СРЕЩА С НЕПОЗНАТА

             Малкото паркче пред църквата бе един истински оазис на спокойствието всред самия център на столицата, където човек можеше бързо да се скрие от гърмящата маса от хора, трамваи, клаксони и спирачки и само циничните и жаргонни подвиквания на продавачите от близкото пазарче за плодове и зеленчуци нарушаваха на моменти това великолепие. Сивотата и прахът от околните улици като че ли тук срещаха една невидима бариера и в градинката около църквата беше някак по-лесно да се диша. Всъщност, усещане за бариера имаше и за него допринасяха разкошните огромни върби, които като мълчаливи стожери бдяха за това да държат извън парка цялата мръсотия, характерна за центъра на столицата. Дърветата щедро оставяха на вятъра да люлее изящните им клонки - танц, който с грацията си увличаше хората в парка и караше прегрелите от слънцето и изморени минувачи да се почувстват като в гигантска зелена люлка. Достатъчно бе човек да седне на една от многото пейки, да вдигне поглед нагоре и така, губейки връзка със земята под себе си и съзерцавайки полюшващите се върби на фона на небето, да забрави поне  за миг всичките си неудачи. В парка, както и пред повечето църкви в центъра, имаше огромно ято от гълъби. Това произтичаше от факта, че в централните църкви се сключват повечето от църковните бракове, а всички знаем за обичая на излизане от църквата да се хвърля жито с пълни шепи върху главите на младоженците. Семена никога не оставаха на земята, но затова пък гълъби имаше много. Те имаха своя голям принос за цялото това великолепие... особено в моментите, в които нещо ги подплашеше, докато ситнеха по земята - в един миг всички те отлитаха нагоре и на фона на разкошните зелени върби около тях, създаваха реминисценции за райската градина.

              Стоях срещу църквата и си мислех именно за това - как за нас, хората, красотата от летежа на гълъбите означава всъщност тревога за тях. Докато са спокойни и се разхождат по земята, не представляват особен интерес. Красотата е следствие от тяхната уплаха. И понеже всичко това се случваше на фона на църквата, се замислих за библейските текстове, в които се посочва, че моментите на страдание и трудности са онези, които ни ваят като истински красиви в очите на Бога. Вероятно и нашето спокойствие и рутина са също така некрасиви за него. Не знаех доколко аналогията ми имаше резон, но мислите затова са мисли – често ни връхлитат ненадейно и не на място, също както и ни напускат и няма гаранция коя от тях доколко е истинна. А най-често са странни и нямащи нищо общо със ситуацията, в която сме.

              В случая вълнението беше за мен, очаквах среща с една моя бивша съученичка - Валентина, с която бяхме заедно до пети клас и с оглед на това, че  в момента бях на тридесет и две, бяха минали приблизително двадесет години от момента, в който се бяхме видели за последно. Майките ни бяха близки приятелки от времето, когато бяхме още съученици с Валентина и живеехме в един и същ жилищен блок. След това се преместихме, смених и училището и с Валя така и не ни се пресякоха пътищата повече, но знаех, че майките ни понякога се виждаха. По-късно Валя заминала да учи в чужбина, аз излязох на квартира, докато следвах висше, освен това две години от обучението ми преминаха извън страната, по линия на стипендии или практика, та в редките случаите, в които се виждах с родителите си, почти не сме обсъждали стари наши познати.

               Работех в голяма рекламна агенция, а Валя, макар и завършила художествена академия в Испания, била решила да се върне в България и да се пробва в рекламния бизнес. Споделила това с майка си, тя потърсила моята, знаейки какво работя аз; и така, един ден майка ми ме помоли да отделя малко време за бившата си съученичка, като й разясня в какво се състои работата ни и дали може да кандидатства във фирмата, в която съм и аз. Не обичам срещи с призраци от миналото, както наричах всички бивши съученици, далечни роднини, съседи от детството и т.н., на които от куртоазия трябва да обърнем някакво внимание, а на по-нахалните да отговаряме на въпросите как сме и с какво се борим, но в случая реших да не споря с майка си. Хвана ме в добро настроение, а и с Валя като деца бяхме приятелчета. Дори се бяхме целунали веднъж под балкона до входа ни, след което бързо се бяхме обърнали и разбягали в различни посоки... мисля, че бяхме трети клас тогава. Няколко дена след това не можах да спя, а в училище ни беше срам да се погледнем. Всичко това беше много отдавна и доста поизбледняло. Ядосах се на настоятелността на майка ми да ходя да се срещам с един напълно забравен и, на практика, вече непознат за мен човек, но все пак отстъпих.

               Пристигнах навреме на уговореното място пред църквата и с любопитство заразглеждах мнозинството от хора в паркчето. Двадесет години са дълъг период, особено ако говорим за време, през което човек тепърва се оформя като личност. Представях си онова крехко рижаво момиченце, което леко се задъхваше от притеснение, докато говореше. Въртях се нагоре–надолу, бяха минали близо десет минути от уречения час, хвърлях бързи погледи към приближаващите ме жени на приблизително моята възраст и ги преценявах вътрешно, опитвайки се да ги свържа с крехкото момиченце от третия чин с вечните огромни панделки в косите.

              В един момент забелязах на няколко метра от мен стройна млада жена, с приятна външност. Нищо чудно да беше на моите години, но, всъщност, спокойно можеше да мине и за двадесет и пет годишна. Стройна, усмихната, разглеждаше ме с любопитство и прикрито одобрение. В момента, в който погледите ни се срещнаха, тръгнах към нея. В следващия момент тя също се насочи към мен, като и двамата не се изтървахме от очи. Разглеждахме се с нескрит интерес. Косата й беше кестенява, средна на ръст, беше с хубава дънкова пола, под която личаха стройните й крака, макар полата да достигаше малко под коленете й. Годините явно бяха превърнали Валя в доста привлекателна жена, с излъчване и дискретен чар. Обаянието й не беше показно и натрапчиво, но деликатно струеше дори само от походката й, от начина, по който ме гледаше...

             - Здравей, трябваше да се разберем как ще сме облечени, знаеш ли колко се взирах в минувачите – гласът ми леко трепереше от вълнение.

             - Да, все едно сме се запознали в интернет и си правим чат-среща, нали – засмя се звънко тя.

             - Да, точно като от чат-среща сме – засмях се и аз на шегата й. - Трябваше да си вземем по един чадър, чувал съм, че така се ходи на среща с напълно непознат.

             - Е, ние не сме съвсем непознати с теб – засмя се отново тя.

             - Дааа – започнах да си преплитам езика аз – ноо дистанцията... - исках да кажа „дистанцията на цялото това изминало време”, но тя ме прекъсна:

             - Дистанцията носи в себе си много въпросителни, но важното е човек да е доволен от отговорите.

             - Да, така е... но това е и доста абстрактно - усмихнах се аз. - Ето сега ще поговорим  и за конкретни неща, относно  работата ми, например.

             - Въпросите обикновено са конкретни, но отговорите често са абстрактни, няма да ги получа пълни, ако те питам директно. Не и всички – усмихна се на свой ред тя.

             - Да, вероятно си права, - усмихнах се глупаво аз, с което исках да прикрия лекото си объркване и това, че не проследих мисълта й. - Нека поседнем някъде, ако искаш.

             Като споменах дума за работата ми, усетих сянка на недоволство по лицето й, все едно бях сваляч, който иска да се изфука с това каква заплата получава. Тя го прикри бързо, но аз го забелязах. Знаех, че не това я е подразнило, понеже нали всъщност работата беше тема на разговор на срещата ни. Понякога, като съм леко притеснен, изтърсвам едни такива квадратни фрази... Упрекнах се, че може би не трябваше още докато си подаваме ръка с нея, да й напомням за какво се виждаме всъщност – звучеше все едно ми е неприятна срещата с нея и искам час по-бързо да приключваме. А истината бе, че бях леко стъписан от откритото й поведение, от стройната й мисъл и подредените й изречения. Времето наистина променя хората, някои кардинално... нямаше и следа от онова малко, бледо и срамежливо момиченце, с което се бяхме целунали под онази тераса.

              Тръгнахме полека към близката пицария. Първоначалното раздразнение, че вися в парка пред църквата и чакам едва ли не по задължение някаква сянка от миналото под давлението на майка ми, бе се сменило с едно приятно усещане, леко позабравено от студентските ми години, което ме спохождаше при среща с приятно и хубаво момиче. Пицарията беше претъпкана, но се намериха две места на лятната тераса. Слънцето вече почти се беше скрило, но няколко от  прощалните му лъчи все още лукаво се провираха между леко полюшващите се върбови клонки.

             - Много си различна... - промълвих аз. Исках да й кажа, че много се е променила от последната ни среща, но тя ме погледна по средата на изречението и не знам защо езикът ми се замота... Тя само се засмя приветливо и погледна към менюто.

             - Е, ще си говорим ли за работа? - реших да потърся сигурност в „протокола” аз, т.е. в онова, което бе довело до тази среща.

             - Толкова ли е хубава работата ти, че така държиш да ме смаеш с нея? За втори път ми я споменаваш...

            - Не, но ... бях останал с впечатление, че ще искаш да ти разкажа...

            - Добре, – усмихна се тя - разкажи ми.

            - Е, ако не желаеш, няма.

            - Ти да не ми се обидиш сега, просто си мислех, че няма да е добре да те разпитвам в самото начало за всичко. Така си го бях решила, още докато идвах за срещата. Просто не знам какво ти би си помислил за почти непознат човек, разпитващ те за работа, доход и т.н. А и има куп други важни неща, които вероятно би искал да споделиш или да попиташ. Не бих искала да те пришпорвам с въпроси.

           - Да, но в случая с теб не бих го приел по този начин. Ти не си ми напълно непозната. А и се бях подготвил да говорим за това.

           - Добре, разкажи ми...

           Тогава й разказах в какво се състои работата ми в рекламната агенция, какво предполага мениджърската ми длъжност и какво на повечето ми колеги, какви опции има за работа при нас, какви подводни камъни крие професията, какво е напрежението и какво евентуалното заплащане.

           Тя се засмя и отпивайки от фреша си, промълви:

           - Като те слушам ми се струва, че нямаш нищо против да работя и аз в рекламната агенция – очите й се смееха.

           - Разбира се, какво против бих могъл да имам! Би ми било приятно, стига и на теб да ти харесва.

           В пицарията запалиха външните лампи. Те хвърлиха палави отблясъци върху чашите, приборите, лицата на хората... Очите на Валя, топли и влажни, отразяваха цялото това великолепие на красивата лятна тераса, а прохладата на вечерта вече беше започнала да се усеща. На мен от втората чаша вино главата ми леко се замая, на моменти склонната ми към отвеяност натура, ме отнасяше нанякъде и до мен не достигаше всичко онова, което Валентина разказваше. Тя се смееше искрено, смехът й беше звънлив и чист, но ненатрапчив, възпитан, обясняваше нещо, аз не чувах всичко, но лицата и очите ни довършваха останалото. Някаква магия имаше тази вечер на терасата на това заведение... все едно не бях пресичал хиляди пъти парка, а се бях озовал на едно съвсем ново място. Беше минал вероятно един час, откакто се бяхме срещнали, но имах чувството, че мога да стоя с дни срещу тази млада жена, без да се уморя да слушам смеха й  и да гледам лицето й.

           В този момент телефонът ми избръмча от получен смс. Беше от майка ми. Пишеше ми, че веднага трябва да се прибера.

          Оффф, тази моя майка. С тези нейни постоянни икономии, вместо да се обади... Трудно се справяше с техниката, мобилните телефони и с писането на съобщения, та и това беше кратко и с няколко изядени букви. Опитах да й звънна, но се оказа, че телефонът й е изключен... все забравяше да го зарежда. Пробвах и на домашния, но той даваше заето. Изчаках малко, но домашният продължаваше да дава заето, а мобилният да е изключен. Притесних се, че може да й се е случило нещо и притеснението успя да измести огромното ми недоволство, че трябва да приключа така бързо срещата си с Валя. Извиних й се и мисля, че тя усети искреното ми нежелание да си тръгна така ненадейно. А и като й прочетох съобщението, тя сама пожела да тръгна веднага към дома на родителите си. Дадох й имейла си, поисках й нейния, тя се позачуди за нещо първоначално, но прие с радост желанието ми да си разменим поне по един имейл.

           Хванах такси до нас, през цялото време не спирах да опитвам да се обадя вкъщи, но домашният продължаваше да дава заето, а мобилният на майка ми да е изключен. На баща си не исках да звъня, понеже знаех, че е в командировка, нямаше никакъв смисъл да го карам да се притеснява заедно с мен.

           Влетях през входната врата, в хола се чуваха гласове и аз буквално нахълтах там, както си бях обут и облечен. На дивана седяха три жени, които стреснато вдигнаха глави към мен. Отдъхнах си, понеже майка ми беше едната от тях. Другата жена, долу-горе на нейните години, беше именно леля Мария – майката на Валя. А до тях седеше жена на може би моята възраст, вече загубила цвета на младостта си, с бледо лице, малко дребничка и скромно приседнала в края на дивана. Да, това беше истинската Валя от детството - момиченцето от третия чин с големите плитки, с което се бяхме целунали онази вечер под балкона до входа ни. Виждайки я сега, знаех, че няма как да я объркам, въпреки двайсетте години изминало време. Майка ми ме погледна строго и ме попита защо не съм изчакал момичето повечко. Валя била закъсняла петнадесет минутки, почакала след това, но аз не съм се появил и си е тръгнала. После се прибрала, леля Мария звъннала в нас, а майка ми ги поканила и двете на гости. Гледах с недоумение жените със зяпнала уста като смахнат, което се допълваше от запотения ми и малко чорлав вид, вследствие на бързането и тичането, а от обувките ми се стичаше кална струйка, понеже съседът долу си миеше колата и бях нагазил в някаква локва. Оказа се, че батерията на телефона на майка ми наистина е паднала с изпращането на съобщението, а домашния телефон не го е затворила добре.

            Отидох до банята, наплисках се с вода, поокопитих се малко, след което се върнах в хола и изтърпях любопитните въпроси на леля Мария, а после поговорихме с Валя за онова, за което се бях приготвил да говоря на срещата ми в парка – за работата ми в рекламната агенция, плюсове, минуси... Не спирах да мисля кое беше момичето всъщност, с което се бях видял. Само за няколко часа през главата ми минаха силни емоции, каквито понякога нямам и за месеци – запознанство с вълнуваща непозната жена, уплаха за състоянието на майка ми, среща със съученичка от детството... и най-важното – една голяма въпросителна. Главата ми щеше да се пръсне, а двете чаши изпито вино от лятната градина в парка само допълнително допринасяха за неспособността ми да асимилирам адекватно всичко.

            Реших да не занимавам майка си и гостите с преживяното, поседях около час с тях, след което помолих да ме извинят и си тръгнах към квартирата. Влязох директно в банята и си взех един бърз хладен душ, а после се отпуснах върху матрака. Полежах така няколко минутки и скокнах бързо, осенен от внезапна мисъл. Бръкнах в джоба на дънките, с които бях през деня и извадих оттам имейла на момичето, с което се бях видял в парка. Трескаво разгънах листчето, включих компютъра и седнах с идеята да й напиша писмо. Мисълта за случилото се не ми даваше мира и бързах да разплета загадката.

            В кутията ми ме чакаше имейл. От тайнствената непозната беше. Отворих го бързо и трескаво зачетох ситните редове:

            „Здравей, беше много хубава вечер. Никога не съм очаквала, че една чат-среща с непознат от нета може да ми се отрази така добре. Това е първото ми запознанство по интернет и смятам да е последното... но това вече съм ти го писала, докато сме си чатили в сайта за запознанства. Ти беше много мил и забавен. А всички ми казваха, че е невъзможно да попадна на свестен човек. Радвам се, че правилно съм те преценила, дори леко надмина надмина онова, което очаквах. Благодаря ти! Само да не се надуеш сега :). Вярвам, че майка ти е добре и напразно си се притеснявал, кажи ми така ли е!

            Надявам се и за теб вечерта е била приятна. Радвам се че ми поиска мейл, аз ти бях писала в един от нашите чатове, че смятам да изтрия  регистрацията си в сайта след срещата си с теб, независимо дали и как е протекла тя. Явно си запомнил, но в първия момент днес не успях да съобразя защо ми поиска електронния  адрес. Пишеха ми всякакви навлеци в чата, знаеш. Можем да си пишем тук, аз наистина не смятам да влизам повече в сайта. Бях взела това решение, независимо как ще протече срещата с теб. Ти се оказа приятен събеденик и на живо, не само виртуално. Както вече ти казах,  изненада дори мен. Някой път, ако искаш, можем да си допием виното. Но само ако обещаеш да не говориш толкова за професията си :). Това е от мен, чао!"

                                                        част от сборник разкази „МИКЕЛО”

                                                                     Автор ГЕОРГИ БОГДАНОВ (Геров)