Тежестта беше просто непосилна. „С какъв акъл ги поръчват тези неща?!“, запита се той гневно, докато крепеше товара между краката си, спускайки се в тесния мръсен тунел. Напредваше полека-лека, не виждаше почти нищо, освен луната над главата си, която сякаш се присмиваше оттам, откъдето бе дошъл, на неговите усилия. Той продължи внимателно надолу, стараейки се да не изхлузи краката или гърба си от ронещите се стени - към неизвестността, която се криеше в мрака по пътя на гравитацията. Бавно, много бавно. Докато мускулите не го заболяха дотолкова, че да му се прииска да падне, само и само да се отърве от мъките. Докато не се почувства толкова ОМЪРСЕН от стените на тази помийна яма, че не може да се понася. Докато луната не се скри от погледа му, неговата „светлина в края на тунела“. Докато... докато не стигна до дъното. Опипа всичко наоколо си, но изход нямаше. Ритна стената срещу себе си с яден крясък, изпсува и закатери обратно нагоре, влачейки с мъка чувала. „Тия от Кремиковци се ебават с мене!“, помисли си Дядо Коледа.

Леглото беше твърде тясно за тях двамата. Това си мислеше тя, всеки път, когато той помръднеше насън. „Така не може да се живее!“, роптаеше тя, и още „А той си спи, сякаш не е заел цялото легло!“. Беше се отдръпнала на половин метър от него и едвам се крепеше на ръба да не падне, стискайки чаршафа, застопорен от тежестта на тялото му. Тя не мигна до сутринта, когато трябваше да се намери отговорен за тази нейна саможертва. „Още днес да вземеш по-голямо легло!“, писна тя още в момента, в който чу първото леко „дрън“ на будилника му. Той примигна и каза „добре“. Но тя се ядоса, че го е казал машинално, просто защото не му се водят разговори, когато бърза за работа. „После уморен ми бил... А спа като заклан, нали?!“. Той се прибра по-късно от обичайното, докато тя се ядосваше, че закъснява. „Ходи му слагай вечеря после! Сигурно ще каже и че е изстинала!“. Но той наистина се прибра с по-голямо легло. 2 х 2 метра. „Това сигурно ще е достатъчно“, мислеше си той, когато едвам хвана магазина отворен след работа и бързаше да купи нещо и да си тръгне. Не беше познал! „Ти имаш ли изобщо представа как СПИШ?! Искам легло като легло, да мога да си почина, а не само да бдя над съня ти!“, кресна тя истерично. Той с нежелание помогна на шофьора на товарната кола да качи обратно леглото и едвам го убеди да предаде поръчката за утре – ПО-ГОЛЯМО. На същия адрес. Хапна, без да усеща вкуса на храната, пусна си един бърз душ и си легна. Тя обаче реши да не си ляга въобще. „Аз това нещо няма да го търпя!“, повтаряше си тя, миейки чиниите, а после търкайки места, които не бяха мръсни. От безсмислието на действията си се ядосваше още повече - „Представете си само, докъде ме докара тоя!“, обръщаше се тя наум към въображаемата си публика. „Да търкам и чистя тук по нощите, без да мога да дремна дори втора нощ!“. Едвам дочака сутринта. Но не му направи кафе. „Аз да не съм му робот?!“. Той мълчаливо си направи кафе, изпи го и тръгна. А тя със сетни сили се завлече до леглото да си легне... Събуди я трясък – шофьорът и съпругът и съвместно се опитваха едновременно да задържат входната врата отворена и да вкарат в апартамента различните части на новото брачно ложе. През това време той се чудеше как да размести мебелите в спалнята, за да пасне това чудо там... А тя изникна изведнъж в коридора, хвърли бегъл поглед на ситуацията и се развика: „И сега по нощите ще го сглобяваш, нали?! Та да писнат всички съседи?!“. „А как да го вкараме тука бе, стената ли да разбия?!“, сопна се той. „А, значи трябваше аз да свърша всичко, та да стане като хората, нали?! И стени да разбивам – с глава най-добре!“, отвърна тя. Той изведнъж се успокои. Пусна, каквото носеше и заяви: „Свърши всичко сама тогава“. И излезе. Когато се обади на майка си да й каже „Майко, може ли да спя у вас тази вечер?“, родителите му бяха плътно гушнати в малкото си скърцащо легло, отживелица от зората на комунизма, в едностайния си апартамент. И тя му отговори: „Разбира се, за теб място винаги ще се намери“.

Пас! Топката подмина на милиметри завтеклия се към нея съотборник и попадна в краката на врага, който веднага я върна отатък чертата... Най-лошото беше, че всички от отбора се бяха заплеснали в смелата си атака и изобщо не свариха да защитят собствената си територия. Един от защитниците понечи да спре контраатаката, но с едно непремерено движение се нацепи зверски във вражеско коляно. Незабавно се търколи по най-красивия начин и започна да крещи, но не последва жълт картон. Атаката продължи, голът беше вкаран само след три паса... Почти без да чуват нервното боботене на коментатора, хората през телевизора в кръчмата изпаднаха в див спор дали този гол трябва да се брои или не. Отначало викаха един по друг, тропайки с бутилки по масата и плюейки. После някой каза „Ти ли ще ми говориш така бе, келеш?!“. Келешът го изцепи с бутилка по главата. Скочиха и други, вече със столове в ръце. Странични умиротворители се опитаха да се намесят, но след първия получен неориентиран тупаник и те се включиха в мелето. РЕЗУЛТАТ – две полицейски коли, три линейки, една пожарна. Един в кома, четирима тежко пострадали, шестима леко пострадали, нямат нужда от хоспитализация. Щети на стойност около две хиляди лева. Последващи съдебни разбирателства за нанасяне на тежки физически увреждания... За кой отбор ли? Ами един Господ знае...

„Ти просто не си представяш какво е! Небето през деня е лазурно синьо, вечер се изпъстря със звезди до такава дълбочина, каквато не си си и помислял, по върховете се мъдрят снежни шапки, които вече са омекнали, хлъзгави и мокри, но водата в езерата те пронизва като лед, ако влезеш вътре, и излизаш посинял. Залезът е като взрив от облаци, избухнали в пожар, овладян от околните отвесни и непристъпни скали. Въздухът е топъл и мил като майчино мляко през деня, а през нощта е свеж и пронизващ като вкуса на мента. А сутрин се събуждаш с радост от първите лъчи на слънцето, които нежно ти връщат изгубената през нощта топлина. Трябваше да дойдеш! С много любов – Мими“. Той прочете това НЕЩО и си каза „Ега ти дългия SMS, голяма работа, отишла на Рила!“. И продължи да си зяпа телевизия.

Яви й се най-сетне. Беше го чакала над три години да й проговори. В началото, когато го изгуби, просто си мечтаеше да заспи по-бързо, за да го види поне насън. Но той не идваше. Година или две по-късно започна да се появява от време на време в сънищата й, но никога не й каза и дума дори. Не отговаряше на въпросите й, просто присъстваше там НЯМО, не изразяваше нищо дори и с погледа си. Сякаш е част от пейзажа. А сега най-сетне дойде! И проговори. Държеше се, сякаш са още заедно и никога не са се разделяли. Сякаш са във времето от ПРЕДИ, а и мизансценът беше подобен. Целунаха се, говориха си. И несъмнено чувството беше хубаво. Но нея я притесняваше нещо... Накрая събра кураж да прекъсне цялата идилия, както насъбра и осъзната решимост за това, което имаше да каже. И каза „Аз всъщност вече избрах друг. И го обичам повече от живота си“. Той най-сетне й се усмихна и каза „Добре“. И не се появи никога повече... „Може би затова е дошъл?“, помисли си тя, направила избора си между живота и смъртта.