Всичко се повтаря отново и отново. Лъжливата сигурност, че светлината от лампата ни пази от сянката в ъгъла, че затворената врата на килера държи заключен скелета вътре, че залостената врата и включената аларма държат неканените гости вън от нашето малко убежище. Домът е мястото, където всички се чувстват в пълна безопасност, сякаш никой и нищо не може да ги достигне, да ги нарани.
 И тогава се случи. Фалшивата сигурност, че съм недосегаем зад заключената входна врата изчезна. Поредната нощ, в която стоях и чаках съня да дойде, от време на време се чуваше кучешки лай, шумът от рядко минаващите коли ме изнервяше, както и светлината, която идваше с тях. Миналата вечер не бях мигнал, трябваше да направя нещата, които бях отложил за последния момент. Мислех си, че сънят ще дойде бързо и лесно, че в момента, в който главата ми удари възглавницата ще затворя очи, а като ги отворя, ще е вече утрин. Но нещата не се получиха така, както ги мислех, даже напротив. Имах чувството, че тялото и съзнанието ми водеха кървава борба за това, дали да заспя или да остана буден. Денят беше дълъг и изморителен, чувствах болка в стъпалата си, както и във вратът и гръбначният стълб от седенето зад бюро цяла нощ и цял ден. Трябваше да свърша по-рано задълженията си, знаех го, но въпреки това не успях да се накарам да прекарам прекрасния и слънчев ден затворен между четири стени, с празен поглед, гледащ в екрана на малката машинка. Въпреки всичко, не предполагах с какво голямо усилие ще задържа клепачите си затворени, имах чувството, че нещо не е наред. Станах, за да проверя отново дали всичко е свършено, може би бях забравил нещо и това ме измъчваше. Като прегледах обстойно всичките документи разбрах, че нямаше нищо нередно и отново се вмъкнах в леглото с надеждата, че ще успея най-сетне да заспя. Но нищо подобно не се случи, даже напротив, несигурността ми нарасна, станах и проверих дали съм заключил всяка една врата и прозорец що имаше в малката къща. Живеех сам, преди няколко години се бях изнесъл от къщата в която бях отгледан и напуснах поредното приемно семейство, на чиито ръце ме бяха прехвърлили. Нямах детство като другите деца, родителите ми починаха като бях на шест години и, естествено, не стана като по историите в книгите, детските приказки и филмите. Нямаше добра фея, която да ми върне семейството, нямах и мила и добра леля, която да ме вземе под крилото си. От деня на тяхната смърт до осемнадесетата ми годишнина бях подмятан от семейство на семейство, от къща на къща, но не почувствах нито една от тях като свой дом. За първи път се почувствах истински у дома след смъртта на родителите си на 12 март 2009-та година. Това беше денят, в който се нанесох отново в стария си дом. Естествено, не всичко беше цветя и рози, както се и очакваше. Спомените ми се завърнаха, за да ме измъчват, както и детските ми страхове решиха да ме посетят още веднъж, да опитат да ми отнемат разума, да се насладят на резултата, какъвто и да би бил той, и да ме напуснат, да се надяваме, веднъж завинаги. За това, предполагам е очевидно, че нямаше кой да ми напомня да заключа вратата, да изгася лампата в кухнята и да включа бойлера, но въпреки това аз никога не пропусках да направя преднощната си рутина. Незнайно защо, тази вечер наистина бях забравил да заключа вратата. Превъртах ключалката два пъти, обиколих отново къщата и се върнах в спалнята, отпуснах се в леглото и се унесох.
Не бих казал, че бях спал повече от половин час, когато чух тръшване на врата и чупене на стъкло, идващи от кухнята. Скочих на крака, светнах лампата и тръгнах към вече спрелия шум. По път на там святках всяка една лампа, за да мога да виждам по-добре и да забележа ако има някой, промъкнал се крадец. Поне на това се надявах. В момента в който влезнах в кухнята, очите ми пребродиха цялата стая, но не забелязах нищо. Нито счупено стъкло, нито никакви признаци, че някой бе влизал. Не помислих втори път за това. Не исках. Върнах се в леглото си, но изгасвайки светлината зад мен, видях сянка, бродеща из дневната. Исках да попитам кой е там, да му кажа да се покаже, но нещо ме спираше. Спираше ме страхът ми от непознатото, от сянката в мрака, от силуета, преминаващ като призрак от единия край на стаята в другия, чувствайки се като у дома си. Може би това обясняваше чисто детската ми постъпка. Затичах се към стаята, светнах лампата и се скрих под завивките. Сега само чувах гласовете им. Те бяха като далечни шепоти на стари разказвачи, търсещи слушател. Не различавах думите им, сякаш бяха на нов, странен, неразбираем за мен език. Но ги слушах. Нямах друг избор. Така и не разбрах кога е дошло утрото, гласовете замлъкнаха. Като отвих главата си осъзнах, че съм в болнично легло, в странна стая. Не бях в своето легло. Не бях в своя дом. Видях лекаря и сестрата до него, чух го да ù обяснява как вчера пак съм получил криза.
 - Горкото момче.. – каза той, а гласът му беше изпълнен със съжаление. – Откакто родителите му починаха не е на себе си... 15 години вече живее в свой собствен свят. 
Всяка нощ се връщам в малката ни къщичка, всяка нощ се повтаря едно и също. Не мога да заспя, чувам шум, отивам, виждам сянката, връщам се в леглото, чувам шепотите. Те не спират. Те никога не спират. Всичко се повтаря отново и отново.