Jul 24, 2013, 11:27 AM

Студ в Мадрид (Пета глава III Дона 

  Prose » Novels
655 0 2
9 мин reading

Пета глава
III
Дона

Дона хвърляше разсеяни погледи през прозореца на колата. Винаги беше спокойна, когато шофираше Олег. Мазолестите му лапи държаха волана като бебе, чувствителни към най-малката промяна на пътя и към другите четири коли, с които пътуваха в колона към Пуерто де Навасерада . Нисанът сякаш не вървеше по асфалт, а се плъзгаше по вода и завоите не се усещаха. 
Хилядите яркожълти цветя, цъфнали в буйната зеленина край магистралата, я накараха да потърси фотоапарата. Месеците обилни дъждове бяха напоили земята, а две три седмици слънце се оказаха достатъчни на природата да „даде газ“ и да навакса голямото закъснение на пролетта. Горката свенлива и деликатна пролет! С всяка измината година ставаше все по-кратка, притисната между неотстъпващата зима и настъпателното лято. „Сезоните все повече заприличват на хората-мислеше си разсеяно тя, докато милваше с поглед кичестите жълти топки - Вместо да става обратното...“
Олег, усетил мисълтта ѝ, намали леко скоростта и тя защрака с апарата.
–Изпей нещо, Боби!-обърна той широката си усмивка към едната от миловидните жени на средна възраст, които седяха на задната седалка зад него.–Разбрах, че си певица, дай нещо на български.
Дона му хвърли доволен поглед над фотоапарата. Браво на него! Беше виждал тези хора само на снимки, а още на Хетафе Сентрал, където беше сборното място на колите, мина на „ти“ с всички, даже назова някои по име. Два дни преди това обадиха на обявата във вестник „Нова дума“, която им беше посочила Мяо син. Оказа се, че в неделя групата последователи на Учителя няма да се събират в парка Монклоа, а ще направят първото си за годината излизане в планината. Олег веднага предложи и тяхната кола, и своите услуги на шофьор и фотограф. „Само едно ще искам- заяви той на невидимия мъж, с когото разговаряше-Да си нося в раницата кюфтета и да си хапвам, защото ако карам като вас на пост и молитва далеч няма да стигна!“
Отговорът отсреща изглежда му допадна, защото се засмя с глас и с готовност си записа мястото и часа на сборния пункт. Същата нощ след вечеря заби големия си нос в станичката на групата във Фейсбук и дълго чете с Гугъл преводача и гледа снимки. 
–Искам да отида и да видя този танц с очите си, слънчице- заяви той като си легнаха.-От Япония до САЩ имат привърженици. Любопитно ми е къде води тази българска следа, която ми посочи твоята Мяо син. 
Ентусиазмът му зарази и нея и в съботния ден смъкнаха от тавана раничките и туристическите екипи, които събираха прах от години. От острата болка в кръста на Олег изглежда не беше останал и помен. 

„ Злато моме, Злато, джанъм .
Ти златна ябълко , Злато моме,
орехова сянка.“

Гласът на Боряна беше толкова нежен и сладък и изпълнен с такъв копнеж, че ръката ѝ затрепери и тя отпусна апарата на коленете си. Олег пусна скоростния лост, протегна лапа и стисна в нея и ръчичката ѝ, и апаратчето. Дона отпусна глава на облегалката и притвори очи, понесена от песента:

Дето и да идеш, Злато,
пак ще да те найда , Злато моме,
пак моя ще станеш. 

***
Слязоха на открития паркинг и Дона вдигна яката на якето. Тук, в планината, зимата още не беше предала целия фронт. Добре, че по настояване на Олег си бяха взели бели памучни шалчета и бели памучни ръкавици. „И от студ, и от слънце ще те запазят, Слънчице, че каквато си нежничка, като оранжерийно цвете....“
Посегна към отворения багажник за своята раница, но Олег ѝ смигна („и теб ще нося на гръб, ако искаш“) и метна целия багаж на гърба си. След това, сякаш нямаше още десетина килограма над своите сто, застана до Иво-високият, строен, къдрокос мъж, който водеше колоната.
Дона се огледа стеснително. Бяха двадесетина човека, най-различни по възраст. Младото момче с големи, умни очи, което се представи със звучното име Синан, беше на възрастта на сина ѝ, а Радка, нисичката жена в червени маратонки до нея ѝ се похвали, че скоро е чествувала седемдесетгодишен юбилей. Една ухилена сладурка с лунички като Пипи дългото чорапче вървеше с издуто коремче, бременна поне в седмия месец . Мъжът до нея, натоварен с две раници като Олег, не изглеждаше ни най-малко смутен. Не само той, всички от групата излъчваха спокойствие и някаква странна увереност, която я поуплаши. Дали няма да дръпнат сега по баира и тя да ги догонва с изплезен език?
Тогава видя Анхела и Евгени. Позна ги от снимките, които бяха качили на страничката на „Паневритмия в Мадрид?-такива сме“. Едрата, красива жена преди няколко месеца си беше счупила крака при едно изкачване в планината. Дона зяпна, като видя как тя се изправи до Иво с бастун в ръка, а съпругата му Христина, Боряна и другите жени, които не познаваше, я поздравиха за решителността. 
Срамът от нейното малодушие я заля като вълна и тя усети как се изпотява под тънкия шал. Пое дълбоко въздух и мислено си издърпа ушите. „Лесно ти е да бъдеш нещастна, нали?-скастри се тя.-Толкова много грижи и проблеми те теглят надолу и те натискат да им се оставиш! Обаче в мига, в който го направиш, започваш да се търкаляш надолу като снежна топка и при всяко завъртане стават все по- големи. Щастието прилича на изкачване, мила! Щастието е изкачване...тук и сега! Въпреки седемдесетте години на гърба, бастуна в ръката, бебето в корема и вятъра в лицето! Или може би точно заради тях... 
–Тръгваме, приятели-прекъсна Иво мисловната ѝ тирада.- Лозко, Синан и аз водим, защото познаваме маршрута. Сестрите -между нас, а Вълчо, Валери и Евгени- отзад, с Анхела. Ако се наложи, ще се редуват да я носят, но ще се качи с нас. Обещали сме ѝ днес да играе Паневритмия на върха.
***
Поляната, на която спряха, беше широка, зеленината ѝ сякаш беше извезана със злато от тези милиони жълти цветя, за които, следвайки примера на Мяо син и Верчето, изобщо не се заинтересува как се наричат. Радваше им се като дете, любуваше им се, снимаше и тях, и чудатите скали от единия край, които напомняха на Белоградчишките, и перестите облаци по синьото небе.
–Сега аз ще правя снимки, а ти ще танцуваш, слънчице. Нали затова дойдохме чак до тук?
Олег неочаквано щипна шнолата, с които беше вдигнала гъстите си коси и те се разпиляха по гърба ѝ.
–Виж Хриси как разпусна своите и облече бели дрехи-продължи той и внимателно взе апаратчето от ръката ѝ.–И не само тя.
Дона се обърна и видя, че групата беше направила един широк кръг от бели камъчета, а в центъра бяха поставили портативна музикална уредба. Всички се бяха преоблекли в бяло.
–Приятели,-подкани ги Иво и всички се хванаха за ръце около центъра.- Нека да благодарим за чудесните условия и да направим едн тайна молитва да имаме присъствие и да изиграем хубава Паневритмия.
Синан, когото тя беше хванала за дясната ръка, измъкна лекичко пръстите си ги сложи върху нейните.
–Дясната ръка е отгоре, душата, -каза ѝ той тихичко.-Тя дава. Лявата е отдолу, тя приема. Хайде сега да се помолим...
Дона затвори очи. Ръката ѝ стана мъничка, детска, а ръката на братчето ѝ стискаше здраво нейната. Тримата с баба им, коленичили на пръстения под, се молеха, а навън, в тъмното, кукуригаше ранобуден петел...
–Вижте дъгата около слънцето!-сепна я гласът на Олег.-Двойна е! 
Дона вдигна очи и ахна. Около огнения кръг на слънцето, точно над главите им, блестеше разноцветна дъга. На няколко метра от нея се виждаше друг, по-голям кръг, който обхващаше половината небе. 
Гласът на Иво я свали на земята:
–Започваме, приятели. Който носи шише с вода, може да го сложи в центъра, да го зареди. Анхела също да влезе в кръга, постелете ѝ да седне. 
–За първи път ще играя Паневритмия, Вълчо-усмихна се Дона на високия, строен мъж до нея, който през цялото време беше вървял до Олег и си бяха разговаряли на руски.
–Аз ще те водя, а ти гледай пред теб какво прави Хриси-каза просто той и цялото ѝ притеснение изчезна. Гледаше като в сън как връхчетата на къдриците на Хриси , пръснати по гърба ѝ, шават като живи, гъделичкани от вятъра. Ръцете на слабата фигурка, облечена в бяло, се вдигнаха и пръстите им докоснаха раменете. 
Иво влезе в центъра, наметна седналата Анхела с едно топло яке, сведе гръб над уредбата и вдигна очи:
–Готови ли сме? Концентрация. Започваме. 
Натисна копчето и се върна в кръга.
Нежната мелодия н цигулката погали слуха и кръгът се завъртя. Дона разпери ръце, пусна въображаемите житни зрънца, които държеше в двете си ръце и затвори очи.
И тогава ,, видя“.
На около метър над главата на Хриси се появи рисунката на светъл равностранен триъгълник. Триъгълникът беше легнал, но се изправи като жив и стана триизмерен. Получи се светла триъгълна пирамида, която промени основата си и стана четириъгълна, след това петоъгълна. В следващия миг тя беше вече петолъчка, след това петолъчката се превърна в човек, разперил ръце и разтворил крака. Около него се образува кълбо, светлинно прозрачно кълбо, толкова красиво, че Дона затаи дъх. Кълбото беше живо, пулсираше като сърце и се въртеше във всички посоки, а заедно с него с него се въртеше и човекът. От лудешкото пулсиране и въртене изглеждаше, че той е с много ръце и крака. Стомахът на Дона се затопли, гърдите ѝ се разшириха, от очите ѝ тръгнаха сълзи от някаква неизпитвана никога радост.„Господи! Ето какво е рисувал Леонардо!“
В следващия момент кълбото покри цялата паневритмия, над него се появи отвор и последва най-голямата изненада: този отвор се появи едно мъжко лице. Едно лице, което нямаше нищо общо нито с белобрадия Дядо Боже, нито с грозния дявол. Черна, смолисто черна коса, черна брада и изпъкнали черни очи и матова кожа. Погледът беше вперен в кръга, сериозен и изпитателен. 
Шокът ѝ беше толкова голям, че отвори очи и всичко изчезна. Слънцето печеше, музиката свиреше, кръгът се въртеше, Вълчо до нея се усмихваше насърчително, Анхела в кръга плачеше и милваше крака си...

***
Когато свалиха в компютъра всички снимки от изминалия ден, минаваше полунощ. Верчето спеше непробудно, уморена от бурния ден с трите кучета при родителите на Пилар. Едва тогава, отпусната на дивана, Дона разказа видението си на Олег, който внимателно я изслуша и си записа нещо в неговото черно тефтерче. 
–Аз видях друго, слънчице-каза той сериозно и се прозя уморено.- В един момент, като ви наблюдавах отстрани как се върти кръгът, сякаш вадихте вода от много дълбоко. Хубава, чиста вода, бликна като извор от вас. Красиво фонтанче беше, но ми се стори мъничко.
–Като е било малко, да отидем през август на Рила, -измърмори сънено Дона.-Там се събират хиляди, цяло езеро може да видиш.
–Ще отидем, слънчице. Обещал съм вече на Ивана да ѝ отидем на гости, и със скулптора Бай Димо искам да се срещна. Сега обаче пием аспирин и лягаме. Кой знае с каква мускулна треска ще осъмнеш!

© Петя Божилова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Беше ми изключително любопитно и интересно
  • Танцът- ритуалният, е най-първичният и силен символ на връзката на човешката общност със слънцето - живото-творящото, на радостта от тази връзка в първичния ѝ, чист вид, а при теб описанията на детайлите от повествованието много добре пресъздават емоцията- живата, реалната: човешкото колебание, страхът от това да не би да направиш нещата погрешно, безрезервното приемането от другите, и разбира се-виденията Петя, на линка е песента, за която разказваш. Поздравявам те Браво, момиче!

    http://www.youtube.com/watch?v=EX-MzC0ED_k
Random works
: ??:??