III
Дона
Обедното слънце, което от сутринта се бореше с с многоглавата оловносива облачна ламя, най-сетне успя да отсече една от по-малките ѝ глави, промуши през дупката светлинния си меч и го подпря на река Тахо, за да си поеме дъх и да се усмихне. Гледката беше толкова красива, че Дона измъкна измръзналите си ръце от дълбоките джобове на шлифера и защрака с фотоапарата. Олег, Мяо син и Верчето бяха избързали напред, но тя не им извика да я почакат. Нямаше къде да се загубят. Широката асфалтирана алея криволичеше край реката, а до моста на Сан Мартин, към който се бяха запътили по нейна молба, имаше още около километър.
Погледна трите фигури пред нея, наредени като аптекарски шишета и се засмя. Такава чудновата комбинация на фигури и размери и най смелото въображение трудно можеше да си представи. Усърдните туристи обаче не изглеждаха ни най-малко смутени от това. Един поглед към тези подскачащи разнокалибрени топки беше достатъчен да се разбере колко добре се забавляват.
Трънчето отляво отново я прободе, но този път не беше ревност и самосъжаление, а чувство на вина. Толкова пропуснати, разстреляни от самите тях мигове! Този вълшебен град Толедо, в който бяха сега, ги очакваше търпеливо на по-малко от сто км от Мадрид. Идваха туристи от другия край на света да видят тази перла, а те колко пъти си направиха труда? Два или три, не повече и то когато имаха гости от България и Украйна. Трябваше да се появи една чудновата жена, която да ги накара да си отворят очите и да се размърдат.
Българската китайка беше накарала Олег да си вземе отпуск да си излекува гърба. Голямо лекуване падна! След първия масаж той се мята като шаран от болки, след третия спа като бебе, а след петия награби Дона така, че на сутринта нейният гръб я болеше. На другата нощ му се наложи на него да прави масажи на съпругата си...и не само масажи. Втората седмица на лечението започна с обиколки на областта Кастилия –Ла Манча. Не се опита да ги разубеди заради студа. Нейният Олег и Верчето ни студ ги плашеха, ни жега, а и китайката зиме и лете ходеше с копринени туники и шалове. Дона просто се обличаше като за зимен излет и тръгваха. Пребродиха каменния Омагьосан град в Куенка, вятърните мелници из Сиудад Реал, средновековния Елин и ренесансовия Алкарас на Албасете и какво ли не още. Столицата Толедо бяха оставили за накрая, като черешка на тортата.
Какво ги беше спирало да го направят по-рано? Липсата на пари ли? Не, по-скоро наличието им. Колкото по- стабилни ставаха материално, толкова по-зает ставаше Олег и толкова по-тежко всяко придвижване. Детето? На детето неговите кръстници Педро и Пилар осигуриха жена за три години да го гледа денонощно. Тогава какво? Тежките условия на живот в Испания, която се тресеше от кризата? Нима след идването на Мяо Син условията бяха станали по-леки? Не. Светът кипеше от протести и пукаше по шевовете. Животът в този свят беше борба от както тя го помнеше...Една част от него. Сега едно дете и един мъдрец с детинско държание бяха дошли да им покажат, че има и друга част...Частта, в която чудесата са най-естественото нещо.
Погледна Верчето, което прехвърчаше като пеперудка, за да помилва някой цъфнал мак, да свирне на някое птиче, да дръпне „китайката“ за шала и да ѝ каже нещо тяхно си, да целуне по бузата Олег, който с готовност клякаше за всяка целувка, сякаш играеше казачок. Трънчето от ляво отново я прободе, този път от страх. Майчин страх в най-чист вид за това странно дете. То самото беше едно самоходно чудо. Неочакваната печалба от лотарията, която разбуни духа на децата в блока и училището, не я беше впечатлила никак. Точно тогава двойката гълъби, свили гнездо на перваза на прозореца, имаха птиченца и цялото ѝ внимание беше погълнато от грижата да ги опази от Роки. Попита само дали парите ще стигнат да купят кон и това беше...В клас, слава Богу, беше отлична ученичка, с няколко гърди пред другите, поне за това да не я мисли. Оставаше обаче майчиният страх за това как ще се впише детето в меркантилния свят...
Тръсна глава, за да се отърси от неканените мисли и ускори крачка, за да ги настигне. Тримата, стигнали моста и я изчакваха, ухилени до ушите, сякаш току що бяха спечелили евромилионите.
–Обявявам пиш пауза-каза Мяо син на нейния чудат руски, който Олег и детето обожаваха–Сега ви водя в едно заведение тук, наблизо и после...
–После правим чудо-прекъсна я Верчето.-Днес не си направила нито едно.
–Разбира се, Кристалче!-отзова се китайката.-В заведението ще видите едно голямо чудо...високо почти колкото баща ти. Но за да стане магията, искам да ми дадете плана на града и да изключите GPS-те на телефоните си. Сега ще ви водя аз.
Дона се поколеба. Старата част на Толедо с нейните стръмни калдъръмени улички, оплетени като въжета, беше за нея лабиринт с повишена трудност, за къде без картата? Верчето обаче спокойно взе картата от ръцете ѝ, мушна я в раничката, закачена на гърба на китайката-чудотворка и тръгна до нея.
Близкото заведение се оказа не толкова близко. Поне двадесет минути катериха паважа между къщички, магазини за сувенирчета и ухания на такива манджи, че Дона запреглъща на сухо и запоглежда тревожно към Олег, който сигурно вече можеше и агне да глътне.
–Или вади от раницата две риби-опита се тя да звучи весело-или да влизаме някъде да ядем, докато Олег не е глътнал теб. И дано знаеш къде сме, защото аз съвсем се загубих!
***
–Ето, при тази дами от Колумбия ще седнем!
Дона усети, че се изпотява от притеснение. Възможно ли беше Мяо син да не знае, че в Испания не е прието да се сяда на чужда маса? Дори само един стол да беше зает, а пет свободни, както тук, не беше прието да се пита дали е свободно.
–Тези места до вас са свободни, нали?-усмихна се китайката.
–Заповядайте-усмихна се в отговор едната от жените, докато другата само кимна и излезе.-Ние ще ставаме, само да се върне сестра ми от тоалетната.
–Прекрасен човек е сестра ти-каза загрижено Мяо син, докато сваляше раницата си . –Но трябва да върне оня ключ и да спре да се разправя. Няма да ѝ донесе късмет такова дарение.
Жената зяпна и ги огледа един по един. След това най-неочаквано наведе глава, миглите ѝ затрепераха и тя затършува в дамската си чанта пред смутените лица на Дона и мургавото келнерче, дотичало, за да вземе поръчката.
–Сега се успокой-каза строго Мяо син и ѝ подаде поставката с хартиените салфетки. –И ако имаш желание, кажи за какво става въпрос. Дойде информация за ключа, но нищо повече.
Жената измъкна една с треперещи пръсти и избърса очи.
–Убиха приятеля на сестра ми-каза послушно тя.-Оказа се, че той и е оставил в наследство четиристайно жилище в гр. Сарагоса. Ние живеем там на квартира, сестра ми е безработна. Роднините на приятеля ѝ сега се съдят...
–Работа ще намери-прекъсна я Мяо син и взе менюто-Но от кървавия ключ, мен ако пита, трябва да се отърве. Хайде сега чао и...късмет.
Дона, забравила глада си, гледаше като на кино.
–Повярваха ли ти?-попита Верчето, вперило в нея ширико отворените си сини очи.
–Не вярвам, Кристалче. Те нямат твоята любов. Иди сега си измий ръчичките и усмивката, че ни чака чудото, забрави ли?
–Знам, че не трябва да питам-обади се Дона, когато детето, Олег и келнерчето се скриха от погледите им.-Все пак искам да знам дали познаваш тези млади жени.
–За първи път ги виждам. Сне ми се информация за ключа и толкова. За тях беше, затова им я казах.
–А дойде ли информация какво ще стане след това?
–Изборът е техен. Като ги гледам, само ще ни изклюкарят и толкова, а след това ще се чудят от къде им е дошло психичното заболяване... Много години ще минат в света и много кръв още ще се пролее, докато човешката маса стане като твоето кристалче. Разбрала си вече колко е ценно, нали?
Започнаха и завършиха обяда в учудваща тишина, уморени и потънали всеки в мислите си. Верчето държеше чашката със сладолед, сякаш беше пиленце и облизваше лъжичката внимателно и леко, сякаш я целуваше.
–Сега ще дойде Карлос.-прекъсна тишината Мяо син. –Аз съм малкото чудо, Кристалче, а мъжът, който сега ще видиш, е голямото чудо.
Детето вдигна любопитно очички.
–Преди години се запознахме с него тук, в Толедо, точно на този площад, пред заведението. Аз се бях загубила като майка ти сега, видях, че минава един хубав испанец и го спрях да го попитам как се стига до автогарата. Той ме погледна, хвана ме за ръката и ме попита:
–Как можеш да се загубиш тук? Забрави ли? На това място си водихме конете на водопой.
–Къде, на фонтана ли?-засмя се Дона. Странните истории в днешния ден сякаш и идваха малко в повече.
–Тук тогава имаше голяма чешма-изтърси Верчето.-С корито, в което да пият животните.
Олег се разсмя така, че коремът му се разтресе над масичката.
–Не помните...-въздъхна детето и остави сладоледа.-И по-добре. Мяо син беше тогава с брада и уби мама на дуел.
***
–Здравейте. Аз съм Карлос, приятно ми е.
Високият, стегнат, къдрокос четиридесет годишен толеданин с ослепителна усмивка на тъмночервените, сякаш боядисани устни, привлече като магнит женските погледи от околните маси. Неговият поглед обаче беше вперен в Мяо син. Тя се изправи и той я прегърна силно.
–Седни за малко-помоли го тя на испанки език. –Готова съм, искам само да довърша това, което съм започнала.
–Пътищата ни тук се разделят, Кристалче.-обърна се тя към детето-Ще можеш ли да заведеш мама и татко до мястото, където паркираха колата?
Детето кимна с глава.
–И ще ги пазиш! Те не те помнят, но те обичат много! Знаеш го, нали?
Детето отново кимна.
–Олег, на теб искам да ти посоча още една българска следа. Отворете вестника, който Дона купи днес и вижте страниците с обявите.
Дона послушно извади последния брой на вестник „Нова дума“ от чантата си и го разгърна. Китайката го прелисти и сложи пухкавото си пръстче на една от обявите, написана в тъмен шрифт.
–Ето ти двете риби, момиче. Отиди на една от сбирките и заведи и Олег.
–Ти няма ли да бъдеш с нас, Мяо син?
–Не, момиче. Тази информация беше за вас, аз след час ще я забравя. Моят път е друг. Вие тръгвате към танца на слънцето, а аз-със моите слънчогледи...Нали видяхте, че ирисите на моя Карлос са като слънчогледи?
–Прочети ми обявата, слънчице-прегърна я Олег, след като останаха сами с детето-За каква българска следа става дума?
Дона се наведе над вестника и прочете на глас:
– „Организират се срещи на последователите на Учителя Петър Дънов в Мадрид...“
Вдигна недоумяващо вежди и прибра вестника обратно в чантата.
–Не виждам какво общо има между Паневритмията и нашата чудотворка, но щом се играе в Мадрид, да отидем. Довечера ще ви покажа в ю туб клипове от събора в Рила, за да видите за какъв танц става въпрос.
–Покажи на тати-усмихна се детето.-Сега ако искате, можем да вървим към колата.
(следва)
© Петя Божилова All rights reserved.
Така е, Светле!
Виктор, няма да цитирам тук Учителя, защото е публично пространство, да предизвикам случайно полемики. Ще цитирам по памет Буда:„Бедата на хората е в това, че си мислят, че имат време “
Шегувам се, може просто не е дошло времето. Нали Учителят се явява, когато ученикът е готов.
Дани,мнението на творец като теб е много ценно за мен. Благодаря!