Тя слезе от автобуса, а сред сгушената хижа се зеленееха високи върхове. Утрото бе топло, но все още бе ранна пролет и хладен вятър докосваше тялото ù. Плетеният ù пуловер обгръщаше стройната ù снага и нежно обхващаше врата ù. В ръцете си тя силно стискаше едно кълбо червена коприна, което беше с нея откакто се помни. Всички слязоха от автобуса и до тях се появи екскурзоводът, придружен от още една група млади хора.

- Моля новодошлите да дойдат насам и да се присъединят към нас, за да обсъдим графика. - боботеше с ленив глас той.

Ана се обърна към него и направи няколко крачки напред. Спря се рязко, когато забеляза две кафяви очи да я гледат без да помръднат. Две кафяви очи на един мъж, който виждаше за първи път. Две очи и нищо повече, но тя не можеше да помръдне заради тях. Четири кафяви очи се гледаха без да намират, а и без да търсят, никакво обяснение за това. Сякаш бяха там, просто за да си се наситят.
- Ан... Ан... - извика встрани някакъв женски глас.
- Ан...
Тя все още не можеше да помръдне.
Някаква ръка се размаха пред очите ù.
-Ан... Събуди се....
Отсрещният човек бавно започна да пристъпва към нея.
- Ан. - с плътен и нежен глас каза той.
Ан мълчеше и само го гледаше. Девойката встрани от нея не можеше да проумее какво се случва.
- Ще дойдеш ли с мен? - несигурно попита той.
Тя само кимна с глава.

Знаеше, че го вижда за пръв път, знаеше, че  това място за нея бе чуждо, но също така знаеше, че трябва да тръгне с него. Двамата обърнаха гръб на хората и се отправиха по пътеката към върха.
- Знаеш ли пътя? - попита Ан.
- Не.
Ан се доближи до един голям бор и завърза коприненото конче на ствола му. После бавно потеглиха нагоре като конецът започна игриво да се разплита от кълбото и да шари по пръстите ù. Той вървеше малко по-напред, като често поглеждаше встрани, да я види.
По пътя започнаха да изплуват странни картини в главата му, как едно момче краде копринените кончета от баба си и ги дава на малко момиче със светла, сплетена коса. Краката им бяха боси, а ръцете слабички. Бялата ù рокличка навява на спомена за българска носия, а далечното биене на камбана, дочуващо се от картината, напомня на християнско село. Ясен се обърна към Ана.
В очите на Ан се появиха образи на мъже върху коне, гонещи млади момчета. Те бързо ги улавяха, докато бащите им се опитваха да ги крият в хамбарите и плевните си. Едно младо момче, което ù даваше копринени кълбета, бе хванато и отведено сред конниците.
Нямаше съмнение... Ясен виждаше как турски конници отвличаха момчето, за да го направят еничар и сърцето го прониза отвътре. Детето се опитваше да обърне лицето си към селото, където плачеха и коленичеха всички, които познаваше.
Ясен се обърна към Ана.
С хипнотизиран поглед тя гледаше намаляващото кълбо коприна.
Сега в очите ù се виждаха безброй копринени снопчета, уловени от детска ръка. Ръката бавно растеше и снопчетата се увеличаваха. Девойката старателно криеше коприната в един дървен сандък от родителите си. После отиде на пазара и купи две бели носии - една мъжка и една женска.
Ясен погледна отново напред към билото на планината и видя как конниците пристигнаха в Турция. Свалиха им калпаците и ги облякоха с турски дрехи, дадоха им пръчки и започнаха да ги учат да се бият. Пръчката се очука от ударите и ръцете, които я държаха, бавно растяха. После сабя държаха тези ръце и умело си боравиха с нея.
Ан виждаше отново девойката, коленичила пред белите дрехи. Тя извади игла и започна да бродира сватбени одежди и ето, направи първия бод и кълбото в ръката на Ан свърши.
Тя спря и погледна към спътника си. Той също спря и я гледаше. Ан доближи едно дърво, опря плетения ръкав на пуловера си на него и протри вълнения плат. После хвана крайчеца на коприната и преждата и ги сля във възел. Тя погледна отново мъжа до нея и продължиха да вървят.
Коленичилата девойка пак бе пред очите ù, но сега вече сватбените одежди бяха завършени, с чудни шивици от безброй цветни кончета. Чу се далечно хлопане на врата и девойката бързо прибра одеждите. Майка ù влезна в стаята и рече:
- Десет години минаха, още не си ми излезнала слънце да видиш. Иди на извора, измий се, че утре сватба те чака.
Болка почувства девойката и болка премина през сърцето на Ана, а пуловерът ù се разплиташе и под него белееше българска дреха.

Тя погледна Ясен.
Той вървеше напред и стъпките му вече тежаха.
Виждаше той млад момък как бяга от турската земя. Иска момичето с копринените конци да види, все тя му е пред очите. Вечер се крие в пещери, а денем слънце го гори, а го гонят, че е добър със сабята и е ценен за народа им.
А Ана за сватба се стяга, за непознат да я женят. Майка ù було пребулва, баба ù менче с вода излива. Горе на поляната на месо мирише и на пити, скоро изпечени. Ана първото хоро води преди венчавката. Само момите се хващат мъжете да ги огледат. Бавно хоро вие Ана с тежки стъпки, потъпкващи стара мъка. Та се от хорото пусна и побягна към нейното село. Бяга младата булка и след нея всички сватбари.
Бяга Ясен , еничар, и след него турска рая.
И стигна Ана до края на селото, та се затече към моста, отдето минаха турските конници. Бяга Ана, през моста минава, а насреща ù Ясен. И на средата застават, та се прегръщат. Отзад обаче е турска рая, отзад са и сватбари ядосани. Хванаха Ясен - раята, сватбарите хвърлиха Ана в реката.
На Ясен се пълнят очите от мъка.
Ана се дави на сухо в гората, додето откри се върхът пред очите ù. Сокол премина до Анини очи и Ана се сепна и залитна към Ясен. Ясен я силно и нежно прегърна. Сълза му голяма от око се отрони и погледна през нея в далечината. А там, долу се виждаше моста. А те двама на върха в бяла премяна от цветни копринени нишки.