Случилото се през онази зимна нощ съвсем не бе в  разрез с нормалното, но пък и не противоречеше на истината. Или може би, се лъжех!? 
          Май виновни бяха необичайно ниските  температури. От седмица студът бе сковал всичко наоколо и допълнително с непрогледната мъгла  не позволяваше на хората да съзрят снежната картина и надвисващата опасност. Последвалите дълги нощи довършиха пъкленото му дело. Температурата стана  минус двадесет и четири градуса и по радиото заговориха за бедствие. Единствено скърцащият под обувките сняг даваше сигнали за живот. Хората крачеха механично между преспите, като навити часовници, имайки за цел само да се доберат някъде на топло. Студът така адски щипеше кожата на лицата им, че те умираха от болка. 
          Бравата упорито се съпротивляваше срещу опитите за нейното отключване. Трябваше да се отдръпне и натисна силно с рамо. Като внимаваше  да не се подхлъзне, тя се отдалечи и после рязко заби рамо във вратата.
          Беше чула, че на места с много ниски температури, дори прозорците  можели да се пръснат  от студ. Опита се да си го представи, но след като не можа, се замисли за детето си вкъщи, което беше оставила само, за да отиде да намери хляб.
          Тя разтърка ръце и наново опита да отвори вратата, но не успя.  От устата й излизаше пара и тя се задъха. След това задиша тежко от вълнение. Не можеше да отвори външната си врата и да се прибере. Какво следваше по-нататък!?
          Следващата й мисъл беше да извика детето си по име и то да отвори вратата отвътре. Понечи да каже името му, но гласните й струни само издадоха едно стържене. Замръзваше ли? И тя се уплаши още повече. Утеши се за малко от неловкото си състояние, след като чу гласчето на малкото отвътре. Поне детето беше добре. Трябваше само да измисли начин да влезе. Тялото й беше сковано от студ и усещаше, че губи опора под краката си. Започна да блъска вратата с ръце, с крак, но без резултат. Това бяха само едни по-силни допирания. Не бяха удари.
          След минута чу ръмженето зад гърба си и не можа да повярва на очите си, когато се обърна. Едно огромно куче душеше чантата й с натъпканият сух хляб в нея. Дръпна я бързо към себе си, но кучето скочи и захапа част от плата.  Залая бясно. През това време тя чу тропотът на детските крачета от другата страна на вратата.
          - Мамоооооооо – викаше детенцето.
          Кучето залая още по-силно. Изведнъж чу щракването и влетя вътре. Бързо се съвзе и затвори с един ритник вратата. После съживи позагасналата печка и се просна както си беше с дрехите на леглото. Детето се сгуши хлипайки до нея. А кучето отвън примлясна два пъти и се оттег ли. Може би, щеше да дойде отново?! Може би…
          Унесе се и се усмихна на доближилото се до нея – детско личице. Събудиха я гласове. Някой разказваше приказки. Заслуша се. "Това мъж ли е?...  Все едно, но как е влязъл?". Тя се размърда. Трудно й  беше да се преструва на заспала. А и този мъжкият глас й беше познат. Надигна се и  го погледна.
           Студ и сняг. И само бездомни кучета обитаваха улиците. Слушайки разказа, тя се потопи в него. Ех-х! Една въздишка сама се откъсна от устата й…
          А той продължаваше да разказва. В един миг се обърна и й се усмихна. Позна ли го!?
         От ледения въздух и от побъркани снежинки не остана и помен.