Ето ни.
Аз, ти и мълчанието между ръцете ни, които никога не се впкопчиха една в друга.
Само веднъж.
Колко е смешно, че ни свързва точно това мълчание.
Ти вървиш по десния тротоар, а аз - по левия.
Това ми вдъхва усещане за уют.
Ти винаги ще ме закриляш и ще бъдеш дясната ми ръка...
нали?
Вървим на двете страни на улицата.
Заедно ли сме?
Не си говорим дори.
Мисля, че си казахме всичко...
Кога?
Отговорът на този въпрос ме плаши.
много отдавна.
Звучи зловещо!
- Ела.
Знаех, че ще заговориш първа.
Приближавам се малко.
- Вървиш по средата на улицата. Ела до мен.
- Защо?
- Защото... защото... защото си ми нужна. Тук. А не насред улицата, премазана от някоя кола.
- Нужна съм ти? Не ти вярвам. Да се нуждаеш от някого, значи да не можеш да си представиш живота си без него. А да знам, че се нуждаеш от мен, е ужасно! Все едно съм... отговорна за теб.
- Аз... не мога да си представя да живея без теб. Колкото и да ти е ужасно да го чуеш... Някак съм свикнала да си тук. Да ти се обаждам в 10 и половина и ти да дойдеш. Да си говорим и ти винаги да знаеш какво да ми кажеш, за да ми е по-готино после, да крещиш, че съм те... как беше... че съм те смачкала, сдъвкала и изхвърлила в кошчето, но пак да идваш и да знам, че ще си събуеш кецовете точно пред вратата, ще си оставиш ключовете на пералнята, ще седнеш на твоето място, а аз - на моето... Просто съм свикнала...
Спрях да те слушам.
Ето ни.
Аз, ти и между нас - чувството за свикналост, което ни събира...
Само то...
От кога?
Толкова отдавна...
© Алиса All rights reserved.
... или промени отправната си точка...
Хубав стил!