Нощта бе дълга и зловещо мрачна. Ейнджъл лежеше в студеното легло и неспокойно се въртеше. Стрелките на часовника отдавна бяха преминали дванадесетия час, но малкото момиче не можеше да заспи. Бе на около десет години, с млечно бяла кожа, дълги тъмни коси и смразяващи кръвта зелени очи - колкото красива, толкова и тъжна. Мислеше за баща си - този човек, с когото общуваше малко, но обичаше достатъчно много, за да не може сега да заспи. Той бе оттатък, деляха ги някакви си метри и една врата - толкова близо, но и толкова далече. Какво ли виждаше момичето в него? Та той дори не знаеше как да подхване разговор с нея.. Може би я хипнотизираха дълбоките му сини очи.. или пък думите на майка й: "Ейнджъл, недей така. Той те обича много, но просто не знае как да го покаже!" - й бяха достатъчна утеха. Каквото й да беше, тъмнокоската знаеше, че не иска да го загуби и именно поради тази причина сега не можеше да затвори очи.
Бавно и мъчително сутринта дойде. Момичето отвори очи, но не по своя воля ...