Видяха го да стои там в следобедната мараня, изправен в сянката на дъба, който растеше над гробовете в задния двор на църквата. Целият бе в черно, а дрехите му бяха повече от необичайни – дълго палто падаше до прасците му, а кожените му ботуши стигаха до коленете. Около врата му се точеше тежка броеница от мраморни топчета, която завършваше с голям бронзов кръст, потъмнял от времето. Косата му, мазна и смолисто черна, падаше по раменете му в контраст с лицето му, бяло като платно.
Никой не разпозна роднина или приятел в този човек, но цял ден погледите на деца и възрастни се плъзгаха по него, дали с подозрение, уплах или презрение – нямаше особено значение. А той не помръдваше – стоеше с ръце в джобовете, разкрачен, с изправен гръб и наведена глава. Очите му се взираха в една от плочите, скромна на вид, грубовата и издялана от мрамор. Надписите върху повърхността ѝ бяха избледнели, но ако човек се вгледаше в тях (което никой не правеше) щеше да разчете име и дата:
„Николас Томпсън
1849 ...