Страната на абсурдите

Мама зави малката Ани с юргана и седна до нея. Погали я нежно по челото и ù рече:

- Време е за сън, мила – усмихна ù се тя.

- Искам приказка – рече малкото момиченце.

- Каква?

Анито се замисли за малко, след което се усмихна и каза:

- Разкажи ми за някоя вълшебна страна, мамо.

Мама също се замисли за малко, след което кимна.

- Мисля че знам една такава.

- Разкажи ми я, моляя – въодушевена беше Анито.

- Добре...

***

Имало едно време една страна далече на изток. Наричала се България. Тя се намирала на един голям полуостров с много планини, реки и равнини. Тя не била много голяма, но била много, много стара. През дългата ù и велика история много могъщи крале я управлявали. Ала дошла една пагубна година, когато от юг се долетял грамаден и могъщ змей. Той имал множество глави. На всяка от тях имал по един голям мустак и по един червен калпак с пискюл. Змеят носил името Османа. Бил непобедим и завземал град след град.

 Тогавашният крал предприел бързи мерки, за да победи змея и разделил държавата на три, за да може по-лесно да го победят. Ала за съжаление, след дълга и изтощителна битка, той надделял. Османа поробил целия народ и над държавата надвиснал мрак и забвение за цели петстотин години. Годините минавали, българите откъде ли не търсили помощ, но никой не смеел да се обърне срещу змея. Най-накрая обаче един велик герой се решил. Името му било Рус Сибирски и идвал от студения Север. Той се осмелил да нападне Османа и се повела дълга и изтощителна битка. Накрая обаче победител бил войнът и освободил България.

 Дошли мирни години. За съжаление обаче и те не продължили много дълго. На запад започнала да се заформя зловеща и епична битка между тамошните крале и държави. България също трябвало да се включи. Ала вместо да застане на страната на Рус Сибирски, тя се обединила с една друга държава и нейния цар. Името му е забранено за изричане, затова не мога да ти го кажа. За съжаление българите били разгромени, както и безименният крал от Рус Сибирски. Той бил бесен на България, защото го предала и се обединила с врага му. За да ги накаже, той възкачил на българския престол негов крал, който да му служи вярно и да го подкрепя.

 Този крал управлявал дълги години. Били времена на мир и благоденствие. Ала едно нещо плашело българите. Носели се слухове, че той бил магьосник. Всеки, който кажел нещо против него изчезвал ей така – безследно. Ала и времето на негово управление свършило. Той бил свален от власт от едни нови крале, които искали да вземат България за себе си. Те били облечени в черни брони и се возели в лъскави колесници. Имали много мазна и тлъста сила, както невероятна сила на говорене. Те победили стария крал и му взели престола, а него хвърлили в тъмницата. Те управляват България и до днес. Носят още по-лъскави черни брони и модерни колесници. Даряват страната със своето благоденствие и благословия. При тях всичко е общо и най-вече парите. Парите на народа са и техни пари.

 Анито обаче прекъсна мама.

- Мамо, разкажи ми нещо за българите. Какви хора са били?

 При това мама се усмихна и продължи да разказва:

-  Ами, дъще, българите са много силен и умен народ. Те са много търсени от другите народи по света, за да ги вземат за работа. Имат невероятна сръчност в брането на домати,малини, ягоди и много други такива неща. Обичат и пътешествията. Някои сами ходят в чуждите страни, за да събират ненужните метали и да ловят гълъбите из градовете, които пречат.

 Също така са и много толерантни. Който и да ги нарани винаги му дават втори шанс. Без проблемно могат да оставят някой да ги мачка цели двадесет години и чак тогава да се осъзнаят и да се вдигнат на бунт.

А и са много силни. Някои българи, за да покажат силата си дори взимат и се снимат в различни пози с техни национални исторически герои. А някои дори обиждат героите, за да покажат че са по-смели от тях и ако искат, биха могли да постигнат повече.

- А ти ходила ли си в тази страна, мамо? – рече Анито.

- Даам.

- И виждала ли си тези крале?

- Виждала съм ги и изглеждат като истински крале. А имат и много опияняващи гласове -  за дълго могат да те омаят с думите си.

- Значи са магьосници? – възкликна Анито.

 Мама пак се усмихна.

- Може да се каже. Всеки път успяват да се измъкнат някак си – това го рече по-скоро на себе си – Нещо друго искаш ли да ти кажа?

- Някой ден искам да живея там, мамо.

 Мама се усмихна и я погледна с мил поглед.

- Като пораснеш може и да стане.

- А вие с тате защо събирате дрехите ни в куфари? Ще ходим ли някъде?

 Мама погали нежно дъщеря си по бузката.

- Утре отиваме на пътешествие.

- А, къдее? – учуди се момичето.

- Ще ходим в Америка, мила моя.

 Лицето на момичето изразяваше пълно недоверие на казаното.

- Наистина ли?

- Наистина.

 Анито се намръщи.

- Но аз съм на училище утре, мамо.

- Не се безпокой за това – рече ù мама – Няма да ходиш повече в това училище.

- Ама защоо?

- Ще те запишем в ново в Америка. Не искаш ли?

 Анито завъртя отрицателно глава, а очите ù леко се насълзиха.

- Не искам. Не искам да се разделям от Елито и Катето...

 Мама се протегна и взе нежно в своите обятия дъщеря си. След това я целуна по главата.

- Миличка, няма как...

- Ами баба? – подсмъркна момиченцето – Тя ще дойде ли?

- Не, тя ще остане тук. Когато се връщаме от Америка тя ще ни посреща.

 Анито се притисна силно към майка си и започна да подсмърча.

- Но аз искам и баба да дойде. Тя много ще ми липсва...

- Ох, миличката ми – простена мама – На всички ни ще липсва, но в Америка ще живеем по-добре. Нали искаше на море?

- Мхм – подсмъркна пак Анито.

- Като отидем там често ще можем да ходим. Ще ти купувам и по-хубави роклички и ще ходим по магазините.

- Ами болните хора? – рече дъщеря ù – Какво ще правят без вас с татко? Нали вие се грижехте за тях в болницата.

- Други доктори ще се грижат за тях, когато нас ни няма.

 Анито замълча. Сякаш вече не се сещаше с какво да протестира срещу внезапното заминаване.

 Мама я отръпна от себе си и положи ръцете си на нейните малки бузички. Погледна я в красивите, по детски му наивни, очи, които сега бяха насълзени и рече:

- Обещавам ти, че всичко ще бъде наред.

 Анито не каза нищо. Мама я прегърна още веднъж и отново я сложи да легне.

- Заспивай вече. Утре ще ставаме рано.

 Момичето само кимна мълчаливо и се обърна на другата страна, за да заспи.

- Лека нощ, мила моя. – нежно й продума мама.

- Лека нощ, мамо. – тихичко промълви Анито.

 Мама стана и отиде до вратата. Спря се за миг и се загледа в детето си, което утре щеше да раздели от целия му познат свят и от най-близките му хора. Тя завъртя безпомощно глава, загаси лампата и затвори вратата.

- Тази държава наистина е абсурдна!