Старостта

Когато излязох за пореден път този ден, отново видях странния старец на пейката. Попитах се защо все седи там и ме гледа някак втренчено и тъжно. Реших, че имам още малко време, седнах до него и го поздравих. Той ми отговори някак отвеяно. Едва сега забелязах колко стар бе той всъщност. Дълбоки бразди раздираха челото му, очите му имаха странен жълтеникъв отенък, но все още изглеждаха привлекателни. Вероятно едно време е бил красив и строен, но ето, че годините си бяха казали своето...
- Да, знам какво си мислиш... Жалко е, нали?
Стреснах се от взенапно нарушената тишина...
- Какво?! Защо мислите така? - попитах след малко.
- Времето лети, а с него отлита младостта, красотата, силите... всичко си отива малко по малко. Всъщност май употребих точната дума. Старостта е слабост, а слабостта те прави жалък. Бориш се цял живот за нещо и, когато го получиш, се оказва, че вече не ти трябва, защото нямаш силите, бързината, сръчността... вече ги нямаш.
В очите му се четеше невероятнa тъга, която до някъде сама предизвикваше съжаление.
- Това не е жалко, а съвсем нормално, поне според мен. Може да се каже, че всичко е преходно. Листата на дървото окапват, за да бъдат заместени на пролет от други...
- Да, но, когато си се борил цял живот, не можеш да приемеш, да понесеш това, че ще бъдеш изместен. Минаваш през толкова трудности през годините и за какво... за да станеш развалина, за да не можеш да отидеш до тоалетната даже сам.
- Казват, че старостта и детството са най-хубавите периоди...
- Старостта... ха... да, определено, ако не си смачкан от болестите, опитващи се да измъкнат и малкото живот останал в теб... Ако не са старите кокали, които вече предават фронта и просто отказват да търпят, ако не са очите и ушите, които също отказват да изпълняват функциите си. Да не говорим и за чуждите зъби, които трябва да носиш... толкова много неща пречат, за да се каже така.
- Но поне виждаш продължението на живота, виждаш как се ражда живот...
- И гледам как замира моя...
- Не бъдете такъв песимист. Ако гледате така на нещата, всичко ще ви се струва черно... Да, може да имате малко време останало, но именно сега трябва да мислите за нещо хубаво и да се радвате, докато можете. Казвате, че от многото проблеми не сте живял като млад, ами направете го сега, животът ви го предлага. Радвайте се с другите и престанете да се съжалявате, защото, ако другите ви съжаляват, то поне вие си го спестете на себе си. Живейте заради това, което сте бил, и заради това, което ще бъдат децата и внуците ви. За да не виждат тъга в очите ви, за да не ви запомнят така... не се предавайте сега. Макар и малко има време, през което да се насладите на това, което сте си извоювали през живота си. Болестите и неволите винаги ги е имало и ще ги има, но това също не е причина да се предадеме на тях, а точно обратното - да вдигнеме глава и да продължим напред, за да извоюваме нови победи...
Неусетно бях започнала да говоря възторжено и приповдигнато. Спрях и погледнах лицето на стария човек, което сега бе грейнало в усмивка. Усмивка, която ме накара да се изчервя заради пламенността си преди малко. Същевременно тя само доказа предположението ми, че той е бил доста привлекателен в миналото. Вдигнах очи и му се усмихнах и аз...
- Имах дядо, който почина наскоро... - след малко продължих.
- Съжалявам.
- Не, нищо, аз почти не го познавах. Той бе странник за мен и такъв си и остана. Чувствах се ужасно гузна, но не защото него вече го нямаше, а защото не бях съсипана от това, което ставаше. Аз бях една от трите внучки и, макар и по средата, се чувтвах най-изолираната, така да се каже. Спомням си само как седеше на село и пушеше безфилтеровите цигари или как лежеше на леглото дни преди смъртта си, но нищо по-съществено...
След малко той просто стана, направи няколко крачки и, подпирайки се на бастуна, се обърна и се усмихна, а после се скри зад ъгъла.
Постоях още малко така, замислена, после станах и погледнах часовника си. След като с усмивка регистрирах, че вече закъснявам с 15 минути, се упътих към спирката на автобуса...
Като се прибрах същата вечер, намерих пред вратата си букет с бели рози и бележка, на която бяха написани само две думи: "Благодаря ти."
Следващите няколко дни с радост гледах как тъжният дядка се превръщаше във весел и приветлив човек, който си играеше с малките деца и поздравяваше всички, които минеха покрай него...
Радвах се за промяната и в същото време ми беше жал, че този човек скоро щеше да е минало, защото животът не спира за никого, а продължава забързания си ход, в който помита и нас...