Светлина в тунела

Нощта бе дълга и зловещо мрачна. Ейнджъл лежеше в студеното легло и неспокойно се въртеше. Стрелките на часовника отдавна бяха преминали дванадесетия час, но малкото момиче не можеше да заспи. Бе на около десет години, с млечно бяла кожа, дълги тъмни коси и смразяващи кръвта зелени очи - колкото красива, толкова и тъжна. Мислеше за баща си - този човек, с когото общуваше малко, но обичаше достатъчно много, за да не може сега да заспи. Той бе оттатък, деляха ги някакви си метри и една врата - толкова близо, но и толкова далече. Какво ли виждаше момичето в него? Та той дори не знаеше как да подхване разговор с нея.. Може би я хипнотизираха дълбоките му сини очи.. или пък думите на майка й: "Ейнджъл, недей така. Той те обича много, но просто не знае как да го покаже!" - й бяха достатъчна утеха. Каквото й да беше, тъмнокоската знаеше, че не иска да го загуби и именно поради тази причина сега не можеше да затвори очи.
Бавно и мъчително сутринта дойде. Момичето отвори очи, но не по своя воля. Един закачлив слънчев лъч се прокрадваше през щорите и играеше по лицето й, сякаш казвайки й: "Хайде, поспаланке, време е да ставаш, чакат те безброй приятели и славни игри!". Лъчът всъщност не знаеше, че Ейнджъл не бе мигнала почти цяла нощ и че безброят от приятели се свежда до двама-трима. Въпреки умората и тъпата болка в главата, тя отвори очи и някак си успя да стигне до банята. Огледалото даваше отражения, които плашеха момичето - сенки под подпухналите, кръвясали очи, тъга в погледа. Зачуди се дали не сънува още и това е кошмар или е свидетелка на мъчителната реалност. В този момент се сети за баща си. Едва ли неговият вид щеше да е много по-добър след всичко, през което трябва да премине. Само представата за иглите, хората в бели престилки и квадратните стаи метър на метър предизвикаха отново детския плач.
- Ейнджъл? Къде си, миличка? Време е за закуска. Хайде, побързай, за да не закъснееш за училище. - гласът на жената беше топъл и мек, но в него се усещаха нотки на болка и притеснение. Човекът, на когото бе посветила целия си живот, сега вече можеше да спре да бъде смисъл на съществуването й, но не по своя воля.
- Ейнджъл! Хайде, за бога! И без това вероятно ще се наложи да отсъстваш няколко дни от училище, поне днес не закъснявай! А и в болницата не чакат само баща ти, за да се бавим толкова! - този път Ева се ядоса - мразеше да повтаря едно и също, но въпреки това не можеше да се сърди на дъщеричката си, сърце не й даваше.
- Хайде, миличка, излизай вече! Татко ти иска да ползва банята също!
Ейнджъл се стресна и отвори очи. Погледна към огледалото, но не можеше види образа си - седеше на земята, облегната до стената. Беше затворила очите си само за миг, ала явно се е унесла. По вратата на банята се чуваше тропане. Момичето бързо се надигна, изми очите и ръцете си и изхвърча от банята. В кухнята на масата седеше Крис - висок, едър мъж, на около петдесет години, със светла коса, кожа и очи. С малки изключения Ейнджъл беше негово точно копие. Тя погледна дълбоките сини очи. Не каза нищо. Мъжът беше сериозен, но и в него се усещаше притеснение. Днес бе денят на страшния съд. Ейнджъл седна тихо срещу него и си взе палачинки - любимата й закуска. Хапна малко и стана - не беше гладна. Без да отрони и думичка отиде в стаята си, погледна часовника и осъзна, че вече закъснява. Облече се бързо, метна чантата на гърба си и изхвърча от стаята. Мина през кухнята, каза тихо "чао" и тръгна към вратата. Майка й я последва, прегърна и изшепна: "Спокойно, всичко ще бъде наред!". Момичето се усмихна престорено и излезе.
Навън бе хладно. Вятърът се разбиваше в лицето на Ейнджъл. Очите й започнаха да сълзят, но този път не по нейна воля. Още два метра я деляха от училището. Влезе в двора и видя съучениците си. Поздрави ги тихо и отиде вътре. Малката стая бе пълна с деца, а учителката седеше пред дъската. Момичето седна тихо и извади учебниците. Часовете минаваха бавно и мъчително. Денят бе скучен, а и Ейнджъл не говореше с никой. Удари последният звънец и тя изхвърча, бързайки към вкъщи. Изкачи трескаво стълбите и звънна. Не последва обичайната реакция, а именно - Ева да отвори и да приветства малкото си момиче с усмивка и топла прегръдка. Тогава Ейнджъл си отключи. Нямаше никой у дома. Отиде в стаята си и пусна телевизора. Картините преминаваха бързо през съзнанието й и не оставяха и следа. Изведнъж ключалката щракна. Крис и Ева се прибраха. Ейнджъл изтича бързо в коридора и повика майка си в кухнята. Последва и неизбежният въпрос:
- Как е? - попита плахо момичето.
- Миличка..
- Мамо, не увъртай, кажи ми направо, каквото трябва!
- Баща ти има тумор в мозъка. - думите едвам се откъснаха от сърцето на притеснената Ева. Тогава тя видя най-трагичната за всяка майка картина - красивите очи на дъщеричката й се напълниха със сълзи и започнаха да се стичат на тънки вади. Детето се гушна в своя ангел-хранител и изстена:
- Има ли опасност?
- Има.. - промълви тихо майката.
Ейнджъл заплака още по-силно и изтича в стаята си. Затвори се и се хвърли в леглото при най-добрата си приятелка - Тони. Момичето бе прекарало цялото си детство с красивата сиамка. Дълбокият й син поглед винаги действаше успокоително на Ейнджъл. Тя гушна котката и заплака тихо. В този момент Ева влезе в стаята. Остра болка я прониза в сърцето, когато видя случващото се. Отиде при дъщеря си, прегърна я силно и й прошепна - "Заедно ще се справим! Не губи вяра!". Ейнджъл се отпусна и затвори очи. Представи си семейството си след осем години - тримата заедно седяха на терасата на голямата вила, смееха се, бяха щастливи. Момичето започна да мечтае и не усети кога е заспало. Когато се събуди, котката отново беше до нея и мъркаше доволно. Ейнджъл стана и отиде при родителите си. Започнаха разговор, но отбягваха темата за болестта на Крис. Вечеряха, а после всички се отправиха по леглата, защото рано сутринта Ева и съпругът й трябваше да отидат в болницата и да започне химиотерапията.
Утрото бе свежо и прохладно. Когато Ейнджъл се събуди, родителите й вече бяха излезли. Отиде в кухнята и намери бележка на масата: "Миличка, съжалявам, но трябваше да тръгнем рано. Оставила съм ти закуска и пари на масата. Ще се видим на обяд. Целуваме те, мама и татко." Момичето се усмихна, помести бележката и отиде в стаята си. Облече се и излезе.
В училище бе ежедневната скука. Часовете отново се точеха, но дойде и краят им. Когато Ейнджъл се прибра, Крис и Ева бяха в къщи. Крис беше на легло - химиотерапията даваше първите си странични ефекти. Мъжът бе блед и отпаднал, гадеше му се и не можеше да приема почти никаква храна. Бе доста неприятна гледка, но заедно щяха да успеят.
Минаха месеци и всеки ден бе еднакъв. Ейнджъл свикна. Дори вече даваше кураж на баща си и вярваше, че ще оздравее. Тя знаеше, че той никога няма да бъде здрав напълно - ракът нямаше лечение, но се радваше, че поне ще бъде още дълго време сред тях. Изведнъж започна да осъзнава, че всъщност обича повече отколкото можеше да си представи човекът, с когото не бе никак близка. Когато разбра, че може да го загуби завинаги си даде сметка, че е по-добре да бъдат заедно сега, отколкото след време, когато щеше да е късно.
Минаха години, а малкото момиче бе пораснало. Едрият синеок мъж вече беше добре - туморът се бе свил и ракът беше в ремисия. Всички бяха щастливи, макар и знаейки, че все още нищо не е приключило. Самото съществуване на Крис ги крепеше и ги правеше силни, дори и той самият да не вярваше в себе си. Ейнджъл все още общуваше рядко с него, но се налагаше - бе срещнала любовта за втори път и бе истински щастлива, а фактът, че баща й беше до нея и дори харесваше избраника й, бе най-хубавото. Ева също имаше симпатии към момчето и, когато бе възможно, всички излизаха заедно. Сякаш съдбата им се усмихна и помогна на Крис да преодолее тежкия период в живота си. Ракът не бе победен, но поне бе излъган временно. Никой не знаеше колко всъщност щеше да трае лъжата, но и не им трябваше. Ева и Ейнджъл се радваха на любимия си съпруг и баща и бяха щастливи.