СРЕЩА  С  МЪРТВИТЕ

Когато четем някоя книга или дори отделен разказ, нерядко мнението ни по засегнатите в нея въпроси, малко или много се различава от това на автора. Според мен това е съвсем нормално. В крайна сметка всеки има, по-скоро трябва да има, собствено мнение, което в никакъв случай не е задължително да се покрива с това на другите. Напротив, приемането на чуждото мнение без да го пресеем през ситото на собствената си преценка е много тревожен сигнал -  това може да доведе до груби манипулации, а оттам и  до обезличаване на собствената ни идентичност. Разбира се, не трябва да се подминава и факта, че в резултат на наша некомпетентност по засегнатите въпроси или само защото „така ни се струва”, а понякога и поради някакви нездрави субективни фактори, оценката ни да не е  достатъчно обоснована, дори да бъде и съвсем грешна. Ако е така, все пак ни остава възможността да се постараем да приемем, че просто сме сбъркали и поне пред нас самите, да си коригираме мнението. Но ако сме абсолютно сигурни в правотата си, считам че е непростимо, ако не реагираме и по този начин да оставим някой  да ни манипулира както намери за добре –било защото сме „възпитани” хора и не искаме да му противоречим, или пък просто нямаме достатъчно кураж да го направим. Правото на собствено мнение е безспорно, но това е само първата част. Вората и много по-важна част е доколко можем, дали искаме, а идали смеем да го кажем и обосновано защитим.

Споменавам тези елементарни неща преди всичко във връзка с някои необикновени, по-скоро невероятни ситуации, в които лично съм попадал и за които аз самият нямам обяснение. Те обаче нито са измислици, нито пък са някакъв опит за манипулиране на когото и да било.

С цел да се предотвратят евентуални недоразумения, преди да разкажа едно невероятно мое преживяване, бих искал да изясня, че аз не вярвам в каквито и да било религии или секти, не съм суеверен, не съм и фаталист. Освен това категорично отхвърлям твърденията, че в този безкраен свят от галактики и вселени, единствено на незначителната планета-пеленаче Земя, се е появила форма на живот, в резултат на което... и т.н., а всичко останало е мъртвило. Истината е, че има безброй други цивилизации – едни по-назад, други по-напред от нас, но има и такива, чието развитие е достигнало нива, които далеч надхвърлят и най-смелите човешки представи. За тях например и покоряването на междузвездните пространства отдавна не е проблем, нещо, за което вече има редица и то необорими косвени и преки доказателства. Това е факт, който човечеството, иска или не иска, вярва или не вярва, трябва да приеме.

Разбира се, някакво потвърждение, още по-малко аргументирано обяснение относно наличието на толкова много цивилизации,  няма да чуете от никоя от съществуващите религии. По този въпрос те предпочитат да мълчат. А и какво ли биха могли да кажат? Дори сегашният стадий на развитие на собствената ни цивилизация е бил немислим за създателите на тези религии – просто познанията им, когато са творили постулатите на своите религии, са били съвсем примитивни в сравнение със съвремените познания и начин на живот. Не, че са били глупави или бездарни – те са създавали нещо, в което сигурно са вярвали, но това е било във време, което е било коренно различно от сегашната действителност. Знам, че много хора ще се възмутят от подобни расъждения, но техните възражения гарантирано ще се основават единствено на всемогъществото и безпогрешността на Боговете, в които вярват. В случая единственото нещо, което приемам е, че имат право да вярват в каквото си искат, стига да не пречат или вредят на останалите.

Не изключвам  и  съществуването на нещо, по-скоро на някаква особена, още непозната за хората, вид енергия, която може да се отделя от физическото тяло временно или завинаги. В това отношение също има редица теории и научни експерименти, които, въпреки че не са добили голяма гласност в публичното пространство, не бива безрезервно да се приемат, но не могат и с лека ръка да се отрекат. Но това е един изключително сложен и комплексен въпрос, чието разглеждане нито е предмет на този разказ.

Основната, ако не и единствена причина да не можем да си отговорим на толкова много въпроси и то от различно естество е не, че те са неразгадаеми и нерешими, а липсата на достатъчно опит, знания и информация, което от своя страна доказва, че все още се намираме в някакъв първичен стадий от нашето развитие. Сигурен съм, че за значително по-развитите от нас цивилизации, при основната част от въпросите, на които ние продължаваме да търсим отговор, отдавна са изчезнали въпросителните знаци. Елементарно, но вярно заключение.

 От друга страна приемам напълно твърденията, че възможностите на човешкия мозък са далеч по-големи, отколкото ние си мислим. Според най-оптимистичните научни изледвания, един интелигентен човек използвал максимум  до 10% от възможностите на своя мозък, а гениите достигали до 15%. При други проучвания, този процент е с пъти по-малък.

Оказва се, че останалата част от мозъка си дреме необезпокоявана от никого и не върши нищо. Ето, точно за тази бездействаща част от нашите мозъци става въпрос. Но тя бездейства, не защото е мързелива или не става за нищо, а защото все още не можем да открием кода, с който да я активираме. Но може би, поне засега, е по-добре да си остане  така. Защо ли? Защото човечеството все още не е дорасло до онази степен, която да може да гарантира, че достъпа до тези огромни „резервни мощности” ще бъде използван само и единствено за неговото по-нататъшно усъвършенстване и развитие, а не за разрушаване и самоунищожаване.

Във връзка с това си спомням как един мой необикновен приятел (вж. „Неканеният гостенен” в първия том  от поредицата „Живот без грим”) ми каза, че ако това стане при сегашната настройка на човешката ни същност, първата ни работа щяла да бъде да взривим земното кълбо и с това да приключим завинаги историята на планетата Земя. Затова и приемам съществуването на този „регулатор”, по-скоро „ограничител” за пълен достъп до възможностите на човешкия мозък, като напълно логичен. Когато вродените ни инстинкти за враждебност, жестокост, разрушаване, алчност, и т.н. изчезнат или поне се сведат до безопасен за по-нататъшното съществуване на същото това човечество, минимум, тогава... Но ако има нещо безспорно, то е, че когато това „тогава” дойде, ние с вас отдавна няма да сме между живите. Неприятна, но вярна прогноза.

Често се говори за древни или съвременни гадатели, пророци и т.н. Да, за разлика от безбройните шарлатани, има и истински феномени, чиито способности все още са загадка. При тях единственото сносно обяснение е, че по някакъв, неизвестен и за тях самите начин, те са успели да активират част от споменатите неизползвани възможности на мозъка и макар частично, са успели да си осигурят достъп до невъзможна за нормалните хора информация. Явно, при тях споменатите по-горе „ограничители”, по една или друга причина поне до някаква степен са били „извадени от строя”. Но това е въпрос, който не е в пряко свързан с този разказ.

За мен не е толкова странно, че често успявам да сънувам нещa, които  съм  поискал. С други думи, сънища по предварителен, собствен сценарий. Сигурен съм, че подобни случаи, под една или друга форма, се случва с много хора, така, че не може да се говори за някакво изключечение.

Що се отнася за обикновените сънища, това е една тема, която се чопли от хилядолетия и както се казва „под слънцето нищо ново”. При сънищата обаче има един изключително важен момент, който, за съжаление, често се пропуска.  Когато фактът, че вие сънувате е безспорен, тогава вие имате просто, но и напълно достатъчно, при това непоклатимо, обяснение за евентуалните невероятни неща случили се във вашите сънища. Какво е това обяснение ли? Ами това, че както е известно, в сънищата абсолютно всичко е възможно - при тях просто няма ограничения. Че кой от от вас например не е летял на сън?  Търсенето на логика в това, което сме сънували, обикновено е обречено на пълен провал. Въпреки това, все още твърде много се спекулира с тълкуването на сънищата, но и това е нормално. То е започнало от незапомнени времена и продължава с пълна сила и в наши дни. Нашият свят е залят с какви ли не „съновници”, „тълковници”, врачки и т.н., основната част от които са си чиста шарлатанщина. И ако нещо, макар и донякъде се „сбъдне”, то моментално се тиражира, разбира се, нерядко силно украсено. Но когато „предсказанията” не се сбъднат”, подобна реакция липсва. Просто така е устроен човекът. Аз лично предпочитам да деля сънищата на хубави и лоши и това е всичко. Знам, че  не е точно така, но лично мен това ме устройва, защото ме спасява от затъването в едно блато, от което излизането може да стане опасен проблем.

Споменавам тези неща, не за да убеждавам някого в нещо, в което и сам не съм сигурен, а единствено защото непрекъснато търся, макар и елементарно обяснение за някои странни и невероятни, по-скоро абсурдни случаи, които са станали не някъде, някога и с някого си, а с мен самия. Става въпрос за съвсем неестествени състояния, при които все още съм  буден и съм, както се казва, с “акъла си”, знам кой съм, къде съм физически и как съм се озовал там. Обаче независимо от това,  участвам в невероятни и необясними събития, развиващи се при странни обстановки или на места, за чието съществуване дотогава може да не съм имал и най-малка представа. За съжаление, резултатът от досегашните ми усилия е нулев, а обяснението „Това е Божа Работа” съм задраскал завинаги.

Към тези случаи се отнасят разказите ми “Докосване”, “Тунелът”, “Крепостният град”, “Неканеният гостенин”, откъс от „Патрицият”, „Една невероятна среща”, „Двойно отмъщение”, в които всъщност, колкото и  странно и невероятно да звучи, няма нищо измислено. За тези случаи, независимо че точно аз съм ги преживял, не мога да дам каквото и да било сносно обяснение. Опитите ми досега винаги са се сблъсквали с някаква непроницаема и непреодолима стена, която не позволява макар и за миг да се надзърне зад нея.  Може би и това да е в резултат от непознаване възможноститие на нашия мозък? А може би наистина има някакви неизвестни за нас блокировки, които ни пречат да го направим? Може би....?

Засега си оставам само с безбройните въпроси, но не и с тяхните отговори. Вече съм убеден, че при обидно кратката продължителност на човешкия живот, няма и да ги дочакам. Жалко.

След дълги колебания, породени от различни по своята същност причини, все пак реших да се опитам да пресъздам още един случай, който далеч надхвърля всякакви човешки представи, поне моите. Затова накрая седнах пред компютъра и написах това, което все още си спомнях от него.

Вече не си спомням повода, но веднъж двамата с жена ми минахме през моето родно село. Пристигнахме  към обяд. Братовчедът Тенчо, (на когото прехвърлихме безвъзмездно къщата и двора) и жена му Таня вече ни очакваха с нетърпение - бяхме се обадили предварително по телефона. Както обикновено, те бяха приготвили отличен обяд и веднага ни поканиха на масата. Понеже когато пия не карам кола, предложих първо да отидем до гробищата, да оставим цветя на гробовете на нашите починали близки и след това да обядваме. Така и направихме.

Обикалях мълчаливо гробовете на починалите си родственици, оставях  цветя пред надгробните им плочи, а спомените ми свързани с тях само увеличаваха мъката ми.

“Всъщност какво става след настъпването на смъртта? Има ли някакво продължение и ако да, какво е то? Нима толкова тривиално и наистина за обидно кратко време приключва всичко? Животът ни всъщност е само един миг, нещо като командировка. Тогава какъв е смисълът му?”

Въпроси, които си задавах не за първи път, но както винаги, те оставаха без отговори. Не можех да  приема твърденията на различните религии за задгробния живот и най-вече, че всичко предварително е програмирано от всемогъщия Бог, но в същото време изпитвах и нещо като завист към хората, които  искрено вярваха.ици. Те имаха огромно предимство пред мен, защото за тях нещата бяха ясни – “всичко е божа работа” и с това въпросът приключва, без да си  задаваха като мен купища въпроси оставащи без отговор.

Върнах се при останалите, които, виждайки колко съм разстроен, бяха така добри да не ми задават въпроси. Прибрахме се в селото без каквито и да било коментари. Докато жените се занимаваха с масата, аз отидох да видя двора и къщата, в която бях отраснал. Стана ми тъжно, гледайки прекрасния някога двор и тази вече обезлюдена къща. Влязох в обора и спомените за времето, когато той беше пълен с животни, ме натъжи още повече. Влязох и в почти празната плевня, след това постоях малко пред пустият и́ сайвант и се върнах при останалите, които вече бяха заели местата си край масата.

Понеже обядът закъсня доста, а и пийнахме от отлежалата ракия, останала още от времето на баща ми и запазена от Тенчо за подобни срещи, реших да преспим  в село и на сутринта да продължим пътя си. След обяда направих голяма разходка из селото, а след вечерята, двамата с Тенчо отидохме в кръчмата, за да се видя със старите си приятели, доколкото все още бяха останали. Започнаха наздравици, заредиха се спомени и лакардии. Прибрахме след единайсет и половина. Ние с жена ми отидохме да спим в родната ми къща.  Легнахме си и тя скоро заспа.

Вече беше полунощ, но на мен не ми се спеше и вместо да се въртя в леглото станах, облякох се и излязох да се разходя  из двора.

Беше тиха, спокойна нощ. От онези незабравими нощи, в които ти се струва, че тишината просто кънти в ушите ти. Никакво движение на въздуха, небето сякаш е засято едри звезди, пълнолуние. Истинска лятна тракийска нощ.

Вървях бавно по чемширената алея към кладенеца и се възхищавах на тази великолепна нощ. Бях се унесъл в детските си спомени, когато изведнъж ми се стори, че чувам говор, по-скоро някакъв шепот, идващ откъм големия сайвант на плевнята.

“Глупости! Така ми се е сторило. Навярно съм пийнал повече тази вечер.”, помислих си аз, но чувството, че някой наистина шепти, се засили.

Спрях се и се ослушах. Наистина откъм сайванта на плевнята се дочуваше, макар и много неясно, нещо като приглушен говор. Не можех да видя нищо, защото лозите на лозенцето, през което минаваше алеята, бяха вдигнати на високи телове и ми пречеха да видя сайванта.

“Че се чува някакъв шепот, е безспорно. Най-добре да отида и да проверя.”, почнах да разсъждавам наум, но веднага логично съобразих, че това може да са евентуални крадци, които, изненадани внезапно, можеха да се нахвърлят върху мен.

Съвсем тихо се върнах при къщата и влязох вътре. Жена ми спеше дълбоко и не ме усети. Извадих пистолета от вътрешния джоб на якето си, заредих го и отново излязох навън. Съвсем безшумно, с готов за стрелба пистолет, тръгнах към плевнята. Когато наближих  сайванта видях около двайсетина прави фигури.

“Ами сега?”, помислих си обезпокоен, но без да губя самообладание насочих пистолета към групата скупчени една до друга фигури.

Съвсем неочаквано, чувството на тревога бързо започна да се „топи” и скоро почти изчезна - дори пристъпих напред.

Лунната светлина беше достатъчна да виждам всичко пред мен. А това което видях…!!!

„Групата” се състоеше от мои родственици, но всички до един от присъстващите бяха… покойници. Чувствата, които изпитвах бяха наистина екстремни, но не и страх – даже прибрах пистолета в десния джоб на панталона си и започнах  да разглеждам фигурите.

Видях прабаба си Мария, любимата си баба Марга, баща си, майка си, леля си Петра и нейния син бате Славчо, когото обичах толкова много, но той почина още като ученик в гимназията, чичо Теньо и жена му Дана, моята втора млечна майка, техният син бате Иван и дъщеря им кака Мария, чичо Йордан и чичо Атанас, както и други  вече починали близки. Сред тях видях и един  строен, красив млад мъж във военна униформа, когото познах веднага – беше човекът от портрета, който беше поставен в един от ъглите на стаята, в която спях, когато вече бях по-голям.

“Телата” им, доколкото в този случай въобще може да се употреби тази дума, бяха триизмерни, но лицата на всички бяха неподвижни и безизразни, нещо като восъчни фигури. Шепотът, който чувах преди, беше прекъснал. Всички стояха неподвижни, обърнали глави към мен, без дори да примигват. Имах чувството, че съм попаднал в музея на мадам Тюсо, с тази разлика, че фигурите бяха на хора, които познавах лично.

Най-странното беше, че гледайки към тези лица, не изпитвах нито радост, нито мъка. Независимо от съвършената прилика, нещо ми пречеше да приема, че това са моите вече починали родственици, които като живи толкова много съм обичал.

Тревогата наистаина почти беше изчезнала, но изумлението от това, което виждах си остана и просто не знаях как да реагирам. И тогава на помощ ми дойде най-вероятното обяснение -  вследствие на голямото количество алкохол, което изпихме в кръчмата, след като сме се прибрали в къщата с жена ми, аз съм си легнал и веднага съм заспал. Значи  не е имало никакви среднощни разходки и т.н. и  всичко, което виждам в момента е сън, явил се в резултат на чувствата, които съм изпитал на гробището. А може би този сън и да е по поръчка (нещо, за което вече споменах в началото на този разказ). Разбирах много добре, че макар и много логично, не мога да приема безрезервно това обяснение, но друго по-обосновано от него нямаше. От друга страна, то донякъде успя да измести другия и далече по-тревожен вариант – че става нещо нередно с психиката ми. Вероятно това е била и основната причина да се насилвам  да приема, че става въпрос за  сън и нищо друго. Това до известна степен ме успокои и аз както се казва се „взех в ръце”.

„Добре, щом е сън, какво ми пречи да си поговоря с тях, и без това отдавна не сме се виждали.”, помислих си аз, опитвайки се дори да се пошегувам.

Не знам защо, но преди да кажа нещо друго, се обърнах към мъжа във военна униформа  и попитах:

“Ти си дядо Иван, мъжът на баба Марга, убит в Балканската война, нали?”, попитах без, разбира се, да очаквам някакъв отговор.

“Прав си, моето момче, аз съм дядо ти Иван.”, за най-голямо мое учудване отговори той. Отговорът му, казан с монотонен и напълно безчувствен глас, ме изненада, но въпреки това продължих:

“Но ти изглеждаш много по-млад от мен!”

“Аз съм роден много преди да се родиш ти, но единствената ти представа за мен идва от портрета, който си виждал и затова изглеждам така.”, отговори той.

“Всеки от нас изглежда така, както най-добре си го запомнил.”, допълни баба Марга

“Сигурно е така. А мъжът до баба Мария  навярно е прадядо ми Теньо, когото също никога не съм виждал?

“Така е, той е най-възрастният между нас. Почина от мъка на четирийстия ден от смъртта на дядо ти.”, поясни чичо Йордан, неговият най-малък син, брат на дядо ми Иван.

Майка ми беше застанала най-отпред. Аз тръгнах към нея с разперени ръце и… прегърнах един от диреците, подпиращи стрехата на  сайванта и си ударих челото.

Явно, това ми е помогнало допълнително да проумея невероятната обстановка, в която бях попаднал. Всъщност това бяха покойници, напуснали земния живот в различно време и при различни обстоятелства. Значи с тях беше изключен какъвто и да било реален физически контакт. Объркването ми беше пълно.

Разбрала състоянието ми, баба Марга ми се притече на помощ:

“Не се плаши, чедо. Ние няма да ти направим нищо лошо.”

“Но аз не се страхувам, бабо. Просто  не мога да проумея какво става в момента. Знам много добре, че това, което виждам и чувам, е невъзможно. Ако от нещо наистина се притеснявам, то е, че ако това не е сън, тогава или по някакви причини не съм на себе си, или пък просто съм се побъркал.”,

“Не, сине. Не си се побъркал. Разбирам, че не можеш да приемеш тази наистина невероятна за вашите представи ситуация, но ти си, както и преди, съвсем нормален земен човек. Всичко е наред.”, обади се и „баща ми”.

Успокоих се, но само донякъде, още повече, че това, което виждах, беше абсолютно невъзможно. Аз, един реален земен човек, от кръв и плът, стоях пред цяла тумба мъртъвци. Какво нормално можеше да има тук? Ситуация, в чиято абсурдност не можеше да има каквото и да е съмнение.

„Ами ако това не е сън, а е плод на внезапно обхванало ме болно въображение, или на някаква непозната, поне на мен, хипноза? А може би е някакъв жесток сценарий на неизвестна свръхцивилизация? Може би това са някакви подмамващи креатури, които нямат нищо общо с моите починали родственици?” започнах да си задавам купища нови въпроси, които допълнително ме разтревожиха и аз отново започнах да се самоубеждавам, че просто сънувам и няма защо да се притеснявам.

 „Като е сън, защо да не поема инциативата и да прекъсна това проточило се мълчание.”, реших накрая и макар не много деликатно, започнах:

“Всъщност кои сте вие? Вие сте едни безплътни…, не знам как да ви нарека. Не сте същества, защото съществата са реални създания, изградени от създадени по точно определен начин и пропорции химически вещества. Ако замахна с ръката си, тя ще мине през вас, без да усетя каквото и да било съпротивление, нещо, в което вече се убедих. Телата и дрехите ви, които виждам, са пълна илюзия, тях просто не може да ги има. Излиза, че това е стопроцентова заблуда. Какво всъщност представлявате вие?”

“Така е. Нашите тела, по-скоро останалите след смъртта ни химически отпадъци, отдавна са изгнили и от тях не е останало нищо, освенчаст от скелетите ни. Ние сме душите на покойниците, които ти познаваш. Но ако не виждаш тела и облекла, няма как да ни идентифицираш.”, опита се да обясни чичо Йордан, или този, който приличаше на него, но с глас, който нямаше нищо общо с гласа, който толкова добре познавах.

Не знам защо, но това обяснение ме подразни и без много да се замисля. казах:

“И тези души, освен че са безсмъртни, си хвърчат където и когато си поискат, при това имат на разположение цели гардероби?”.

“Е, не е точно така, но душите наистина са безсмъртни.”, отговори той.

“Излиза, че те съществуват вечно, без да консумират каквато и да било енергия. Нещо като перпетуум мобиле?”, не преставах с язвителните си въпроси, навярно за да овладея отново обхващите ме чувства и най-вече да затвърдя убеждението си, че това е само един сън.

“Душите консумират свръхкомпресирана космическа енергия, която е неизчерпаема и която земните хора не само че не ползват, но и все още  нямат дори и елементарно понятие какво представлява тя.”, с учудваща вещина и изразни средства се опита да обясни “чичо” Йордан. Приживе той беше природно интелигентен и способен човек, но чак толкова!

“И кой управлява целия този сложен процес? Само не ми разправяйте, че това е всемогъщият Господ, защото веднага ще отида да си легна.”

“Това е въпрос, който както и да ти го обясняваме, едва ли ще можеш да разбереш.”, отговори той.

Забравяйки за невъзможната ситуация, в която бях попаднал, това допълнително ме подразни.

“Значи след смъртта, душите  изоставят физическите си тела да изгният в гробовете, след което по някакъв начин придобиват такива висши знания, които са недостъпни за земните хора. Че защо не ни ги предадете? Ето, вие сте ми били най-близки роднини, защо не ми разкриете, поне част от вашите знания? Сега имате тази възможност. Обещавам да не ви прекъсвам.”

“Защото не може.”

“А защо не може? Защото не искате, защото не ви е разрешено от някого, или защото наистина няма какво да ми кажете?”

Това вече беше много остро и очаквах съответна реакция. Нищо подобно. Те продължаваха да стоят със застинали, безизразни лица. Чичо Йордан продължи:

“Просто не бива. Земните хора трябва да си живеят живота по тяхному, защото всяка външна намеса би била пагубна за тях.”

“Като е така, защо сте дошли тук? Не ви ли е известно, че ако беше някой друг на моето място и имаше лабилна нервна система, досега да е получил инфаркт? Тялото му щеше да си остане тук, а “вечната” според вас душа щеше да отиде кой знае къде. Всъщност вие с какво се занимавате и има ли въобще някаква полза от вас?”, почти губех котрол над себе си.

“Не се ядосвай, чедо. Това са въпроси, които се намират в особена и то много сложна взаимнообуславяща се връзка и не могат за толкова кратко време да се обяснят. За да стане това трябва специална солидна подготовка, за която също е необходимо време.”, обади се баба Марга

Това направо ме сащиса и едва не се разсмях. Любимата ми баба Марга говореше едва ли не като академик и то без следа от характерния за нея силно подчертан нашенски диалект. Нов абсурд, който затвърди предположението, че всичко е само един сън. А щом е сън, защо баба Марга да не е лауреат на Нобелова награда или носител на друга някаква световна титла. Но понеже много я обичах й казах:

“Мила бабо, ако разбира се, наистина си ти, това не се отнася за теб. Когато ми е било много тежко, ти винаги си намирала начин да ме подкрепиш, даже и след смъртта си, за което много ти благодаря. Но това, което се случва сега, просто е пълен абсурд.”, отговорих аз и се обърнах към чичо Йордан:

“Сега остава да ми кажеш, че вие знаете всичко.”

“Напротив, все още знаем малко, но има толкова много неща, които знаем и познаваме  далеч по-добре от земните хора.”

“Знаете, но нищо не казвате. Тогава каква е ползата от знанията ви? Както излиза, вие сте вечни. С какво наистина се занимавате? Явно бездействате и си хвърчите насам-натам. И като е така, защо чак сега се сетихте да се появите, а не по-рано?”

“Защото не зависи от нас.”

“Така ли? А ще ми кажете ли кой и как ви ръководи? Вие прераждате ли се? Как е организиран животът ви, или не незнам как се казва това при вас?”, започнах да задавам въпросите си като картечница.

И тук следва едно от големите бели петна в паметта ми от тази “среща”. Сега, когато се опитвам да опиша този случай, ми се струва, че внезапно съм изгубил интерес към този разговор, но съм почти сигурен, че не беше така и че в действителност той беше много по-дълъг и далече по-интересен. Спомням си само, че накрая казах:

 “Искаше ми се да ви задам още толкова много въпроси, включително и тези, които си задавах днес, когато обикалях гробовете ви, но няма да го направя, защото или няма да ми отговорите, или пък ще забравя това, което ще ми кажете, както вече ми се е случвало, а и да остане нещо, няма начин да го проверя. Остава да взема да го разправям на другите и накрая да ме тикнат в лудница. Затова сега ще отида да събудя братовчеда Тенчо и ще го доведа тук, за да ви види и той. Само така ще бъда сигурен, че не съм се побъркал.”

“Няма смисъл да го водиш тук.”, обади се чичо Теньо.

“Защо да няма смисъл?”, попитах веднага.

“Защото той няма нито да ни види нито да ни чуе и наистина може да си помисли, че не си добре психически.”, отговори бате Иван, бащата на Тенчо.

Края на изречението никак не ми хареса, най-вече защото  не беше лишено от логика.

Въпреки това продължих:

“Аха, значи само аз мога да контактувам с вас, така ли?”

“Може и така да се каже.”, поясни бате Славчо.

“Трогнат съм! А защо  ги няма вуйчо Васил, дядо Христо, баба Динка и др. близки умрели?”

“Защото тук сме само от нашия род, които ти познаваш или си чул за тях.”, обясни баща ми.

“Добре. А защо трябва да повярвам, че вие сте тези, за които се представяте?”, отново попитах аз.

След кратко мълчание, те един през друг започнаха да разказват за реално случили се с мен неща, с които бяха свързани и те приживе.

Гласовете им бяха тихи, монотонни, без каквито и да било възклицания или паузи - сякаш в изреченията им нямаше никакви препинателни знаци. Имах чувството, че говорят някакви машини, в чието произношение се чувстваше някакъв , не мога точно да определя какъв, може би тенекиен оттенък. Както и преди,  лицата им продължаваха да бъдат неподвижни, безизразни и излъчваха някакъв отблъскващ хлад. Немигащите, като че ли от оцветено стъкло очи, също.

Вече не само нямах желание да задавам нови въпроси, но и твърдо бях решил да приключа с тази неизвестно от кого, как и защо измислена среща с тези  мъртъвци, които така и не можех да приема, че са моите починали родственици. Чувствах, че има нещо, което,  освен че обстановката по начало си беше абсурдна, силно ме смущава.

Спомних си за няколкото случая, когато по един или друг начин съм контактувал с покойници, но те бяха коренно различни. Между тях и сегашната тягостна,  безчувствена и според мен много изкуствена ситуация, нямаше никаква връзка или прилика. Тогава наистина разбирах много добре, че има не само контакт, но и чувства. А сега...нищо.

Без повече да слушам стържещите им гласове, започнах да ги разглеждам по-внимателно. Вглеждах се в стъклените им очи, но там не открих израз на каквото и да е чувство. Констатирах, че даже като говореха, устните им не се движеха. Освен това, от самото начало не бях видял някой от тях поне да помръдне.

Колкото повече ги гледах, толкова повече се усилваше и чувството ми, че тези безплътни, нереални фигури, нямат нищо общо с моите починали близки, независимо от приликата.

Желанието ми да приключа с тази колкото невъзможна, толкова и потискаща обстановка, се увеличи. Бях крайно напрегнат, но без чувство на страх. Накрая забравил за всяко благоприличие, направих знак да се запази тишина и бавно, но ясно и твърдо казах:

“Чуйте ме добре! Вие не сте моите починали родственици и никога няма да ви приема като такива. Сега си заминавайте за там, откъдето сте дошли и предайте на този, който ви е изпратил, че още много има да учи, за да разбере чувствата, които може да има един реален земен човек, макар и смъртен.”

“Но ние дойдохме да те…”, започна някой, но това направо, по земному,  така ме ядоса, че забравил за невъзможната ситуация, в която бях попаднал, грубо го прекъснах:

“Какво да ме… Може би да ме отведете с вас, а на сутринта живите ми близки да намерят бездиханото ми тяло в този вече запуснат сайвант?”

“Но при нас е много хубаво.”, обади се и леля Петра, по-скоро нейното  подобие.

Вече нищо не можеше да ме спре, дори бръкнах инстинктивно в джоба си и сложих пръст на спусъка на пистолета. След време, когато си спомнях за тази моя реакция, не ми оставаше нищо друго, освен да я приема с откровена насмешка. Явно съм го направил единствено поради вроденият ми инстинкт за съмосъхранение, който в случая с нищо не можеше да ми помогне.

“Като ви е толкова хубаво, стойте си там. На мен пък ми е хубаво на земята, където все още имам много важни ангажименти.”

След това се обърнах към “майка” си:

“Ако ти представляваш душата на моята родна майка, настоявам да ми отговориш честно и то веднага,  само на един въпрос. Не мислиш ли, ако въобще това понятие важи за вас, че още е рано твоят любим внук да остане без баща?”

Гледах я право в безизразните очи и очаквах отговор й. За първи път видях, че нещо проблясна в погледа й, дори се опита да каже нещо. Сега обаче съм повече от сигурен, че всичко това само ми се е сторило и то само защото много ми се е искало да бъде така. Но не е било.

“Така не се разговаря с душата на покойник!”, чух някакъв упрек, казан със същия монотонен, безчувствен глас. Но този глас не дойде от “групата”, а отнякъде другаде - не можах да определя дори и посоката. Това вече наистина премахна и последните ми задръжки и без да се бавя, казах:

“Ти пък кой си?  Вместо да ме учиш на етика, бъди така добър да застанеш пред мен, за да видя физиономията ти.”

“Христе, недей…”, опита се да се намеси “баща ми”.

За първи път в живота си си позволих да го прекъсна. Направих го, защото вече бях абсолютно сигурен, че тази, макар и триизмерна „фигура” няма нищо общо нито с баща ми, нито с неговата душа, ако въобще съществува такава.

“Не ме интересува нищо повече. Това, което искам е веднага да изчезнете и никога повече да не се явявате пред мен под каквито и да било начини и форми. Аз  продължавам да обичам достатъчно силно моите починали близки и нямам никакво намерение да деля тази обич с подобни измислени не знам от кого и защо, безплътни  и безчувствени креатури.”

Сега съм сигурен, че и тук има големи “бели петна”, които обаче няма да си позволя да запълвам с измислени от мен неща.

Спомням си само, че някъде пропя петел, след него втори, трети…, пропяха първи петли. Моите “събеседници” започнаха да издават някакви  неразбираеми звуци, лицата им се сбръчкаха, изкривиха се в ужасни гримаси, след това косите им започнаха да окапват, черепите им да се оголват, очите им да падат…, докато накрая се размиха във въздуха и изчезнаха, без да остане каквато и да било следа от тях. Сайвантът опустя.

Стоях неподвижен и сащисан, дори не можех да мисля за онова, което бях преживял. Когато се посъвзех, започна неизбежната атака на въпроси и безплодни расъждения:

“Какво беше това? Изключено е да се е случило. Дано наистина да е сън. Но аз не съм заспал, а се намирам до сайванта на плевнята. Освен това не съм лунатик, за да се озова не по моя воля тук.”

Гледах празния сайвант, но не усещах нито мъка, нито чувство за раздяла с някого, а въпросите не преставаха да ме атакуват:

„Ами ако това са някакви халюцинации? Ами ако наистина полудявам?”

Последния въпрос ме разтревожи не на шега, но преди да изпадна в паника, тревогата започна да се стопи и аз едва ли не  спокойно заключих:

“Никакви души на мъртавци, никакво полудяване. Ако има нещо безспорно, то е, че в момента се намирам пред този, до болка познат ми сайвант и освен мен тук няма никого. Ето и тезгяха на баща ми още си е на мястото, част от инструментите му също. Че съм тук и то жив и здрав, няма каквото и да е съмнение и това е най-важното. Тогава какво толкова съм се разфилосовствал?”

Нещата започнаха да застават по местата си, но тогава си зададох  нов въпрос:

„А мъртвите, които доскоро бяха тук?”, на който веднага си отговорих:

„Стига с тези простотии! Ако беше пил по-малко петдесетградосова анасолийка, нямаше да има и помен от мъртвите. Пък и като си виждал толкова ясни миражи в пустинята, да си спомняш някога да си се докосвал до тях? Край на въпросите!”

След това взех окачената над тезгяха тесла, пробвах острието й на нокътя на палеца си, както ме беше учил баща ми и дялнах малка треска от дирека пред мен.

Решен твърдо да не си задавам нови въпроси и безсмислено да търся тяхните отговори оставих теслата на мястото и́, прибрах се в къщата и си легнах.

“Хайде, ставай!  Таня идва и каза, че мекиците вече са готови.”, чух в просъница гласа на жена си.

Когато станах, тя ме погледна неспокойно и каза:

“Защо си толкова блед? Изглеждаш много изморен. Да не се разболяваш?”

“Не, нищо ми няма, просто спах много лошо.”, отговорих неохотно.

“Може би не трябваше да спим в тази къща.”, каза разбиращо жена ми, но като ме погледна отново, бързо попита:

“Каква е тази цицина на челото ти? Къде си се ударил?”

“Не знам, навярно съм се ударил в таблата на леглото.”, силно разтревожен от нейната констатация, побързах да кажа първата измислица, която ми дойде на ума.

“Ето ти кърпа и сапун. Като се облечеш и измиеш, вземи чантата с багажа и ела в другата къща.”

Тя излезе, а аз започнах да се обличам. Когато взех панталона,  усетих, че е по-тежък от обикновено. Бръкнах в десния му джоб и извадих пистолета. Беше зареден с патрон в цевта, без задействан предпазител - нещо, което не бих направил никога, освен  при екстремна ситуация.

Оставих пистолета на леглото и отидох да се измия, но не на мивката в кухнята, а на тази в двора. Когато се върнах в стаята взех пистолета, извадих пълнителя, и патрона от цевта, който поставих в пълнителя, който сложих го обратно в пистолета, включих за всеки случай предпазителя  и го  във вътрешния ляв джоб на якето си. Облякох се, взех сака и тръгнах към тесния проход, който свързва двете къщи. Без да знам защо, продължих и отидох до сайванта. Всичко си беше така, както го бях видял предния ден. Само на един от подпорните диреци личеше пресен белег от дялване с нещо остро.  Погледнах към стената над тезгяха – теслата си седеше на обичайното место.

Взех един пирон от сандъчето, откачих теслата и го забих в дирека с “белега”.

Навярно съм искал да закова завинаги случилото се през нощта за този дирек, вместо да остане в паметта ми, но ... не сеполучи...