Странна порода

Написано благодарение, и като коментар на: Карате или плетка - изберете сами :)


Това, мъжете, са много особена порода. Ако и те самите знаят какво точно търсят в една жена, пък на! Всички едно повтарят - руса искали, висока, с крака до сливиците, големи… хм… очи, па и "ентелегентна" на всичкото отгоре. Да била нежна, грижовна, финансово осигурена, независима, с професия, изкусна домакиня, пък в леглото… хайде, да не се задълбочавам чак толкова. Ами като това искат - ей ме, на – в цял ръст! Защо никой не ме иска? То… не че не ме иска, всеки, що ме е видял, е поискал, ама… за нещо по-сериозно… и дума да не става. Като дяволи от тамян бягат. Като вампир от чесън. Само гърбове гледам. Че какво ми е, питам? Нежна, любвеобвилна, красива… изразявам се художествено, с финес, деликатно… Не притежавам вредни навици – цигара не съм докосвала, алкохол дори не съм помирисала, за наркотици знам само от телевизията… Не си “лягам” с мъж преди втората среща, и винаги го уверявам, че ми е “втория”… Даже и да псувам като хората не мога, нали се изразявам културно и деликатно… Е, в напечени ситуации, когато напрежението вземе превес и нервите ми излязат от коловоза на равновесието, си позволявам вместо цветущото: “Да ти *** майката!” да вметна: “Извинете драги, но бих могла да Ви бъда баща!”. И пак някак си имам чувството, че не ме разбират правилно. Кой знае защо си мислят, че бих могла да им бъда майка, та дори крия истинската си възраст. Неразбран народ, това са мъжете!
Карах я така някъде до около 30 годишна възраст. То бях мила, то бях нежна, то готвих и баници точих, то посрещах, изпращах, то култура и деликатност… то думи нямам. Жена-мечта, нали това искат? Да, ама всички едно и също повтарят: “Ти си невероятна, страхотна, но… заслужаваш нещо по-добро от мен!” Най-накрая така ме ядосаха, че си викам: “Ай ша ви… бъда баща на всичките, вкупом!” Така и така стана ясно, че мома ще си ходя, та реших да отпусна и аз душата. Като начало пропуших. По две кутии на ден. Да наваксам пропуснатото без тютюнев дим време. Започнах да си сръбвам. Алкохолец. И това било хубаво. А аз се чудя защо хората си пийват. Разтоварва невероятно. И някак си не ти пука дали ще се изразиш художествено и деликатно. Като споменах деликатността – и нея зарязах. Какво по-хубаво от това да си попсуваш на две-три ракийки с висяща от устата цигара? С мъжете също престанах да се церемоня. Както казват хората – от вратата за краката. Айде де, времето ще си губя, ще чакам втора, пета и десета среща. Ще ги убеждавам, че ми били втори. Ами дали са втори или сто и втори – все тая. Откъде накъде ще им вдигам самочувствието? Нали така или иначе ще установят, че заслужавам нещо по-добро?
Седя си аз една вечер в една дискотека, преполовила съм третото уиски и втората кутия цигари, а купона е в разгара си. Изведнъж пред погледа ми застава мъж, ама мъж ви казвам! Същински Енрике Иглесиас, от най-младите му години. От километър личи, че е с поне петилетка по-млад от мен, но какво от това? С удоволствие вместо баща мога да му бъда майка например.
- Сладкиш, не съм те виждала досега – това съм аз, поела инициативата. Ако го чакам да се престраши и да ме заговори пръв, кой знае колко време ще чакам. – Ще танцуваме ли? – това пак съм аз, така де, директно на въпроса.
- Ами, аз, таковата… - взех му акъла явно, взе да заеква. – Ами, не съм оттук… и да танцувам… не умея…
- Е, като не умееш – здраве да е. Аз пък мога и ще ти потанцувам – аз и без това щях да си танцувам, сега поне ще танцувам с цел. Да го съблазня, не друго, нали момчето намекна, че не е оттук, кой знае колко време ще остане. Пък и трябва да се живее за мига – защо да губим излишно време.
Потанцувах му. От ония, специалните танци. От това очите му кой знае защо станаха големи и кръгли като балтонени копчета, и място не можеше да си намери, все едно нещо го боде по седалищните части. Целта на танца беше постигната, сега оставаше и останалото да продължи по план. Да не повтарям пак онова за вратата и краката. На сутринта обаче, когато плана беше не само изпълнен, а и за петилетка напред преизпълнен, въпросният Енрике ми зададе странен въпрос:
- Кога ще се видим пак?
Ха! Ами че защо да се виждаме? Нали всичко вървеше по план, нали така или иначе ще стигнем до неизбежното: ”Ти си невероятна, но заслужаваш нещо по-добро от мен!”? Не е ли по-добре да се разделим с ясното съзнание, че всичко е за една вечер и, така да се каже, да си спестим времето и чувствата? Усетих как в погледа му напира странна, непонятна болка и обида. Притесних се да не съм го засегнала и за пръв път се почувствах като чудовище. Оставих му телефонния си номер, а докато слизах надолу по стълбите си мислех: ”Тоя пък… много деликатен и чувствителен излезе! Май заслужава… по-добра от мен!”
Уж не беше оттук, но се заседя. И не само, че се заседя, ами и всеки ден ми се обаждаше с настояване да се видим. Стана ми ясно, че това момче изобщо не е наясно какво точно търси. Едва го виждах през облаците тютюнев дим, а той уж не пуши, пък си седи търпеливо и даже ми се усмихва. Алкохол не близва, но няма нищо против да ме носи на гръб, когато се напия като кирка и не улучвам вратата. Бди над мен до сутринта и ми поднася кафе с влюбен поглед. На третата ни среща му подарих комплект за шиене. Да не си хвърлям дрехите, като им се скъса копче. Ужасно се зарадва. Много мил жест. По цял ден седи и шие, докато ме чака да се върна. Дори по собствена инициатива си закупи куки за плетене и прежда – оплете ми пуловер, да не мръзна през зимата с тия разголени деколтета. Оплете ми и терлици, които ми обуваше тържествено на краката, преди да ме поведе към отрупаната със салатки и мезенца маса. След задушевното хапване, пийване и тия три неща ме изчакваше да заспя, за да изпере бельото ми, да го изсуши и изглади. Да съм чиста и акуратна на следващия ден. Започнах да прекарвам все повече време с него, но през цялото време, непрекъснато ме гризеше съвестта. Осъзнах, че имам мъжът-мечта. Висок, красив, нежен и всеотдаен. Надарен и интелигентен на всичкото отгоре. Като нищо ще се увлека и… току виж съм попаднала в брачния капан. И тогава – сбогом дискотеки, прощавайте танци до зори, бай-бай купони, ариведерчи чужди мъже, оревоар свобода, адио живот! Трябва да бягам! Колкото се може по-бързо и по-надалеч! И все пак, за да бъда почтена, трябва да се разделя подобаващо с него. Така де, да е наясно с положението. Цял ден репетирах култовата реплика: “Ти си страхотен, невероятен, върха, но… заслужаваш по-добра от мен!”, но когато се прибрах... Топлите терлици ме чакаха, а от вратата ме лъхна божествен аромат. “Мммм… вкусно! Ще отложа разговора за след вечеря” помислих си аз. “Подготвил се е. Като за специална вечер” продължих да си мисля, а от акъла не ми излизаше как точно и в кой момент да започна разговора. Като приключихме с вечерята подхванах:
- Виж… сладкишче… аз… такова… имам нещо да ти казвам.
Погледът му грееше в очакване, сякаш събрал всички звезди само и единствено за мен. За миг се видях отстрани, като най-голямото чудовище в галактиката, което с една единствена дума щеше да угаси светлината в тези предани и горящи от любов очи.
- Ще се омъжиш ли за мен? – друга култова реплика, но след нея кой знае защо се видях като още по-голямо чудовище…
- Да! О, да! Най-сетне, любима! ДА!!! – слънцето срещу мен избухна като свръхнова, отнасяйки ме в първичния вихър на прегръдките, целувките и въобще цялото си неземно щастие…
Ето как несъзнателно и без да искам попаднах сама в брачния капан. Права бях, като си мислех, че съм прекалено добра и състрадателна. Прави бяха и всички онези мъже, които ми повтаряха, че заслужавам по-добър от тях. Вярно е, заслужавам. И си го заслужих!
И все пак… кажете, не са ли странна порода мъжете? Ако и те самите знаят какво точно търсят у една жена…