Студ през 1812

За някой снежинките приличат на падащи ангели, за други падащи звезди, но винаги падат. За някой има бог, за други звезди, но и двете са извън обсег. 

Честно е след такъв катарзис човешкото съзнание да бърка белотата на виелицата с белотата на рая. Белотата бе толкова непрогледна, че се чудиш дали това изкачване не бе сън и очите ти тъкмо свикват с светлината. Сякаш вместо ти да се питаш какво се крие зад белите и завеси и какво означава тя пита теб. Мъглата бе по непрогледна от ревността. Студът те хапе така, че скоро ще мечтаеш благата на ада.

Страшното е че не знаеш кое е в главата ти, кое е истина и кое е ледената обвивка сълзи не завършили полета си надолу.

Той бе легнал в бивака. Чудил се, ако още можел да го прави, дали вятърът или някой не намерил скривалище от нощта скимтял отвън. Бе човещина отговорът да е на крачка разстояние. Въпреки палтото се чувствал гол. По гол дори от когато правил директно настъпление. Щом бе оцелял това щял да оцелее природата. Но пак бе без ясен отговор.Природата го внесе в този свят може и да го изнесе.

Тези мисли го карали да отърве студа от изкушението и той сам да свърши работата с револвера си. Но преди да излезе от Париж си обеща, че от патрон няма да умре. Ирония. Тогава го бе страх, че ще умре като войник а не като човек. Явно съдбата му изигра гаден номер. Ако имал глас щял да се засмее. "Ако имах ум нямаше да съм тук" помислил си той.

До него лежали двама войника. Отговорът за тях обаче бе ясен щом устните им не пушили значи са мъртви. Още тела за които да се погрижва сутринта ако снегът тайничко не ги затрупа посред нощ.

"Късметлии" помислил си. Не разбирал защо толкова бягал от смъртта. Някой ден умът му надбягвал тялото му а друг ден обратното. Физическата му способност и психическата били на везна. За живите обаче смъртта винаги има лош мерник.

Вярно не бе попитал да бъде роден и същото става със смъртта. И ето пак като повтарящата се виелица идва желанието за смърт. Нямал контрол над живота си родителите му и по-късно командирите имали това право нека имал контрол над смъртта си. Бе роден с братя и цял живот прекарал в редици с побратими войници искал малко самота в собствен ковчег. Смешно му станало пак като осъзнал, че единственият отдих който ще има е като не диша.

Войникът изкривил устни в усмивка и затворил очи. Вече не го бе страх за утре защото знаел, че и в двата случая ще победи....