Студ в Мадрид
Трета част
II
Мара

Мара излезе от изхода на метро Монклоа и разпъна чадъра. Делян ѝ беше казал да хване автобус до болницата, но нямаше смисъл да чака само за една спирка и да се чуди къде да пъха сгънатия мокър чадър. Една разходка под ситния дъждец щеше да ѝ дойде добре след близо осем часа седене пред компютъра.
Два амбулантни павилиона на самия изход привлякоха вниманието ѝ. Бурканите с мед и кашкавал на витрината на единия не ѝ бяха интересни. Нищо не струваха пред тези, които правеше дядо Биньо, техният съсед на село, който цял живот гледаше пчели и овце. Майка ѝ беше донесла и вече трета седмица закусваха по български. Семплите дълги бели рокли от плътен памук на другия павилион обаче я залепиха за него.
–Ето, това е роклята, с която ще се явя на интервюто!-посочи тя на младежа зад щанда.
–Разбира се, сърце мое!-скочи той и със светкавичен жест свали избраната от нея дреха от закачалката.-Това е твоят номер, убеден съм, но ако не ти стане-утре ми я носиш, няма проблем...
Мара се усмихна. Как подскачаше първата година, когато всеки втори продавач на улицата ѝ казваше „сърце мое“, „живот мой“, „любов моя“. Дали и в САЩ бяха толкова щедри да мили думи? Не знаеше, но скоро щеше да разбере.
–На интервю за работа ли ще се явяваш, мила?-поддържаше огъня“ мургавия къдрокоско, докато сръчно увиваше пакета.–Защо не дойдеш да работиш за мен? Аз ще върша всичко, ти само ще стоиш, да ти се радвам
–Ами не- усмихна се Мара и извади портмонето-Спечелихме с моя съпруг Зелени карти и трябва да се явим на интервю в посолството на САЩ. Само да ни одобрят и заминаваме!
–Аз съм те одобрил от един поглед, принцесо!-ухили се младежът и ѝ подаде пакета. Късмет и на теб и на оня щастливец, мъжа ти! И ако размислиш– тук съм!
Мара се усмихна широко, махна с ръка за сбогом и зави с чадъра нагоре по улица „Исак Перал“. Само след минути продавачът щеше да е забравил своята „любов“ и щеше да се усмихва да другата клиентка. Тя също щеше да забрави случката, разбира се. Хубавото настроение от разменените мили думи и усмивки обаче щеше да остане.
–Такива испански глезотии в Ню Йорк нямаме.-щеше да каже Дидка довечера на Скайп-Тук а абсурд да занимаваш първия срещнат с личния си живот. Това южняшко мотаене по улиците –също. В нашия квартал дори тротоари няма, така, че се настройвайте още от сега.
Мара подмина сградите на университета „Комплутенсе“. За неговия двор беше залепен незастроен парцел, обрасъл с буйна трева с цъфнали червени макове из нея и оградена с тел. В горния ъгъл на парцела, до самия тротоар бяха мушнати две големи бели пластмасови кутии. Едната беше препълнена с храна за животни, а другата-с вода. Мара се усмихна и погледът ѝ „затършува“ из тревата. Ето ги-едно, две, три...седем котета. Сигурно бяха много повече, при тези щедри грижи на целия квартал те сигурно си живееха като феодали в тоза заграждение. И това беше Испания.Дали и това беше глезотия за свръхзаетите американци? Не, едва ли! В противен случай нежната, обичлива Дидка, която и комар не убиваше, ка щеше да издържи там? Те издържаха седем години вече и сега чакаха тях...
Една линейка мина с виеща сирена край нея и тя ускори крачка, сякаш да я настигне. Болница „Хименес Диас“ беше съвсем наблизо. В какво ли състояние беше Николай, или Бат’ Колю, както го наричаха всички? Делян беше с него от три сутринта още, когато го извикаха от Бърза помощ. Уж нямаше опасност за живота на колегата му, а мина обяд и той още е при него. Добре, че в болниците в Испания може пре целия ден да се влиза при болните. Нямаше търпение да стигне до стая 5520 и да го прегърне. Не Колю, разбира се, а Делян!
Качи се в асансора със свито сърце и желание час по-скоро да се измъкнат от това място. „Като отидеш на дискотека, то се струва, че целият свят се е натъпкал там и танцува. Като влезеш в болница ти се струва, че задрав човек на крака няма...“

***

–От Бат’ Кольо едно нещо искам да запомните, деца мои: никога и при никакви обстоятелства да не се разделяте! Раздели ли се едно семейство, пиши го умряло!
Мара седеше на единствени стол до болничното легло, поглеждаше ту проснатия мъж на него, ту съпруга си и хапеше бузите си отвътре, за да не говори. Отвореше ли уста, щеше да „награби“ лежащия мъж заедно с маркучето на системата, забито с игла във вената му и двете пластмасови торбички с течност, закачени на металната стойка. Какъв е омекнал сега и какви сладки медени ги приказва! А при редките им срещи с него и Катерина, неговата съпруга, той се беше държал отвратително с женицата.
–Да си уважаваш жената, моето момче-обърна бледото си лице към Делян, който, застанал прав до Мара, усърдно пишеше нещо на телефона.-Къща без жена огън да я гори, викаше дядо едно време. Сега разбирам колко прав е бил старецът!
Делян кимна разсеяно с глава, набра някакъв номер и излезе да говори в коридора, за да не смущава другия болен зад пердето, което делеше болничната стая на две.
–Къде е Катето?-не се стърпя Мара-Защо вдигна посред нощ Делян, а нея я няма?
–Замина си, проклетницата!-изръмжа мъжът, който до преди миг ги лееше по мед и масло.- Заряза ме на най-големия зор.
–Извинявай, но аз на нейно място отдавна да съм го направила-скастри го тя-Ти, колкото пъти сме се събирали, все за любовниците си разказваше...пред нея, в лицето ѝ! Защо не викнеш сега тях, като те е свил бъбрекът, ами търсиш...проклетницата?
Гневът ѝ стихна така,както беше изригнал. Седна на стола и помилва дръката, в която беше забита иглата.
–Извинявай.
Мъжът протегна свободната си ръка и бащински я потупа по пръстите:
–А аз бих ти стиснал ръката, моето момиче!-каза той сякаш на себе си и извърна поглед. –Щото си честно и в червата! Честно и огнено, няма шест-пет при тебе! А оная, моята, не е никаква! Аз за нищо не ставам, бе момиче, от години само на приказки поебвам...и на псувни, разбира се, ама то се не брои. Мислиш, че момчетата от бригадата не го знаят ли?
Мара усети, че се изпотява и разкопча горното копче на ризата си.
–Какво общо има това с държането ти към Катето?
–Ами това, твоето Кате пред очите ми изреди поне трима за пет години...ей тъй, тихичко. Сега, като разбра, че обектът ни свършва и Алваро е пред фалит и нищо няма да плати, си замина, че майка ѝ... вдигнала кръвно.
–Не искам да слушам повече това? Ако имаш нужда да ти донесем храна, дрехи , лекарства, кажи, но отказвам да те слушам!
Мъжът най-неочаквано се захили така, че коремът му се затресе под тънкия чаршаф.
–Тя ако знае, че започваме друг и ще имаме и извънредна заплата за август, веднага ще ми кацне на рамото. Ама този път не е познала...Веднъж да мине това чудо, друг човек ще съм вече!
Мара скочи решително от стола и погледна към затворената врата.
–Хайде върви-затвори очи мъжът- Господ да е с вас! Добро момиче си ти. Една такава осичка да имах, и аз човек щях да бъда сега, не говедо...

***
–Извинявай, че те разкарах в този дъжд, миличко-гушна я Делян и натисна копчето на асансьора–Нямаше как да си дойда, а зная от колко време чакаше тази пиеса с Конча Веласко.
–Ти извинявай. За мен беше полезно. Покрай интернета и филмите не забелязвам какви драми се играят край мен...Ще се оправи ли Кольо?
–Бъбрекът ще се оправи, до две седмици сигурно ще се върне на работа. Има нещо друго, обаче, което никой не може да му върне.
Една усмихната жена с бяла престилка и знака на Червения кръст на ревера ги спря в коридора на приземния етаж.
–Бихте ли дарили кръв, господа?
–Аз съм дарил преди две седмици-поклати глава Делян.-А съпругата ми се страхува...
–Не се страхувам-прекъсна го решително Мара.-Само ще те помоля да ми държиш ръката.
–Ами пиесата?
–Каква пиеса, миличко? Ти едва стоиш на краката си!
–Права си...сигурно на втората минута щях да захъркам. Но това твое решение ме смущава. Защо точно тук е сега?
–Не зная, но ми се струва, че е нещо важно. Моля да бъдеш до мен.

***
–Мара Илиéва?
Двамата се сепнаха и скочиха на крака.
–Не можете да бъдете кръводарител, госпожо.
Мара усети как краката ѝ се разтрепериха и ако не беше силната ръка на Делян, щеше да се свлече обратно на кожената пейка.
–Няма нищо страшно, Госпожо!
–Тогава защо?
– Честито!– усмихна се уморено бялата престилка.– Анализът на кръвта ви показа, че сте бременна. Моля да се обърнете към личния си лекар за по-нататъшни указания.

(следва)

п.п.Как е правилно да се напише: посреднощ, по среднощ, или посред нощ? И за много други български думи вече започвам да се чудя........

Прегръдки на всички, които следят съдбата на моите герои