Същият ден, след като  родителите му си заминаха, Гари се приближи до Лоли който беше седнал на кресло и гледаше през прозореца.

– Лоли, как си? - попита Гари.

– Добре. Само дето се чувствам сънен от лекарствата.

– Поне помагат ли?

– Да, помагат. Чувствам се стабилен. Без халюцинаций и заблуди. Поне така си мисля – каза Лоли и му намигна. После го погледна по-внимателно. – Какво ти е днес? – попита Лоли – Изглеждаш ми омърлушен.

Гари каза тихо.

– Жена ми ме е напуснала. Уплашила се е, че съм опасен за децата и че ако изляза оттук ще ги нараня или нещо такова.

– Ще си промени мнението, човек. Няма страшно – каза Лоли. Не прозвуча убедено.

- Да... – промълви Гари. После се сети каквото беше дошъл – Лоли, исках да те питам нещо. Ти сънуваш ли?

Лоли се замисли и кимна:

- Знам какво имаш предвид. Да, имам различни шантави сънища. Мисля, че са от лекарствата.

- И аз така! Имам един особено странен, много явен сън, че отварям вратата на отделението, после тази в края на коридора, вървя по-нататък. Много е истинско. Все едно, аха, аха да мина през всички врати и да избягам оттук. Знаеш ли, Лоли, понякога си мисля, че това - тази действителност, е истинският сънят. Трябва да направя нещо, за да се събудя от този кошмар.

– Мислиш ли, че това може да е симптом? Заблуда? Казал ли си на докторите.

– Не вярвам да е заблуда. Поне не е причинена от болестта. Просто може би много желая да изляза оттук.

Лоли се замисли.

- Още дълго няма да ни пуснат оттук. Дори сега, когато сме стабилни, без симптоми. Чувствам се наред. Но това, което сме направили си остава.

– Какво имаш в предвид?

– Ами защо си тук? Би трябвало да си направил нещо. Аз самият направих нещо много лошо. Дори не искам да си спомням.

– Е да, но сега като сме добре...

– Няма значение, че сме добре. Не се знае дали сме добре само за известно време или пак ще изкокоригаме. И станем „опасни“. Всъщност аз и без това съм класифициран като „опасен“. Ти също. Чух го от сестрата. Сам разбираш...Никой няма да си сложи примката на врата и да ни пусне да си ходим. Не и в скоро време.

– Какво имаш впредвид?

– Ако направим пак нещо подобно, хората ще обвинят лекарите, които са ни пуснали толкова скоро. Това тук освен, че е болница е и един вид наказание за нас.

– Но това не е наказателна институция. Не могат да ни наказват произволно. Съдята определя наказанията...

– Гари, нямаш си представа колко близък е престоят тук до този в затвор. Може да казват, че тук държат пациентите, докато станат по-добре, докато се научат да разпознават симптомите си навреме, но не е само това.

– Но нали сме били невменяеми, когато сме направили...това, което сме направили?

– Дори и да си бил невменяем, когато си извършил престъплението си, пак трябва да го изкупиш. Това е действителността. Хората, от който зависи да те пуснат не са  жури, както каза. Докторите ни съдят по техни си лични морални закони. А щом си опасно болен имат и оправдание да те държат за по-дълго време.

– Да. „Опасно болен“ съм. Бях... Но това не означава, че вече не съм по-добре. Добре съм! – рече решително Гари.

– Може би – каза Лоли

– Мисля, че лекарствата помагат много. Не бях взимал лекарства преди това. Поне не правилните. Вместо биполярна болест мислеха че имам депресия. Дадоха ми антидепресант и нещата излязаха от контрол. Нима съм виновен? Сега се чувствам с прояснена глава. По-дяволите! Достатъчно здрав съм, за да си тръгна оттук. Усещам го.

Замълчаха за малко.

– Знаеш ли кое е най-гадното нещо когато лекарстват започнат да действат и главата ти се проясни?-– попита Лоли.

– Спомена, за това което си направил, нали? Да... Това е ужас. Ще трябва да живея цял живот с него – каза Гари.

– Да и това също разбира се. - рече Лоли замислено - Но имах предвид животът в затвора и тук. Особено тук. Отврат е. Постоянно си ограничен. Казват ти какво да правиш. Кога да ставаш, кога да си лягаш, къде да вървиш, на какви класове да ходиш, на коя маса да седиш. От ставане до лягане. И съм заобиколен от болни хора...Имам чувството, че е още по-лошо, че съм с ясно съзнание, така мога да разбера колко гадно е тук.

– Да, така е. Не знам дали ще издържа дълго така. Също така на отношението на санитарите. Колко грубо само се държат с нас.

– Да, защото имат властта да го правят. Ние сме само криминално приоявени психично болни – по-презрени дори от престъпници. Честно казано като си помисля тук е много по-гадно от затвора. Там имаше повече свобода и по-човешко отношение. Не това полускрито презрение и отвратителнто държание на санитарите-простаци.

– Най-гадното е като си спомня за живота отвън... Много е огнетяващо, като сравни човек двете действителности.

– Може би от това, което е навън, може би точно заради това и полудяват голяма част от хората - каза Лоли,.

– Приятел, не ме мъчи. Не ми го говори такива... Какво си правил преди да дойдеш тук?

Лоли замълча, вторачен навън през прозореца. После каза:

– Бях психолог. Психотерапевт. Донякъде и това е причината донякъде да съм тук. Когато шизофренията дойде, опитах да се самомедикирам. Не се получи. Съвсем изкокоригах...

Той замълча загледан отново навън.

...

Месеците минаваха. Състоянието на Гари остана стабилно. Дойде време и за  интервчто за изготвяне на доклада му затова дали ще остане в болницата или не. Двама доктори решаваха, дали той е достатъчно стабилен за да бъде преместен от болницата за криминално проявени психично болни в обикновенна цивилна болница. След известен престой в цивилната болница пациента беше пускан в обществото.

Интерюто на Гари мина отлично, поне според него. Той искренно съжаляваше за постъпката си, извършена по време на психотичния абнанс и го показа, също че в момента няма никави симптоми на заболяването си. Двамата лекари изглеждаха впечатлени. Гари си мислеше, че е успял да ги убеди, че е здрав и, че ще остане здрав със следене на състоянието си и с лекарствата, които му бяха предписани.

Вечерта същия ден той гледаше късно телевизия с още един пациент. Събеседникът му имаше психична криза – не можеше да спи и от нещата, които си говореше под нос, Гари си даваше сметка какво е състоянието му, но това не го притесняваше – вече се беше нагледал на психично болни в подобно състояние. Самият той беше изпитал психична криза. Знаеше кога да колко настрана да стои. В случая преценваше, че е безопасно да седи пред телевизора на три кресла разтояние от другия болен, със санитарите, играещи карти на масата на два метра от тях.

Гари беше сънен и се беше изтегнал в креслото – отзад беше трудно да го види човек. В отделението влезе доктор Шок и завърза разговор със сестра Брайтман. По едно време Гари чу своето име. Чудейки се за какво става дума той се заслуша .

–...Да, и двамата лекари баха много впечалени от напредъка на Гари – казваше доктор Шок.

– Лекарствата работят чудесно при него, нали? - попита сестрата.

– Наистина, така е. Поддържат го стабилен.

– Единственото, от което се оплаква са много ярки сънища, които явно се засилват по интензитет...– каза сестрата

– Не мисля, че е причина за притеснение. Лекарствата нявярно му влиаят по този начин.

– Днес беше интервюто му. Дали ще го пуснат този път? – промени темата сестра Брайтмън.

– Хмм. Сигурен съм, че няма да стане. Ако ще и след двайсет години Гари да няма никакви симптоми пак няма да го пуснат...Знаеш какво е направил.

Сестрата замълча. Зад нея Гари усети как потъва в креслото. Сърцето му се забърза, усещаше ударите в ушите си, устата му пресъхна и придоби горчив, метален вкус.

– Горкият той. - каза сестра Брайтман

– Ти си нова, а аз съм лекар тук от сума ти години. Знам как стоят нещата. Човек, който е направил, което е направил Гари няма да излезе скоро оттук. Даже да имахме машина която открива психични заболявания и да му сканира мозъка и да открие, че вече всичко му е наред няма да го пуснат.

Докторът се замисли и продължи:

– Когато излежи, колкото прценят, че трбява – тук и в обикновената болница, ще го пуснат. Ще е на петдесет години, когато излезе навън.

Двамата замълчаха. Пациентът до телевизора, който си говореше, повиши глас:

– Генерал Макалистър е наредил преброяване на всичките водородни бомби и самолети във въоръжените сили, на камионите, джиповете, наличният персонал ...

– Джордж се влошава – каза доктор Шок. - наблюдавайте го внимателно. Мисля, че ще има нужда от инжекция с успокояващо по някое време през нощта.

– Да, наблюдаваме го внимателно...

Докторът и сестрата се отдалечиха.

Гари лежеше в креслото и не можеше да помръдне. Чувстваше се като премазан от влак. Усещаше лицето си студено и мокро. Пипна го с ръка. Сълзи бяха капали от очите му без да разбере. Бавно се изправи в креслото и отиде до стаята, в която спяха с Лоли и си легна. Постоя малко гледайки тавана, мислейки. Изглежда, че Лоли беше прав. Нямаше да го пуснат от болницата скоро. Единственият път навън ако това можеше да се нарече път, беше в сънищата. С тази мисъл потъна в дълбок сън.

Беше същият сън, който често го спохождаше. В него той стана от леглото си, мина покрай санитарите в коридора, които трябваха да пазят пациентите, но сега спяха на столове, продължи по-нататък покрай тоалетните. Влезе в общата стая. На масата двамата санитари все още играеха карти, хвърляйки по някой поглед на пациента до телевизора. Те не видяха Гари. Той се приближи до вратата, която водеше до отделението. Проба я. Вратата се отвори. Гари излезе от отделението и продължи надолу по стълбите, отвори вратата долу, която водеше навън. Тръгна по пътеката, която след известно време навлезе в тунела покрит от ламарини. В края му имаше голяма порта, която водеше надясно. Наляво беше столовата. Обкновенно портата беше заключена с верига и катинар, а отгоре беше покрита с рола от бодлива тел. Когато Гари погледна, видя, че този път портата беше само притворена, някой беше отключил катинара и веригата се беше свлякла на земята. Той мина през портата. От там започна да следва едва видима в земята пътека – малка следа в земята, която го водеше към място във външната ограда, към малка портичка. Гари сигна до нея и опита да я отвори, но тя бе заключена. Той разочаровано въздъхна. Все пак това беше най-далечното място, до което бе стигнал някога в съня си. През мрежата на оградата се виждаше гората само на някакви си двайсет- трийсет метра. Гари се опита да се изкачи по оградата, но все губеше опора и падаше на земята. Последният път ве пак успя да се изкачи чак до горе, но се ободе на бодливата тел. Падна от високото и се събуди. Беше се съмнало и санитарите чукаха по вратата на стаята им да стават. Гари беше в леглото си.