2.
Инспектор Френцов и полицейският началник в Лилково Ванков бяха приятели от деца. Реши да се отбие до участъка и да получи някаква информация за изчезването на дядо Христо.
По пътя си мислеше за всички онези стотици изчезнали възрастни хора, които никога не биваха откривани. Какво ли беше станало със стареца? Често се случваше на тази възраст хората да губят ума си и да се лутат безцелно. Изчезването можеше да се дължи и на здравословни проблеми. Френцов потръпна при мисълта, че сега дядо Христо може би лежеше някъде безпомощен или нещо още по-лошо.
Ванков се зарадва на посещението на стария си другар.
-    Какъв късмет да ни посетиш точно сега, когато имаме нужда от помощ! – щастливо възкликна полицейският началник.
-    Много ме притесни изчезването на дядо Христо, бих искал да помогна в търсенето, доколкото мога. Има ли някакви следи, какво знаем до момента?
-    Онзи ден, на 15-ти април, старецът тръгнал сутринта пеша към града да изпрати някои документи, които поп Лаврентий му бил дал. Обикновено, когато друг път го правел, до обяд се връщал. Към три часа попът установил, че още го няма. Обадил се на племенника на дядо Христо, попитал дали не се е отбил там, но отговорът бил отрицателен. До вечерта не се появил и попът се свърза с нас. Разбрахме, че така и не е стигнал до града. Още през нощта започнахме издирване, вчера разлепихме и обяви, засега без резултат. А, ето го и Деспотов, случаят е възложен на него.
Двамата се здрависаха.
-    Деспотов, това е бивш колега, който е и приятел на клисаря. Бе така любезен да предложи помощта си в издирването – продължи Ванков.
На полицай Деспотов явно не му беше много приятно, че ще трябва да информира още някого, но неохотно се съгласи.
- Не мога да приема, че някой би сторил зло на този човек, по-скоро според мен му е прилошало – каза Френцов.
- И ние така смятахме – отвърна Ванков, - но поп Лаврентий е установил, че освен дядо Христо, липсва и една много ценна икона.
3.
Инспекторът отново се отправи към църквата „Света Петка“. Искаше да поговори лично с поп Лаврентий.
По пътя го завладя уханието на прясно изпечен хляб и се спря в хлебарницата на Методи, която беше в непосредствена близост до църквата. 
-    Здравей, друже! Чу ли за стареца? Изчезнал! – посрещна го Методи. – Ти сигурно затова си дошъл!
-    Дойдох по друг повод, но така и така съм тук, ще се включа – отвърна му инспекторът. – Отивам да поговоря със свещеника. Но нямаше как да устоя на твоите вкусотии. Я ми дай една милинка.
-    Ето, аз черпя. Онзи ден и дядо Христо си купи една сутринта на път за града. Като се сетя, че сигурно аз последен съм го видял…
-    Така ли? Към колко часа беше това? – поинтересува се Френцов.
-    Към осем и половина. Вече казах това и на Деспотов онзи ден. Той идва до църквата да търси улики, беше събрал цяла чанта.
Вратата се отвори и на прага застана доктор Иларионов.
-    Добър ви ден! Френцов, радвам се да те видя! – заговори докторът.
-    Добър ден, как си, докторе? – поздрави го инспекторът.
-    Не се оплаквам. Една кифла с локум за мен. За издирването на клисаря ли си дошъл? – обърна се той към Френцов.
-    Ще помагам. Но реално не смятам, че става въпрос за престъпление, не мога да го допусна.
-    Понякога човек е твърдо убеден в нещо, заблуден от богатия си опит, а истината се оказва друга! Ето, аз например, вчера имах един пациент с хранително отравяне. Бих се заклел, че е от гъби! Обаче, той не бил ял гъби от години. Случва се и най-добрите професионалисти да грешат в преценката си! – каза докторът и си тръгна, като пожела лек ден на събеседниците си.

4.
Поп Лаврентий беше веловлас, прехвърлил шестдесетте години, със сини очи и благороден поглед. Гласът му беше мек и топъл и действаше успокояващо дори на най-големия атеист. Всички в селото го обичаха и се допитваха до него по всякакви въпроси.
При посещението на Френцов му разказа това, което вече знаеше от Ванков.
-    Иконата на Света Петка ни беше дарена от един баща, чието сляпо дете прогледна, след като преспа една нощ в нашата църква. Имаше златни елементи по нея.
-    Къде стоеше тази икона? – попита инспекторът.
-    В дясната страна на олтара – отвърна свещеникът и посочи празното място.
-    Кога я видяхте за последно?
-    Следобед в деня преди дядо Христо да изчезне, когато затварях църквата. Било е значи 17 часа. След това никой не е идвал.
-    А кога установихте липсата й?
-    На следващия ден, но не веднага. Преди обяд ходих на едно погребение, бях оставил църквата отворена в това време. Върнах се към 13 часа и видях, че иконата липсва. Христо го нямаше, но все още не се притесних. Постепенно обаче, с минаването на часовете ме обзе безпокойство.
-    Споменавал ли е да има някакви проблеми?
-    Не. Но открих тази бележка в стаята му. Интересно, че полицаите вече бяха прегледали стаята, но или не са я открили, или им се е сторила маловажна.
Поп Лаврентий подаде на Френцов един лист. Беше напечатан, липсваше име или подпис.
„Мога да предложа страхотна цена“.
5.
Инспектор Френцов и Ванков разговаряха на една пейка в градинката до участъка.
-    На практика всеки един от селото е имал възможност да вземе иконата – каза Френцов.
-    Да, но е странно съвпадението с изчезването на клисаря. Племенникът му има открай време проблеми с хазарта. Много вероятно ми се струва да има пръст в тази история. Дори не изключвам възможността самият дядо Христо да е избягал с иконата. Ще я продаде някъде, за да оправи кашите на племенника си.
-    Не ми се вярва! – категоричен бе Френцов.
В този момент към тях се приближи полицай Деспотов, който носеше един пакет.
-    Намерихме е кожена торба с документи на църквата. Предположихме, че е на дядо Христо, а поп Лаврентий потвърди.
-    Къде е открита? – попита инспекторът.
-    Извън селото, непосредствено до Вълче дере. Един овчар я е открил и като видял църковните документи решил да ни информира. 
-    Изпратете екип да огледа самото дере! – нареди Деспотов.
Френцов си спомни, че близо до Вълче дере беше колибата на доктор Манчев. Някога той беше много уважаван лекар. За съжаление преди няколко години едно дете почина в ръцете му след усложнения от грип. Вината му така и не се доказа, но тъмното петно на съмнението в способностите му си остана завинаги. След този случай докторът постепенно изгуби разсъдъка си. Сега живееше в една изоставена колиба извън селото и не общуваше с никого.
-    Може ли да погледна – каза Френцов и протегна ръка към кожената чанта.
Разгледа църковните документи. Нямаше и помен от иконата. Забеляза и една касова бележка. Погледна я по-отблизо. Беше от хлебарницата на Методи, денят беше 15-ти април, но часът беше 13.25!

6.

-    Нали ми каза, че онзи ден дядо Христо си е купил милинка към 8.30 часа и повече никой не го е видял. Открихме в него касова бележка от твоята хлебарница, купил си е нещо в 13.25 ч – обърна се инспекторът към Методи.
Хлебарят се смути. Сякаш за момент не знаеше какво да каже, после отвърна:
-    Глупости! Няма как да съм се объркал. Купи си милинка сутринта и повече не е идвал!
-    А спомняш ли си кой е бил тук по обяд, около 13.25 ч? – попита Френцов.
-    Ами то цялото село се изреди за обяд, опашката се виеше чак до железарията на Панайот. Точно в 13.25 ч не знам кой е купувал, но категорично не е бил дядо Христо!

7.
Френцов вървеше към Вълче дере и размишляваше. Имаше ли смисъл да говори с доктор Манчев? Реши все пак да опита.
Завари доктора седнал пред колибата. Погледът му се рееше в нищото. В ръцете си държеше сребърно копче и го въртеше. Известно време сякаш не забелязваше присъствието на Френцов, после проговори:
-    Не аз убих момиченцето! Не аз карах колата, друг я блъсна!
Изведнъж докторът заплака. Френцов приседна до него и се опита да го успокои. Горкият човек толкова се измъчваше, че болното му съзнание раждаше различни истории за смъртта на детето.
-    Аз обаче ще я спася! – провикна се докторът.
-    Успокой се, тя вече не е тук – прошепна Френцов. – Няма нужда от помощ.
-    Тя е тук! Тук е, чуваш ли, жива е! – крещеше докторът.
-    Добре – отвърна Френцов. 
Докторът се поуспокои.
-    Нали си спомняш клисаря Христо? От църквата „Света Петка“.
Човекът бавно кимна.
-    Случайно да си го виждал скоро наоколо?
-    Не.
-    А да си забелязал някой друг?
-    Само нея, тя е ранена, но аз ще я спася!
Френцов потупа доктора по рамото и си тръгна. Явно нямаше смисъл от повече въпроси.

8.
Инспекторът реши да посети и племенника на дядо Христо.
Момчето беше притеснено и току подскачаше от единия на другия крак. Беше доста слабо, с къдрав рус перчем и лунички.
-    Разбрах, че имаш известни финансови проблеми – започна Френцов.
-    Случва се понякога, но винаги се оправям!
-    Сам или дядо Христо ти помага?
-    Какво значение има? Нали затова са близките, да си помагаме в трудни моменти.
-    Да, но когато сам си създаваш трудностите, е редно сам да си ги оправиш.
-    Това не е Ваша работа – ядосано каза момчето.
-    Но дядо Христо е изчезнал и това вече е моя работа.
-    Аз нямам нищо общо с изчезването му! – кресна племенникът.
-    Ще разберем това. Кога го видя за последно? – попита Френцов.
-    Не си спомням…Предишния ден.
-    По кое време?
-    Вечерта. 
-    Каква беше причината за посещението ти? – поинтересува се инспекторът.
-    Никаква. Просто да го видя – измрънка момчето.
-    А в момента дали изпитваш затруднение?
-    Не – отговори колебливо.
-    Не ти вярвам! Ако разпитам в игралната зала, ще разбера всичко. Съветвам те да бъдеш откровен!
-    Е, добре, леко съм затруднен…
-    И посети дядо Христо, за да му искаш пари, нали?
Момчето гледаше на другата страна и не каза нищо.

9.
Френцов пушеше цигара и се опиваше да подреди мислите си. Смущаваше го липсата на всякаква конкретност. Цялото село бе имало възможност да открадне иконата. Цялото село бе пазарувало в хлебарницата на Методи през въпросния ден. И какво доказваше тази касова бележка? Дядо Христо бе тръгнал сутринта и така и не бе стигнал до града. Какво означаваше касова бележка от обяд?
А и единственият човек, който би могъл да забележи нещо, беше напълно неадекватен. В неговата глава беше само мъртвото момиче. Френцов изпита дълбоко съчувствие към доктор Манчев. Дали някой можеше да му помогне? Сети се за известния психиатър Русков. Наскоро му беше попаднала статия от него.
И на племенника на дядо Христо работата не изглеждаше чиста, обаче нямаше за какво да се хване. Пристрастеността към хазарта не доказваше нищо.
После мислите му отново се върнаха към иконата и като в един омагьосан кръг започнаха да прескачат отново към хлебарницата, към доктор Манчев, към племенника.
Изведнъж го озари една идея.
-    Незабавно трябва да проверя това!

10.
Френцов влетя в полицейския участък.
-    Имам новини!
Обаче млъкна, защото видя, че в стаята освен Ванков и Деспотов, има още един полицай.
-    Не се притеснявай, можеш да говориш пред него – каза му Ванков – Това е полицай Костов. Първоначално дори случаят се падна на него, но му прилоша и го пое Деспотов – Ванков се засмя. – Навремето ние му викахме „махмурлук“, сега е модерно да се казва „натравяне“. Предишната вечер празнувахме рожден ден на секретарката Нели. Той и Деспотов му поотпусна края – захихика се Ванков.
Френцов се усмихна и погледна Деспотов, спретната му униформа и винаги прилежен вид не издаваха да е любител на алкохола.
-    Та какви новини носиш? – поинтересува се Ванков.
-    След малко се връщам! – отвърна Френцов и се втурна навън.

11.
Френцов отново се намираше в участъка и пламенно обясняваше:
-    Искам да ви съобщя, че намерихме дядо Христо. В момента се намира в болница.
Когато бе открита торбата му близо до Вълче дере, реших да поговоря с доктор Манчев, който, както знаете, живее наблизо. Въпреки, че комуникацията с него е трудна, аз опитах. При срещата ни той разказваше някакви небивалици, че момичето било блъснато от кола, но щяло да се оправи. По-късно размишлявах над думите му, сетих се и за една статия на известния психиатър Русков. В нея той обясняваше, че хора, преживели нещастие или тежка загуба, когато станат свидетели на нова трагедия, започват да смесват двете събития. Знаем, че момичето е умряло в болница от усложнения от грип. Помислих си, ами ако докторът е станал свидетел как кола блъска човек? Затова сега мисли, че момичето е блъснато. Беше ли възможно този човек да е дядо Христо? Реших да се върна в колибата и да проверя.
Оказах се прав. Дядо Христо лежеше на импровизирано легло вътре. Беше изнемощял, но вече в съзнание. Разказа ми, че е бил блъснат, после нищо не си спомняше до момента, в който се събудил в колибата, под грижите на доктор Манчев.
Ето какво се е случило - един човек е шофирал сутринта покрай Вълче дере, точно когато и дядо Христо е минавал от там и на завоя го блъснал с колата си. Старецът бил жив, но в безпомощно състояние. Обаче шофьорът не се обадил за помощ, защото бил пил. И този човек е полицай Деспотов! Вместо това просто го бутнал в дерето и си тръгнал. 
Тримата в стаята се възпротивиха.
-    Май и ти си откачил, да не си се заразил от Манчев? – каза Ванков.
-    Не, не съм! Когато дойдох да ви съобщя, че съм открил дядо Христо, ви заварих заедно с полицай Костов. Разбрах, че случаят е бил негов, но внезапно му прилошало. 
Погледнах към Деспотов и забелязах, че едно копче на униформата му липсва. Същото копче бях видял в ръцете на доктор Манчев. Това веднага ме усъмни и хукнах да проверя някои неща. Първо попитах Манчев къде е намерил копчето. Не можех да разчитам напълно на казаното от него, но той посочи точно завоя, където открихме торбата на дядо Христо. После се отбих при Методи и го попитах дали и полицай Деспотов е бил на опашката в хлебарницата на обяд на 15-ти април. Той ми отговори, че съпругата му, госпожа Деспотова е била там. Накрая минах през автосервиза на Васил да проверя кои коли са имали нужда от ремонт тези дни. Оказа се, че колата на господин Деспотов е била там, защото бил ударил елен!
Спомних си един разговор с доктор Иларионов. Имал пациент с хранително отравяне, за което той смяташе, че е от гъби. Досетих се, че това е полицай Костов, самият доктор Иларионов после потвърди. Деспотов е трябвало на всяка цена на поеме случая и затова е прибегнал до временно отстраняване на колегата си. Лесно било да се стрият сушени отровни гъби, които могат се сложат дори в кафето, без никой да разбере. Никой не се и усъмнил, защото Костов не ядял гъби и отдали случилото се на препиване предишната вечер.
А Деспотов започнал да подхвърля улики. Наясно бил с проблема на племенника на дядо Христо и решил да се възползва от това. Отишъл в църквата, която за негов късмет била празна и отключена и съвсем безпрепятствено взел ценната икона. Къде е сега иконата?
-    Нямам представа! Какви са тези свободни съчинения? – изкрещя Деспотов.
-    Ами ако някой Ви е видял да влизате в църквата с празни ръце и да излизате с чанта? Той си помислил, че сте събирали улики, както най-вероятно сте му казали. Обаче можете ли да обясните какви улики е имало в църквата, защото такива не са описани! И още по-важно, събирали сте улики преди поп Лаврентий да съобщи за изчезването!
Ванков се надигна и смръщи вежди.
-    Истина ли е това?
Деспотов мълчеше.
-    Къде е иконата на Света Петка? – извика гневно Ванков.
-    Там, където никой няма да търси. В мазето на участъка. След време, когато всичко утихне, щях да я изнеса.
Ванков направи знак на Костов да отиде да провери. Френцов гледаше тържествуващо и продължи:
-    Беше много странно, че полицаите не са намерили при огледа бележката с надпис „Мога да предложа страхотна цена“. Аз дори заподозрях поп Лаврентий, че я е подхвърлил след това. А всъщност когато правили оглед в стаята на дядо Христо, Деспотов я е оставил. След няколко дни щял случайно да я намери.
Когато бутнал дядо Христо в дерето, бил под влиянието на алкохола. Затова не забелязал, че торбата му е останала да лежи на пътя. За негово нещастие колегите му са я открили. Не му оставало нищо друго, освен да постави нещо, което да обърка разследващите. Като например касова бележка от хлебарницата от 13,25 ч, която взел от чантата на жена си.
Междувременно доктор Манчев открил безпомощния клисар в дерето, пренесъл го в колибата си и започнал да се грижи за него. Най-вероятно през цялото време е смятал, че се грижи за момиченцето. 
Вратата се отвори и влезе усмихнатият полицай Костов с иконата в ръка. Френцов продължи:
-    Въпреки помрачения си разум, явно доктор Манчев не бил загубил способностите си като лекар. Закарах дядо Христо в болницата, където ме информираха, че грижите, положени за него са били съвсем адекватни. Той ще се оправи и ще живее още дълго.
Защото добрите хора заслужават добро!