чалната, та не издумала на никой що за звяр е снесла. Та дошли вещиците да я кръщават малката гад, и никоя не я усетила що за демон е, освен тая, дето ù рекла, че ще мре. Та появила се тая, дъртата, и щото била по-оправна от другите бабишкери и усетила що за гадина лежи пред нея, та рекла, че като стане на шестнайсет ще пукне малкия звяр щото след като навършел тая възраст щял да почне истинският ужас. И пак останалите магьоснички рекли, че не е редно тъй, че ѝ хлопа дъската на дъртата гарга и направили така, че изродчето да заспи. Ама тя станала на шестнайсет и нито пукнала, нито заспала, а почнала да трепе хора наред. Ама не можела да излезе от замъка. Никой не знае защо. И до ден-днешен повечето хора от туй село не припарват до останките на замъка, а който се осмели – или не се връща, или се връща малоумен и оплескан от собствените си лиги. Всичкото туй суеверие не води до нищо хубаво. Че е противно място оня замък – противно е, ама не ми се вярва, че там живее кръволочеща царкиня, по-дърта и от мен. По-скоро някой вълк или мечка да зимува там, а суеверните глупци като го видят и се чалват.

Дядката млъкна и пак огледа странниците.

- Абе аз вас ви знам отнейде.

- Не си спомням да съм те виждал преди – каза плешивият.

- И аз така – допълни тъмнокосият, а рижият само поклати глава.

Старецът умислено се вгледа в тях. Дълго се взира, докато накрая паметта му почна да се избистря.

- Да се èба в гъзà! Виждал съм ви, ама на картинка! В Аркус! Имаше обявена награда за вас! Вие сте Тримата монарси! – изкрещя дъртакът. При последните му думи всички в салона наскачаха  и се втренчиха в непознатите. След това настъпи суматоха, докато някои от селяните се опитваха да избягат от тях, а други се опитваха да се докопат до тях. Всеки беше чувал за Монарсите и за огромната награда за главите им.

- Шибан дъртак! – просъска рижият, след което с мълниеносно движение измъкна камата от колана си и я заби в окото на стареца. Бликналата кръв го оплиска до лакътя. Старческият труп се свлече по лице на масата, а през това време рижият, когото знаеха и като Графа, измъкна меча от ножницата на гърба си и се обърна към селяните. Другите двама смъкнах пътните си наметала и под тях се показа снаряжение, подобно на това на спътника им. Измъквайки мечовете, двамата застанаха от двете страни на рижия гигант – плешивият, когото наричаха Херцога отдясно, а тъмнокосият, известен още и като Принца застана вляво на рижия. После тримата се устремиха към сбирщината селяни и почнаха да си проправят през тях път към изхода. Около тях се посипаха посечени тела – някои издъхваха на място, други огласяха помещението с предсмъртните си писъци, притискайки с ръце смъртоносните си рани. След минута – две тримата се озоваха пред вратата и Графът с ритник я изкърти от пантите. Тримата изскочиха навън и се озоваха срещу останалите жители на селото, всеки понесъл като оръжие първото сечиво, изпречило се пред очите му. Или бяха привлечени от глъчката в странноприемницата, или пък някой от посетителите беше успял да се измъкне сред глъчката и беше вдигнал тревога. Тримата спряха неуверено на стълбите, след което грубо бяха изблъскани надолу по стъпалата от хората, прииждащи през вратата. Тълпата ги обкръжи и оръжията им бързо бяха отнети.

- Скапани селяндури! – злобно измърмори Херцогът, с което си спечели удар в корема от широкоплещестия селянин пред него. Плешивият мъж се преви и изхриптя.

Към тримата пристъпи едър и набит мъж с гъста кестенява брада и оредяваща коса. Останалите селяни раболепно се отдръпваха от пътя му.

- Виж ти, кой решил да се отбие при нас – злобно поде той – Самите Монарси! Виждам, запознали сте се със сина ми – допълни и потупа едрия тип, който беше ударил Херцога.

- Аз съм Алан – кметът на това село. А вие сте обявени за издирване в повечето градове на изток. Най-издирваните престъпници за последните десет години. И най-скъпо платените.

Замълча и се загледа към странноприемницата, където неколцина мъже изнасяха труповете на убитите от тримата главорези.

- Доколкото знам – каза накрая – присъдата за такива като вас по тия земи е обесване. Тая нощ ще ви затворим в мазето под моята къща. То е с дебела врата и здрава ключалка. Няма прозорци. Накратко – няма измъкване от там. Разбирате ли, ние сме бедно селце и не разполагаме с тъмница, затова когато се наложи – мазето е чудесно решение. Утре сутринта ще бъдете обесени. След това главите ви ще бъдат откарани в Аркус и с наградата за вас – кой знае? – може и тъмница да си направим.

И, смеейки се на собственото си остроумие, кметът даде знак на няколко здрави мъже да водят затворниците към дома му.

***

- Е, сега стана интересно – каза Графът, оглеждайки  мазето. Помещението беше широко, ниско и задушно, а вратата беше солидна и отчайващо неподатлива на удари. От тавана висеше маслен фенер, чийто пламък едва-едва осветяваше стените.

- Ако не беше толкова тъп, че да почнеш да се репчиш на селяндурите със самото ни пристигане сега можеше и да не сме така затънали – скастри го Херцогът – Хубаво ми разправяше мамчето да не се забърквам с идиоти, ама нà – кой да ти слуша!

- Ама и мамчето ти висна на въжето, нали! – не му остана длъжен рижият.

- Само защото тате я изпорти! – повиши глас плешивият, след което се разтършува из левият си ботуш и накрая с доволно сумтене измъкна връзка шперцове.

- Дали са заспали старият пор и синчето му? – обърна се към другите двама.

- Залагам ти главата – каза Графът – Сигурно така са се натряскали от кеф, че са ни пипали, че вече хъркат в собствения си бълвоч.

Плешивият мъж се изправи с шперцовете в ръка и, проклинайки полугласно рижият си спътник и племето, от което беше дошъл, се запъти към вратата. Клекна, огледа ключалката, подбра няколко от шперцовете и почна да бърника в механизма. Графът го погледа навъсен няколко секунди, след което се отдалечи към далечния ъгъл, свали си гащите, клекна и почна да сере.

 Принцът се доближи до вратата и приседна до ниския си спътник. Херцогът го изгледа и за пореден път се зачуди как се е забъркал с тоя мълчалив садист.

            Преди дванайсетина години за пореден път го бяха заключили за обирджийство в град Итус – тогава беше около двайсетгодишен, все още имаше коса и още тогава беше майстор на шперцовете – и в тамошния дранголник се запозна с едър риж младеж, две години по-голям от него. Двамата заедно успяха да избягат от тъмницата, след като Херцогът се погрижи за ключалката, а новият му приятел – за стражите.

Двамата поеха на юг към Алтария – пограничен град със силен гарнизон. Мислеха да се запишат в пограничните стражи, докато в Итус забравят за тях и спрат да ги издирват, но новината за тях ги беше изпреварила – навсякъде из Алтария бяха разлепени обяви с техни рисунки и примамлива награда за главите им. Така двамата започнаха да скитат от град на град, криейки се от закона. Тъй живяха близо пет години, докато накрая не бяха заловени в град Амир в източните покрайнини. Затвориха ги в най-долното ниво тъмницата, след като внимателно ги претърсиха и взеха шперцовете на Херцога. Поставиха стражи да бдят нощ и ден пред вратата на килията им и тъй те прекараха близо три години скрити от дневната светлина, проклинайки тъмничарите си и псувайки безсилно.

 В края на третата година домъкнаха още един окаяник – тъмнокос мъж, с десетина години по-възрастен от тях., Захвърлиха го в килията и сякаш забравиха за него, точно както забравиха и за тях.

  След три дни непознатият издебна един от пазачите, хвана го за ръката, издърпа я през решетката и почна да му чупи пръстите един по един. Стражът закрещя и се опита да се измъкне, а тъмнокосият му счупи китката. Привлечени от виковете дотичаха и другите пазачи, извадиха оръжията си, отвориха килията и нахълтаха вътре. С мълниеносно движение тъмнокосият измъкна камата на пленника си, с едно движение му преряза гърлото и с убийствена точност я запрати към най-близкият страж. Острието се заби в окото му и войникът със задавен стон се свлече на земята. Рижият само това и чакаше – докопа мечът му и прониза още един страж. Херцогът се възползва от суматохата, взе камата на единият от повалените и преряза гърлото на застаналият с гръб към него пазач.

 Последният оцелял страж захвърли меча си и побягна. Тримата затворници го последваха и го настигнаха в коридора на тъмницата. Тъмнокосият замахна с меча, който беше взел от един от убитите, и му разцепи черепа. След това тримата се отправиха към свободата си.

 Тъй групата им нарасна на трима. Всеки от тях изостави името, с което беше роден и си избра ново. Рижият се превърна в Графът, а тъмнокосият – в Принцът. И така тримата поеха на запад, придвижвайки се от град на град, докато новината за тях не стигнеше до местния гарнизон, а почнеха ли да ги издирват пак се отправяха на път. Така се продължи, докато не пристигнаха в това село.

            Мислите на Херцога бяха прекъснати от рязкото изщракване на ключалката. С доволно сумтене той измъкна инструментите си от механизма и се надигна, следван от Принца. След малко към тях се присъедини и Графът, пристягайки колана си. Херцогът натисна бравата и вратата се отвори с протяжно скърцане. Тримата поеха нагоре по стълбите и излязоха в сумрачен коридор. Поеха по него и скоро излязоха в широка стая, чиито стени бяха окичени с всякакви оръжия.

- Старият кмет май си пада колекционер – промърмори Херцогът, след което се зае да си избира оръжие. Спря се на къс меч и две ками, и след като провери остриетата, които бяха добре заточени, се обърна към спътниците си:

- Имам да свърша нещо. Вие през това време може и да си харесате нещо от тая сбирщина – и обхвана с широк жест стаята.

- Какво смяташ да правиш? – попита го Графът.

- Имам недовършена работа със сина на стария пор – отвърна спътникът му, след което се отправи през стаята към стълбите, водещи към горния етаж.

- Това няма да свърши добре – промърмори рижият, след което двамата с Принца се заеха да оглеждат кметската колекция. Скоро Принцът се сдоби с неименните за него меч и кама, а спътникът му се спря на кама и масивен боен чук. Тъкмо привършваха с пристягането на ремъците на новите си оръжия, когато се появи и Херцогът с доволна усмивка на лицето.

- Какво направи на синчето? – запита го Принцът.

- А, нищо особено – отвърна плешивият – Наръгах го няколко пъти в сърцето, след това му отрязах главата и я занесох в съседната стая, дето спи дъртия. Заврях му я между краката – довърши със злобна усмивка.

 Тримата поеха към изхода и скоро пак се зоваха на селския площад.

- А сега накъде? – попита рижият.

- Сега да си потърсим конете – отвърна плешивият.

- Майната им на конете! – тросна се Принцът – ако някой от селяндурите ни види здраво ще загазим. По-скоро ще се скатаем някъде за през деня и ще изчакаме да тръгнат да ни търсят, след което ще дойдем тук и ще си намерим коне.

- И къде смяташ да се скатаем? – попита го Херцогът.

- Ей там – отвърна тъмнокосият, посочвайки замъка на върха на хълма – Ако се вярва на приказките на оня дядка никой от селяндурите няма да припари да ни търси там.

- Да, ама нали го чу какво разправяше за тая развалина!

- Ти да не би да вярваш на тия тъпотии?

  Херцогът поклати глава и тримата се отправиха към възвишението, прикривайки се в сенките. След около час вече бяха пред портата на каменния зид, ограждащ порутения замък. Дървото беше прогнило и тримата лесно изкъртиха дупка, през която се провряха в градината.

- Приятно местенце – отбеляза Херцогът, докато тримата крачеха по пътеката, водеща към замъка. Никой от тях не забеляза как на мястото на вратата, през която бяха влезли, се появи преплетен гъсталак от трънаци с дебели шипове.

  Докато тримата вървяха заваля проливен дъжд.

- Я да потърсим по-сухо местенце – подвикна Принцът и се затича към замъка.

Спътниците му го последваха и скоро достигнаха портата на замъка, която беше отворена. Под бледата светлина на луната тримата се промъкнаха през нея. Озоваха се в тъмен коридор. Около тях се носеше миризма на плесен. В метални скоби по стената имаше незапалени факли. Тримата взеха по една и скоро тъмнината беше прорязана от трепкащи пламъци.

- До изгрев остават четири часа – каза Принцът – Ще прекараме денят тук и щом се смрачи ще отидем до скапаното село. Щом си намерим коне, ще подпалим някоя и друга къща и докато селяндурите са заети с гасенето на пожара, ние ще се измъкнем незабелязани от там.

 След като се уговориха тримата тръгнаха по коридора да потърсят място на което да поспят.

- Трябва да се изпикая – каза Херцогът, когато достигнаха до входа на голяма зала, покрай чиито стени се изкачваха две стълбища – Вървете, ей сега ще ви настигна – добави и се върна десетина крачки назад до вратата на малко помещение, което някога сигурно е било слугинска спалня.

 Двамата му спътници влязоха в голямата зала и се спряха като заковани – навсякъде из помещението седяха или лежаха мъже и жени, които изглеждаха дълбоко заспали, а лицата им бяха застинал в спокойни усмивки. Сякаш бяха заспали насред бал или някакъв  празник. Изгубили дар слово, двамата продължиха бавно напред, оглеждайки се изумени.

 Изведнъж Графът отскочи назад и задавено изруга.

- Какво става? – попита спътникът му, стискайки дръжката на меча си.

- Нищо – промълви рижият – Привидя ми се нещо нелепо.

Беше му се привидяло за миг, че пред него лежат не заспали хора с леки усмивки на лицата, а изсъхнали скелети, застинали в пози на ужас. Но когато се вгледа пак, не видя и помен от мъртъвците.

 Двамата продължиха да оглеждат залата, когато изведнъж до тях достигна писък на болка и ужас, двамата се завъртяха към вратата, спогледаха се и хукнаха натам. И двамата бяха разпознали в писъка гласа на своя спътник. Излязоха тичешком през вратата и застинаха изумени. Коридорът, по който бяха минали преди няколко минути го нямаше. На негово място се виеше камнно стълбище, което извираше от тъмнината под пътниците и се изкачваше нагоре, към слабата лунна светлина, проникваща през дупка в покрива далеч над тях. Двамата се спогледаха.

- Какво ще правим сега? – попита Графът – Ще се разделим или ще продължим заедно?

- Ще се разделим – каза Принцът – Така има по-голяма вероятност да го намерим. Но намерим ли го или не, ще се срещнем тук след половин час. Накъде ще тръгваш?

 Графът се замисли за миг.

- Надолу – каза накрая.

- Добре. Не забравяй – след половин час да си тук със или без Херцога. Ако ли не – тръгвам без теб – след тези думи слабият мъж с обърна и почна да изкачва стълбата.

 Графът остана за миг загледан след спътника си, след което заслиза надолу. След десетина минути стигна подножието на стълбата и се огледа. Направо имаше тясно коридорче и той пое по него. По продължение на коридора от двете страни имаше врати, но всички бяха заключени. Не след дълго той се озова в малко помещение, прилично на спалня. В далечния край се виждаше врата. Рижият гигант пое към нея, но изведнъж замръзна на място. Отляво му се дочу стенание. Той се обърна и вдигна високо над главата си полуизгорялата факла. В бледата светлина видя на пода до стената да лежи неясен силует. Бавно го приближи и видя, че това е Херцогът, лежащ в локва кръв. Наведе се над него и го огледа. На светлината на факлата видя, че гърлото на спътника му е разкъсано и от там блика кръв. В очите на умиращия проблесна няма молба. Рижият му приятел кимна, пресегна се и измъкна камата от колана му, след което с едно движение я заби до дръжката в сърцето на приятеля си. Херцогът потръпна и на лицето му се изписа облекчение. След това се отпусна назад и последният му дъх изсвистя на пресекулки през раздраното гърло.

 Графът се изправи, бършейки очите си, пресегна се през рамо и откачи бойния чук от ремъците. Стисна го в десницата си и се обърна към вратата, през която беше дошъл. На прага стоеше млада жена, облечена в бяла прозирна рокля, спускаща се плътно покрай тялото ѝ. Имаше черна коса, бледа кожа и ярко червени устни, но той не обърна внимание на това. Погледът му беше привлечен от очите ѝ – те бяха изцяло черни, сякаш на лицето ѝ проблясваха две парченца безлунна нощ.

- Коя си ти, да те вземат дяволите? – попита Графът с треперещ глас.

- Аз съм владетелката на това място – отвърна тя, макар и звук да не се отрони от устните ѝ. Говореше направо в ума му.

- Каква владетелка? – с усилие промълви мъжът.

- Не слушаше ли какво говореше онзи старец в селото? Аз съм принцесата, която трябваше да умре. На кръщенето ми само една от вещиците разбра каква съм и се опита да ме убие, но не успя. Нейната магия, заедно с магията на вещиците след нея ме прикова за сто години в този замък, но стоте години отминават съвсем скоро. Тогава пред мен се отваря светът.

 Докато говореше, тя бавно започна да се приближава към Графа. С трепереща ръка той вдигна бойния чук над главата си, изкрещя и го стовари с все сила в лицето на жената. Тя политна назад и се строполи на пода. Рижият мъж предпазливо приближи към нея. Тогава тя се надигна от пода и се обърна към него. Главата ѝ беше деформирана от силата на удара, вратът ѝ беше прекършен, а челюстта ѝ беше строшена и висеше към рамото ѝ. Тя бавно надигна ръце и стисна глава между дланите си, след което с неприятен звук намести счупените си кости и изправи прекършения си врат. Пред изумения поглед на Графа костите ѝ заздравяха. Тя погледна мъжа пред себе си, след което се хвърли към него. Втори писък проряза тъмнината, ала остана нечут.

 В това време Принцът най-подир изкачи стълбите и се озова н широка площадка, от която тръгваха три коридора. След кратък размисъл той избра средния и пое по него. Коридорът го отведе до двукрила дъбова врата, пожалена от влагата и времето. Мъжът се поколеба, след което я натисна и я отвори. Озова се в широка спалня, осветена от лунната светлина, нахлуваща през големият прозорец на стената вляво. По средата на стаята имаше голямо легло с балдахин от черна коприна. Принцът дълго го гледа, после, сякаш подтикван от някакъв вътрешен глас, приближи до леглото и отметна завесата настрани. Това, което видя го остави без дъх. На леглото лежеше млада красавица, с черни коси, бледа кожа и ярко червени устни. Изглеждаше заспала. Подтикван от гласа в главата си Принцът се наведе и я целуна по устата.

***

Слънцето изгря и светлината му озари източната кула на замъка. Освети голямото легло с балдахин в спалнята на върха. Принцът лежеше неподвижен на пода до леглото. Студените му сини очи бяха помътнели от завесата на смъртта.

 На леглото над тъмнокосия мъж лежеше Принцесата. Очите ù бяха затворени, а бледата ù кожа беше поруменяла и жизнена. На устните ù трептеше лека усмивка, а по брадичката ù се стичаше все още незасъхнала кръв.