Старата вила

Прокарваше ръка по старите мраморни стени. Бавно пристъпваше и мислеше. Мислеше за всички тези изминали години. От семейната вила вече не беше останало нищо. Само една порутена постройка. Идваше тук всяко лято. Беше прекарала детството си в тази къща. Обожаваше я. Спомняше си как рано сутрин, когато се събудеше, усещаше миризмата на печените бисквитки и ментовия чай на баба си, които тя правеше всяка сутрин за закуска. Скачаше от леглото и изтичваше в голямата трапезария. Взимаше си една от бисквитките, които имаха вкус на канела и мед и излизаше на голямата ливада пред верандата. Слънцето огряваше къдравата ù, като кехлибар косичка, докато си поемаше дълбоко въздух, за да усети свежия сутрешен планински въздух. Докосваше с босите си крачета ранната роса, която ги галеше нежно и ласкаво... Всичко беше като в някоя приказка. Игрите по двора, четенето на поемите, които майка ù ù даваше от голямата библиотека на втория етаж, карането на колело по дългата, изпъстрена с цветя пътека... Докато един съботен ден не отидоха в това малко кътче на щастието. Годините си минаваха и от къщата не остана почти нищо... Остана ù само споменът... споменът за всичките тези безгрижни, изпълнени с детски смях години. Вече беше пълнолетна и трябваше да замине, за да завърши образованието си, но въпреки това искаше да посети тази прекрасна вила за последен път. Докато обикаляше голямата къща, си спомни колко щастлива беше някога... как единственото важно нещо за нея бяха тези моменти... тази ливада, тези изпълнени с багри цветя, тези стени... а сега ù беше останало само едно - надеждата.