Старото дърво

Там на брега на голямата река  растеше самотното старо дърво. Бурите го брулеха и то устояваше на всички превратности на живота, гордо изправило короната си. Взорът му бе устремен към голямата река. Любуваше се на белите ѝ води, обагрени в оранжево от залеза. Птички кацаха на клоните му. Пееха песните си за свобода и любов. Разперваха криле и отлитаха към домът на слънцето, носещи със себе си мечтите на старото дърво.

     То бленуваше да се понесе на крилете на свободата, да разбере какви скрити красоти стояха там отвъд голямата река. Вятърът, който шепнеше за тайни земи и неоткрити кътчета, често спираше до него. Той тихо му разказваше за места, където нямаше зима, за голямото море. Дървото бе чувало, че дъхът му е солен. Описваше и неспирният му танц с брега - моментите, когато вълните докосваха пясъка, за вечната им прегръдка. Птичките мечтаеха за дългия път към дома, за безкрайното лято, за палещото докосване на слънцето.

     Един студен зимен ден се разрази буря. Свирепият вятър свиреше в короната на старото дърво. Ледените му пръсти се впиваха в тялото му. Мразовитият дъжд вледеняваше клоните му. Вятърът го сграбчи и пречупи изнемощялото му тяло. Остатъците от стъблото му се разпиляха по брега на реката.

      Скоро настъпи новият ден. Слънцето погали с лъчите си счупените клони на старото дърво. Реката все така извиваше бялата си снага. Един голям щъркел кацна наблизо и се вгледа тъжно в него. То вече не се извисяваше гордо там на брега. Останаха само купчина клони, които покриваха земята наоколо. Щъркелът взе в ноктите си една мъничка клечица. Полетя над реката с нея, а старото дърво усети със сетни сили полъхът на бриза. Видя слънцето, свенливо скриващо лицето си зад един голям облак. Летяха дълго над гори и реки, докато стигнаха безкрайната синева на морето. Соленият му дъх погали малката клечица, единствен спомен от голямото величествено дърво.  Наоколо се чуваше веселата глъчка на щастливи деца. Щъркелът вплете малката клечица  в гнездото си. Тя остана там, а бризът погалваше изтерзаното й тяло. Щастието изпълваше мъничката ѝ снага. Мечтата на старото дърво се бе сбъднала и сега соленият дъх на морето галеше нежно ликът му. Щъркелите все така му разказваха истории за далечни места. То гледаше как слънцето обагря водите на морето в червено и оранжево, когато се подаваше иззад своя дом рано сутрин. Сега старото дърво никога повече не почувства самота.