Четвърта част

II

Мара

 Колоната деца пресичаше земния път, по който вървеше Мара. Истинска жива бариера, толкова необичайна, че тя се спря, за да ѝ се порадва. Малчовците маршируваха в редички по трима-четирима. Коленцата им се повдигаха високо, а босите им крачета тупаха с такова вдъхновение по пръстта, че увлякоха и нея и тя запристъпва на място. Бяха различни по възраст, най-големите-десет тринадесет годишни, имаше и дребосъци по на две –три. И момиченцата, и момченцата бяха облечени в еднотипни бели туники, които на малките стигаха почти до глезените, а на големите-малко над коленцата. Всички бяха препасани със златни коланчета, а в ръцете си държаха  кръгли златни чинелчета, които тупаха едно в друго в крак с маршировката. Чинелчетата звънтяха, децата пееха . Никога не беше чувала такива сладки гласчета.

 Изпита непреодолимо желание да я повикат да тръгне с тях, но те сякаш не я забелязваха. Само едно 3-4 годишно момиченце с дълги коси, руси като нейните,  се обърна към нея. Златната бродерия по деколтето на туниката удивително напомняха  знаците, които бай Димо беше издълбал на яката на дървената бебешка главичка.

 Детето ѝ се усмихна и звънна с чинелите, след това се обърна и продължи марша с останалите. Тревата наоколо беше не светло, а светлинно зелена. Въздухът над главичките им трептеше като сребриста мъгла. Мара вдигна очи към небето...

 Светлината на уличното осветление се прецеждаше през пролуките на металната щора и падаше в очите ѝ. Дъждът почукваше по ламаринения перваз на прозореца. Протегна ръка изпод топлата завивка и погледна дисплея на телефона. 4:50 сутринта.

 Скочи от леглото с учудваща лекота. Предната вечер беше разговаряла до късно с майка си, но след този сън бе бодра, сякаш беше спала дълго, дълго под шума на неспиращия дъжд. Измъкна се на пръсти в хола, грабна пухкавото одеалце и лаптопа, кръстоса крака на дивана и включи Skype. Нямаше други луди като нея, които да бъдат на линия, готови за чат в 5 сутринта. Само „фарчето“ на Дидка светеше зелено, в което нямаше нищо чудно. При нея беше някъде към 10 вечерта и най-близката ѝ приятелка „реанимираше“ след рождения ден на малкия.

 –Я да видим: дали ще успеем да се вредим за едно парче от тортата?-поглади тя подутинката на коремчето си. –Най-официално сме поканени двечките с теб, макар и виртуално. И, за да не караме само на емотиконки, веднага ще си сложим на масичката парче от баницата на баба ти.

 Прешляпа до кухнята и обратно, мушна се пак под топлото одеалце и отвори пощата си. Йессс! Дидка беше изпратила цяла дузина снимки от детското тържество в „Макдоналдс“. Пусна по скайп едно мече, любимата им емотиконка  и „запрелиства“ фотоалбума с мишката. Колко сериозна беше Миленка! С тази дълга до коленцата рокля и опънати с машата къдрици изглеждаше много по-голяма за своите  ненавършени десет години. Братът рожденик беше съвсем различен. Ухилен  до ушите зад запалената восъчна петица, забучена в огромната торта с лика на Батман, той сякаш пет пари за нищо не даваше. А Дидка си беше все същата, сякаш сега щяха да седнат на чина, а Коци щеше да им дърпа отзад.дългите опашки. Коци изглеждаше остарял. Милият, след смъртта на баща си побеля целият...

  Звънът на домашния телефон отекна в смълчаното жилище. Тя подскочи и   натисна светкавично зеления бутон. Само това оставаше, майка ѝ да реши, че става нещо с нея и да нахълта като пожарникар!

 –Защо не спите?

 Гласът на Дидка погали ухото ѝ. Всеки път, когато  го чуеше, за пореден път се убеждаваше в едно: никога, по никой меридиан и паралел нямаше да има по-мила  приятелка. Километрите и годините, които го разделяха, нямаха никакво значение.  

 –Сънувахме един чудесен сън-усмихна се Мара в слушалката.

 –Струва ми се, че дойде краят на кошмарите, които те будеха ледена.

 –Окончателно! Откакто видях снимката  от ехографа на Розета...

 –Розета?

 –Да, Розета.-Делян е убеден, че  ще има дъщеря, че трябва да се нарича Розета и дори ме помоли да поканим за кръстник нашия Бай Димо. Освен ако дотогава не сме долетяли при вас. Тогава ще моля теб!

 –Не бързате ли много? Рибката е още в морето...

 –А-а-а, не е в морето.-помилва Мара коремчето си.-Хваната е вече на въдичката, и в преносен, и буквален смисъл. Нали видя снимката на ехографа? Маточната спиралата  стои край нея също като кукичка на въдица...

 –По-скоро като обица на ухото-засмя се гласът на Дидка.

 –Не зная какво е.-засмя се и Мара.-Само знам, че ме излекува от всичките ми страхове. Ето, сега Делян е на Билбао, новият им строеж сигурно ще е там, което значи раздяла за известно време. Само до преди месец това би било немислимо. На моменти ми е съвестно, че съм такава весела в нашето положение. Струва ми се дори безотговорно.

 –Напротив-отбеляза Дидка.-Точно това е висшата майчина отговорност. Отговорност да създадеш и родиш щастливо бебе.

 –Отговорността си я присвои изцяло Делян-изкиска се Мара.- Ако можеш да го видиш отнякъде колко се е променил! Лицето му  се издължи от мислене къде, как, какво, за да е най-доброто за мен и Розета. За мен остана  щастието. Единствено мисълта за майка ми го разваля.

  Мара млъкна и взе залък баница, за да преглътне топката, която изведнъж застана на гърлото ѝ.

 –Смъртта на баща ми я удари физически и психически Дидке, но тя я прие. Веднъж дори ми призна, че тайно се е надявала той да си отиде преди нея, за да си го изпрати както трябва. Дали са на света мен, съвместният им живот е имал смисъл... Тази история с Де Голи удари духа ѝ.

  –Тези хора нямаха нужда от човек като нея...

  –След тези хора майка ми  реши, че никой човек няма нужда от нея.

  –А вашата зелена улица  под формата на зелени карти се отваря точно сега и вие я оставяте. И на теб ти се иска да я гушнеш като малко момиченце и да ѝ кажеш, че не можеш без нея и никога няма да я изоставиш.

 – Не за първи път ми четеш мислите... И сигурно няма да е за последен.

 –И какво мислиш, ще ти отговори тя? Каквото ми каза преди седем години бащата на Коци.

 –„Заклевам те в детето да мълчиш и да не се обръщаш, дори аз след вас да лазя на четири крака“

 –Да...Чак когато и двамата започнахме работа в Охайо, а Милена тръгна в детската градина при близнаците на Цветелина и Сашето, ме освободи от клетвата. Предната вечер тогава казах на Коци, че баща му умира от рак, на другата сутрин косата му беше побеляла. Помниш ли първия видеоклип, който ви изпратих от тук? След обяд на същия този ден пяха със Сашето на тържеството в детската градина „Я кажи ми, облаче ле бяло“. Бяха обещали да представят българска  песен. Не съм ти казвала, че е точно от този ден.

 –И аз не съм ти казвала, сме го гледали безброй пъти с родителите на Коци. На погребението на баща му го пуснахме на моя лаптоп и поздравихме всички „гости“.Това беше последното му желание...за този ден.

 –Родителите ни направиха, каквото можаха. Сега е наш ред. Това е. Другото...за него има приятели. А приятелите са какво?

 –Кошче за рециклиране на душевни отпадъци-казаха в хор двата гласа от двете страни на океана.-Затова сега бършем сълзите и ставаме свежи и чисти като бебешки дупета. И на душите ни е леко.

 –Защо въздишаш така тежко?-чу се гласът на Ивана.

 Мара изпрати звучна целувка, натисна червения бутон на телефона и се обърна. Майка ѝ стоеше зад нея, облечена в топлата си зимна пижама. „Виси на нея като на закачалка-бодна я от ляво.-Като дойде, се опъваше на коремчето ѝ.

 –Нищо, мамо. Делян звънна да каже, че...

 –Не разбирам защо ме лъжеш, дете.

 –Пак си ме подслушвала, значи...

 Ивана  седна до нея и я помилва по чорлавата коса, разсипана като слама по одеалцето, с което се беше увила.

 –Не са ме сломили вашите Де Голи. Като не ми искат доброто, няма да им го давам насила. На никого не можеш да отвориш очите с пръсти. Като ги срита животът отзад, сами ще ги отворят...

 –Така говориш-измърмори Мара.-Ама смъкна коремчето за нула време при тези...

 –Ти сега си гледай твоето коремче!-прекъсна я Ивана.-И мъжа си не забравяй, че  и той смъкна бузите. Няма да те заклевам като таткото на Коци, но те умолявам да не поглеждаш назад!  Аз ще бъда добре!

 –Ще имаш време да си пишеш романа-усмихна се лекичко Мара-Нали за това уж дойде? Сякаш не знаех, че на Роско трябват пари.

 –Май в тази къща аз подслушвам най-малко от всички. А за роман не трябваше да споменавам, че сама се урочасах. От няколко дни все пиша в една тетрадка...

 –За нас ли пишеш или... за Голи?

 –За теб И за Розета. Да помните от къде сте тръгнали.

 Ивана се надигна с охкане и тръгна към банята

 –Не мъчи и себе си, и детето с тези сухи корички. Сега отивам в  съседката, обещах ѝ днес да ѝ покажа как се прави българска баница. Ще ти донеса топла.

 Мара скочи, изтича боса в стаята на майка си, грабна тетрадката, скрита под възглавницата, мушна се с нея под завивката и я зачете първата страница:

Писмо до Гретел

Мамино мило момиче,

Помниш ли „Хензел и Гретел?“
Щом те научих да сричаш,
ти първо нея прочете.

Плака със Гретел, когато
тяхната мащеха злобна
с Хензел ги прати в гората
само с два залъка в джоба.

Радва се с Хензел, когато
той с камъчетата бели
пътя беляза обратно,
бащин дом с тях да намери...

В нашите страшни години
малко неща се повтарят.
Ти с твоя Хензел замина
в дън гори, зад океана.

Ни хляб, ни камъче сложи
в новия сак с колелцата.
Хляб там-в десницата Божия!
Камък-във  мен, на душата.

Нека тя, смазана, писка
под този камък надгробен!
Тук да се връщаш не искам!!!

твоята мащеха родна

(следва)