Such  a  perfect  day

„Добро утро, пиянице" - зове Нада Топджагич, будейки ме в 07:05 сутринта, като апотеоз на поредната ми постапокалиптична, изпълнена с мирис на спарен въздух и цигари, разбити илюзии и пропилени възможности, вечер. Още една загубена вечер, белязана от безмислените бъртвежи на едни загубени души, мислещи, че утрото или по-точно следващото питие ще им донесе чаканото цял живот просветление, така, както гордо изправения житен клас чака безмилостно спускащия се сърп.

Докато се надигах от леглото със скоростта и ищаха на пенсионер-миньор, вземащ 150 лв. пенсия, се питах: "Ти ли си, мале, тъй жално пела, ти ли си мене три години клела"?  Но малето отдавна не е вкъщи да приготви на милото си чедо-хрантутник свястна закуска.

Вървеейки към банята се чудех кое е по-кофти: това, че в устата ми е умрял дребен хищен бозайник или, че отвътре се чувствам празен като консерва „Русенско варено", в която подрънква само дръжчицата на лютата чушка, с която е бил гарниран този кулинарен шедьовър.

След трите най-големи клишета, съпътстващи събуждането на съвременния мъж, а и въобще на днешния Homo sapiens: душ, бръснене и чаша кафе (надявам се поне второто да не е станало ритуал и на нежния пол), се чувствам готов за подвизи като бълха, стремяща се да изсмуче кръвта на бедния резеншнауцер, в/у който се носи.

Седеейки на спирката, се питах кой идиот ми даде акъла да уча маркетинг, вместо да стана салонен управител, отиващ на работа в един доста по-порядъчен час. Мазното хилене пред заможни клиенти и държането с по-ниско стоящия персонал като с концлагеристи и без това го владеех страшно добре. Най ме биваше обаче в това, да се правя, че човечеството виси на крехките ми рамене и като един беден Сизиф бутам камъка на човешката простотия и овчедушие, а планината от алчност и егоцентризъм - край няма.

Но от телешкия ми захлас ме извади идващата маршрутка и аз, като изпечен кавалер, задържах вратата, докато се качат млада и доста сладка мацка и посърнала като увехнал магданоз лелка. И как да не е така, когато женицата сигурно бачака по 10 часа на ден при 35 градусова жега на шевна машина от времето, по което „Русенското варено" е било в пика на славата си. На всичкото отгоре на главата й най-вероятно виси някой гаден, мазен грък, който следи тя да не открадне парче плат, с което същия този европеец, за когото е предназначена готовата продукция, не би събрал и акото  на кучето си, което току-що се е изходило в парка. Когато се прибере полусварена в собствен сос, нарамила дисагите, за да сготви на благоверния и челядта си, тя се чувства напълно завършен индивид. Нищо, че единственото признание, което получава, се изразява в думите:

„Добре е, че все пак ядохме в този век и да благодарим на производителите на бира, че ни спасиха от обезводняване - толкова сол беше наблъскала в миш-маша."

Нищо, че слънчевите очила на готиното девойче се равняваха на месечния доход на бедната страдалка.

В маршрутката се настаних на единственото свободно място, за което моментално съжалих от дъното на душата си. Не съм вярвал, че жив човек може да мирише така, но другарят ми по седалка ме опроверга по най-категоричен начин. Когато зловонието, на което биха завидели и във френския кралски двор през Средновековието, ме блъсна, разбрах, че сутрешния вкус в устата ми далеч не е най-лошото, което може да ми се случи през деня. За капак, когато извъртях покрусен глава, виновникът за страданието ми, ми хвърли такъв поглед, че и Горгона Медуза би му завидяла.

Но вниманието ми веднага бе привлечено от друг култов образ, транспортиращ се навярно за някоя далечна галактика, съдейки по вида му. Съществото, за което ми бе страшно да определя към кой пол се числи, бе облечено по такъв начин, че клоуните в цирка и травеститите по „Македния" биха се почувствали жалки и еднообразни в избора си на тоалет, накити, грим и прическа. Възрастта му бе трудна за разгадаване, но ясни бяха две неща: че е в пубертета и че е ЕМО. Бе забол в ушите си слушалки и носеше такава скръбна физиономия, та човек оставаше с впечатлението, че главата му ще се разцепи всеки момент и от нея ще се роди Атина Палада на нашето време.

Шофьорът пък въртеше с такова настървение и сладострастие волана и скоростния лост, толкова мило и акуратно поздравяваше роднините от женски пол, по съребрена линия, на останалите участници в движението, та си помслих, че и Фидий сигурно не е бил толкова отдаден на работата си по статуята на Зевс. А непукизма, с който гледаше и задоволството, което изпитваше от стоновете на пътниците, които залитаха, блъскаха се едни в друг и в железа, ме накара да видя в него един прероден Тамерлан.

В цялата тази какафония от звуци, миризми и емоции, аз гледах отнесено през мъглата, която се бе настанила на мястото на съзнанието ми и се питах дали някой от тези хора е чувствал, че губи душата си, както го правеше, в същия този момент, Лейн Стейли в слушалките ми.

Вероятно сте чели или поне чували онази история за благородника от 11 в., който умрял от спукан пикучен мехур, тъй като го мързяло да стане от масата, за да се изпикае. Понеже някъде много дълбоко в себе си съм филантроп - няма да ви разказвам как мина работния ми ден, защото това по всяка вероятност ще ви донесе още по нелепа и болезнена смърт. Само ще отбележа, че измежду сутрешното кафе, обяда и плоските шеги м/у колеги - сърфирането в интернет пространството бе най-смисленото нещо, което свърших. Но не и общуването в чатовете с непознати. Комуникиращите си там са нищо повече от ментални просяци. Явно обаче от време на време ме обзема някакъв странен садо-мазохизъм, щом мога по цял ден да чета как 72 год. баба заклала 18 год. си внук с брадва, защото, след като я изнасилил в курника, й откраднал пенсията от 82 лв. Как някакъв прост чобанин запалил стърнище и затова изгорели 10 дка гора. Как някоя перхидролена звезда-Супернова мисли, че „12 разгневени мъже"  e  hard порно версия на приказката за „Снежанка и седемте джуджета". Как някой самозабравил се спортен корифей счита, че Мадарският конник е участвал в битката за Средната земя на страната на Мордор.

Малко преди края на прогресивното затъпяване, лицемерничене и сплескване на задни части, наречено работен ден, ми звънна телефона. Една от поредните бивши. ТЯ искаше да изпием по едно и да ми се оплаче какво в поведението на сегашното й гадже я дразни. Тъй като се чувствах по-жалък и от препикано мушкато, се съгласих. В края на краищата нямах по-добро предложение за прекарване на вечерта и се навих. А може би просто се бях надявал на добрия стар секс м/у приятели.

След като си тръгнах от работа реших да се поразходя малко. Не че исках да горя калории, а на дишане на чист въздух въобще и не се надявах. По пътя си видях някакво същество, наподобяващо Джаба Хатянина, да разхожда неаполитански мастиф. Двамата се надпреварваха по пуфтене и пръхтене, а аз си задавах въпроса: всички кучета ли приличат на стопаните си или е по-скоро обратното? На следващата пряка групичка футболни фенове вървяха и скандираха лозунги по адрес на противноковия отбор, от които и Маркиз дьо Сад би се изчервил. В главата ми нахлу прозрението, че най-ценното нещо у тези хуманоиди са 5-те литра  прокиснала бира, която всеки един от тях бе изпил.

 Единственият светъл лъч, който съзрях по време на 15 минутния си воаяж, бе една двойка, прегърнала се на пейка в парка, през който минах. И двамата бяха млади, очарователни, влюбени. И като всички влюбени бяха самовглъбени в себе си. Дори не си правеха труда да се забавляват, коментирайки минаващите край тях.

Стигнах до кафенето, в което бе срещата и естествено бях пръв. Отдавна спрях да се нервирам, когато имах среща с жена и тя закъснееше - то е като да се ядосваш, че те е навалял дъжда след като си знаел, че ще вали, но не си взел чадър. Но закъснението беше поносимо - само 10 минути. Пък и тя изглеждаше толкова добре, че й простих на секундата. Даже започнах да се чудя защо, кога и как се изгубихме в превода. Спомних си как и при това влюбване си мислех, че поетите са писали стиховете си за нея, че Шопен е композирал Ноктюрно заради жена. За това, че ме е карала да мисля, че мога да ходя по водата, че махмурлукът не ме е впримчвал в желязната си хватака, докато бяхме заедно.

Тези мисли ме доведоха до пълно отчаяние, преминаващо в озлобление, защото знаех колко дълбока е дупката, в която бях.

В главата ми изплува великото прозрение, че: мъжете са измислили любовта и брака като нейно проявление и следствие, за да не плащат за секс; жените са измислили  проституцията, за да им се плаща за секс, за да задоволяват нимфоманските си влечения и за да хващат други жени - мъжете си в крачка; а обратните са измислили поезията, за да не бъде всичко толкова прозаично.

След като мина частта с оплакването и едната камара общи словоизлияния, стигнахме до същината на нещата - всеки изля най-големите си страхове, скритите въжделения, съкровените мечти и надежди. Събеседникът кимаше разбиращо, от време на време изразяваше по някое съгласие, превръщащо се в несъгласие само след миг-два. В крайна сметка и двамата бяхме наясно, че всеки ще се прибере вкъщи доволен, поосвободен, попричистен, поолекнал откъм меланхолия, тъй като е намерил пред кого да си излее душицата  и поне за малко да не се чувства толкова сам, колкото всъщност е.

Разделяхме се дълго и всеки знаеше, че е време да се прибере в черупката си до следващия път. Последната прегръдка бе по-дълга, сякаш за да може всеки да вдъхне от аромата на другия, да открадне частица от аурата му, да почувства, че част от него ще остане у човека отсреща и той ще се грижи добре за тази частица - ще я пази, ще я изтупва от прахта от време на време и никога няма да я сподели с някой друг.

Прибирането бе класика: над утихналия град ръмеше, бакшишът бе досаден като конска муха, но след 2-3 едносричкови отговора от моя страна, спря да ме тормози с реплики от сорта на:

- Кат` сме си овце - ще ни управляват пъдари!

Аз видно не проявявах интерес да обсъждам с него животинското начало у човека. Само се запитах дали и в Австралия ги ръководят пъдари. Мисълтта ми се рееше над асфалтовота джунгла, но левитираше около една конкретна тема: Колко сам е всъщност човек, живеещ сред толкова много хора? В този момент по радиото в таксито прозвуча „If your spirit running" и се запитах дали някой или нещо не се опитва да ми подскаже отговора. Тогава си казах, че не съм овца и не желая да имам пастир и вярвам, че ако духът е свободен в своя полет, човек ще се чувства добре, без значение дали е сам или не.

Отключвайки  входната врата си мислех, че понякога се случват дребни неща, които ти помагат да намериш отговора на предполагаемо страшно сериозните въпросителни.

Лягайки си, натиснах копчето и дискът се завъртя в гнездото си. От тонколоната се разнесе раздиращата китара на Адам и пронизващият рев на Мейнард.

В момента, в който се пренасях в мъртвите сибирски полета, в умиращото ми съзнанието нахлу една мисъл:   

JUST KIDDING!!!