Свърталището на дявола (10-та част)

 

роман на ужасите

 

***

            Едва на десети сутринта Явор и Катрина се убедиха, че нещо наистина лошо се случва в селото.

            Бяха станали рано и Явор се бе хванал да лепи подовите плочки на банята. Заради срещите му с Яна, беше изостанал а ремонта. Отвън Катрина пък подравняваше пръстта над тръбите, които двамата бяха положили вчера. По едно време пред дворната врата се появиха мъж и жена и се провикнаха към тях. Явор излезе с работните си дрехи и позна мъжа. Беше Данаил – онзи, който преди няколко дена му каза за кладенчето.

            - Случайно да сте виждали сина ни? - попита жената, ридаейки.

            - Момче с кестенява коса, жизнено и симпатично - добави мъжът.

            - Ами... не. Защо? Какво е станало?

            - Изчезна преди два дена. За последен път го видях да си играе с едно момиче.

            В този момент Явор си помисли за изчезналия Сабри и как за последно бил видян с непознато момиче.

            - Не сме виждали такова момче. Казахте ли на полицията?

            - Да. Но не знаем дали ще му обърнат подобаващото внимание. Нали знаете напоследък какво се случва?

            - Какво се случва? Зная, че някакви хора бяха изчезнали.

            - Изчезвания, убийства, прояви на агресия.

            - Убийства? Сериозно ли? - озадачи се Катрина, която се бе материализирала до брат си.

            - Пазете се. Дано не ви подходи нашата съдба и да се молите за детето ни - през сълзи рече младата жена. Данаил я прегърна.

            - Ако имате нужда от нещо, винаги можете да ни потърсите. Аз съм Явор, а това е сестра ми Катрина. С теб Данаил вече се познаваме.

            - Приятно ми е, аз съм Гергана - жената се усмихна насила.

            - Ако има нещо, потърсете ни – каза още веднъж Явор. Гергана и Данаил кимнаха с глави и си тръгнаха.

 

            През същия ден в магазина цареше мрачна атмосфера. От компанията бяха само Мурджи и Краси Мърдата, а в ранния следобед се появи и Коста Гашев - хилав ерген, който рядко излизаше с тях, защото ходеше с каруцата да пие в кръчмата в Горно Камово, заради млада барманка. Раца също не беше в настроение и унило наливаше ракията на единствените посетители.

            - Абе оня ден май видех Сабри, ама май не беше той - каза Мурджи, но останалите се направиха, че не го чуват.

            - Кога че изпишат оня от болницата? - попита Коста.

            - Тия дни требва. Май че го пуснат за погребението на Стоян - отвърна Краси Мърдата.

            - Ааа - Коста начумерено сведе глава - а с Любен к'во става?

            - У Своге е. Или че го вкарат у затвора, или у лудницата.

            - Много лошо. А верно ли е, че е изчезнало детето на ония, компютърджиите? – продължаваше да подпитва Коста.

            - Верно е - рече Краси, след това се обърна към магазинерката - Ама, Рацке, к'во казаха за онова момче? Знаеш ли нещо?

            - За Кристиянчо? Където изчезна ли?

            - Да.

            - За последно си играел си с едно момиче горе-долу на неговата възраст. От тогава никой не го е виждал.

            - Като Сабри, нали?

            - Не знам дали е същото момиче.

            - Мама им мръсна. Добре, че поне Млабоколо е жив. Когато си дойде, че измисли нещо. Само той е способен да направи нещо в Долно Камово - каза Краси, като намръщи лице.

            - Кой? Млабоколо? - не разбра Коста.

            - Ти луд ли си? От тоя нищо не става - полу- на шега рече Мурджи и се ухили с кривите си зъб.

            - Млабоколо е много стойностен човек. От мене да го знаете. Аз го гледам отдавна. Голем мъжкар, умен е, смел е... абе много голем човек. И му сече пипето, мама му мръсна. К‘во като пие като смукач - очите на Краси Мърдата се навлажниха, а лицето му почервеня.

            - Млабоколо?! Не говори вицове, бе - изражението на Мурджи оставаше идиотско.

            - Ти не се прави на умен, тъпако, щото от тебе па абсолютно нищо не става. Млабоколо е много повече от тебе. Много повече е от 'сички нас.

 

            - Нема да излизаш повече! - сопна се дядо Марко на Яна - Момчето на програмистите го нема, пияндето Любен е полудел, убил е Стоян и без малко да убие Гришата, преди това айманите Ангел, който държи бара, Пачо на Борис и оня Салим ли беше, Сабри ли беше, са изчезнали. Тука върлува луд човек и не требва да излизаш! Ще се обадя на вашите да им кажа!

            Яна бе свела глава и слушаше с тревога думите на стареца.

            - Нали чу дедо ти к'во казва. И никога, ама никога повече не минавай до къщата на Яким. Ония са откачени и може да са виновни за сички тия неща - каза баба Севда.

            - Най-добре да си те закарам у София, па кога се успокоят нещата, пак че си дойдеш. Става ли? - попита дядото.

            - Не! - троснато отвърна Яна - Дошла съм тук и искам да остана тук! Ако вие не ме искате, ще си тръгна. Но аз не искам да си тръгвам!

            - Искаме да си тука, Янче. Ама е опасно. Виж колко хора ги нема. Не сакаме да ти се случи нещо.

            - Това са бандитски игри, не го ли виждате? Вие казахте, че са изчезнали пияници и бандити. Ние не сме направили нищо лошо и няма за какво да ме отвличат. Нали?

            - А детето на ония, програмисти ли беха... де да знам какви. Они са свестни хора и не правят лошо - добави баба й.

            - Кой знае какво е при тях. Може да е за пари. А може детето да не е изчезнало. Бабо, дядо, няма нищо страшно тук. Искам да остана и ви обещавам, че няма да излизам. Поне не без разрешението ви.

            - Обещаваш ли? - обнадеждено попита Марко.

            - Обещавам дядо.

            - Аз тука имам пушка и ако некой влезе, можем да се разправям с него. Ама като не знам къде си, нема как да те пазим. До магазина че ходиме само аз и баба ти. Ти нема да ходиш. Разбираш ли Янче?

            - Разбирам дядо. Няма да излизам - усмихна се девойката и в другия момент си помисли, че никога не би изпълнила това обещание, защото трябва да се вижда с Явор.

            Но тя бе умно момиче и щеше да измисли нещо.

 

            - Ще отидем в Якимовата къща! - отсече Анастасия, майката на Ангел. Изрече думите с такова отчаяние, че Мурти едва не се разплака пред нея. До Анастасия стоеше дядото на Пачо, уморен и покрусен.

            - Вие луди ли сте?

            - Луди сме, да! Ангел и Пачо още ги няма, а никой не прави нищо! - от очите на жената бликнаха сълзи.

            - И ако ония не ни кажат къде са момчетата, че ги гръмнеме!

            - Хора, оня ден возих внука на Яким. Тоя нещо не е у ред. Малко ми остана да отбием некъде и да го ступам от бой.

            - Е що не го направи, бе? - попита дядо Борис и отново го погледна с онова изражение, с което преди няколко дни го изкара виновен за изчезването на Ангел и Пачо.

            - Абе как, бе? От де да знам после к'во че стане.

            - Ей вие, новото поколение, нищо не става от вас. И нема да ми се сърдиш, щото ти говорим истината. Не става дума само за тебе, а за твоя набор.

            Мурти искаше да го фрасне по гадната мутра, но се стърпя. Като че ли нямаше сили да го направи. Не и този път, не и в този момент, не заради Пачо и Ангел. Той наведе глава и смирено се съгласи с неговите думи, колкото и провокиращи да бяха.

            - Искам само да намеря моя Ангел и да разбера какво е станало с всички хора - Анастасия наруши тягостното мълчание.

            - Аз не мога да дойда - рече Мурти с тих глас, все едно се надяваше двамата да не чуят думите му.

            - Не, не, Митко. Не сме казали и ти да идваш, само ти казваме, че ще го направим.

            - Не съм готов. А и оня ден цел ден се занимавах с него. Писна ми от щуротии.

            - Добре Митко. Чао и дано се справим с онези - майката на Ангел му махна за довиждане.

            - Чао момче! - рече на свой ред Борис, а гласът му прозвуча изненадващо ведро.

            След това Мурти тръгна към магазина.

 

            - Искам подкрепление от специалните служби - каза Митко Гошев на началника на РПУ Своге, лейтенант Цветанов.

            - Изключено! Баретите никога няма да се задействат. А и си има закони.

            - Имаме убит и няколко изчезнали, сред които и дете. Нима случаят не е сериозен? - почти извика кварталният на Долно Камово.

            - Само се успокой – лейтенантът вдигна ръка пред лицето му. - Знаеш добре, че Любен си призна всичко.

            - Кое всичко? Че е убил тези хора? И Ангел, и Пачо, и Сабри?

            - Каза, че ги е хвърлил в реката. Когато открият телата, ще лепнат на стареца няколко доживотни и готово. Освен, разбира се, ако не го признаят за невменяем.

            - Любен няма общо с изчезванията, сигурен съм. Така му е заповядал някой. Може би нещото, което се е вселило в него. Познавам този тип от както се помня и зная, че не е убиец.

            - Само че подобни аргументи няма да имат сила в съда. Любен Арсов си призна за няколко престъпления, заявявайки, че причината е отмъщение.

            - Цветанов, знам го това.

            - Ако се е чувствал потиснат, това е отключило дълбоко скритата агресия и той изведнъж се е чалнал.

            - Е и? А ако Любен е обладан от свръхестествени сили и това да е причината той да нападне Стоян и Григор, както и всички други? Тогава какво правим?

            - За съжаление, точно тук прескачаме границата между възможното и невъзможното. Знаеш, Митко, че нашата работа е такава, че няма как да предпочетем невъзможното пред възможното. Правилата ни забраняват да превишаваме правомощията си. Отделно, спец-частите искат доказан опасен виновник, който може да е въоръжен и да причини проблеми при залавяне. Разбираш ли ме, Гошев? Дори и да ти вярвам, аз съм с вързани ръце.

            - Всеки съвестен служител би нарушил закона в името на хората, нали? И все пак те разбирам, шефе. Няма как да повярваш в невъзможното, ако нямаш доказателство. Но искам да помогна на селото. Наистина го искам...

- Разбирам те, Гошев...

- Нямаш си представа какво е там. Чувствам, че хората там са в опасност и затъват все повече в блатото. Ако не бъдат взети мерки - законни или незаконни - онази къща и живущите в нея ще ги погубят.

            Началникът на РПУ Своге въздъхна, дръпна от забравената в пепелника цигара, изгаси я и вдигна очи към Митко Гошев. Вярваше му. Изпитваше респект към него. Уважаваше го безкрайно много заради всеотдайността му към работата и към село Долно Камово.

***

            - Мамка му! - изкрещя Катрина, когато се спъна в проклетата дупка. Тя се подпря с ръка на асфалта и така запази равновесие. Беше тръгнала към магазина в горната махала, защото съседката Дина й каза, че само там се предлага лепило за дървесина. В този миг изобщо не забеляза, че срещу нея стои някой.

            - Внимавай девойче! - рече Мурти и я доближи, за да й помогне.

            - Добре съм – унило отговори тя, виждайки кой е срещу нея. По дяволите, рече си наум и отново прокле късмета си. Нямаше отърваване от селския тарикат, с който вече за трети път се среща.

            - Добре си, ама за малко да станеш на маймуна.

            - По-добре маймуна, отколкото... - не довърши. Не знаеше как да продължи изречението.

            - Отколкото какво? - Мурти се усмихна, но усмивката му бе тромава. Тя стегна и изкриви лицето му и той се втренчи глуповато в нея. Сетне мислено се напсува заради нелепия си вид.

            - Виж пич. Разбирам, че се мислиш за повече от другите в това село, само че такива типове нещо не ме кефят. Имам си съвсем други цели и за теб ще бъде по-здравословно да не си правиш илюзии. Моля те, остави ме на мира и занапред не ме заговаряй.

            Подобни думи, изречени от местните или другоселските девойки, колкото и резливи да бяха, предизвикваха у Мурти насмешка и той винаги успяваше да ги обори. Сега обаче казаното от момичето прозвуча твърде сериозно и на младежът и за миг не му дойде наум да използва познатите си изрази и епитети. Освен това, случващите се напоследък трагедии притъпяваха остротата на ума му.

            - Добре ли си? - изведнъж попита тя. Странно, че бе започнала да му говори на "ти".

            - Добре съм. Напоследък преживяхме много - Мурти искаше да задържи разговора.

            - Да не си приятел на някои от изчезналите?

            - Мхм. На Ангел и на Пачо.

            - Липсват ли ти?

            - Преди малко видех майката на Ангел и дедото на Пачо. Готвеха се да отидат у къщата на Яким. Ако можех, и аз бих отишъл, ама мисля, че не е момента.

`          - Къщата на Яким... - замислено повтори Катрина. Разговорът със селския тарикат все повече събуждаше интерес в нея, колкото и нелеп да беше.

            - Тоя мизерник, внука на Яким, бих го утрепал от бой. Вчера го карах у София за некаква голема пратка. Не знам к'во беше, ама, казвам ти, смърдеше яко на развалено.     

            - Да не е карал трупове? - попита Катрина, правейки опит да се засмее.

            - Нема да се учудим. От тоя всичко може да се очаква. А ти накъде така, в това размирно време?

            - Търся лепило за дървесина. Една комшийка ни каза, че има такова само в някакъв магазин в Горната махала.

            - При Цеци. Видех, че имаше преди две седмици, тогава ходих там.

            - Ами аз ще ходя тогава. Лек ден - девойката се усмихна мило и Мурти усети как космите му настръхват.

            - Ако искаш да те заведа до горе. В смисъл, ако не знаеш къде е.

            - Ще го намеря, спокойно. Брат ми ми обясни.

            - Добре - с неудовлетворение се съгласи Мурти - в такъв случай приятно пазаруване.

            - Мерси.

            Той дълго я наблюдава, докато тя крачеше бавно по една тясна пътека между къщите. Беше облечена със сив спортен екип, не беше с късата рокля от онзи ден. Сега светеше в друга светлина. Кой знае как щеше да изглежда в официален костюм или официална рокля, с пусната коса, с лек грим. Всъщност, на такова момиче всяка визия му отиваше. Вярно, онази къса рокля щеше да остане в съзнанието му завинаги, както и смелостта й да я облече тук, всред стотиците жадни погледи на мъжете от Долно Камово.

            Когато Катрина зави към Горната махала и изчезна от погледа му, Мурти се обърна и тръгна надолу. Отново се наруга наум заради твърде сантименталното настроение, в което изпадна току що и заради изключително тъпите думи, които използва в разговора. Въпреки това трябваше да направи всичко възможно да я има.

            Всичко възможно!

 

***

            Кметският наместник Антон Кръстев не бе обичан от хората в Долно Камово, най-вече заради факта, че рядко се мяркаше в селото и почти нищо не беше направил за него. Самият той беше кметски наместник и на Горно и на Долно Камово, но предпочиташе уюта и родната къща в Горно Камово (не че и за това село бе направил кой знае колко). Лошите работи, което се случваха напоследък в Долно Камово, го изнервяха - най-вече заради непрестанните обаждания на свогенския кмет Огнян Тимев и на кварталния полицай Митко Гошев, с призиви да се стегне в кръста и да почне да действа, - но той за нищо на света не би оставил бизнеса си заради дейности, които не са в неговата компетентност. За убийствата и изчезванията си има съответните органи и той с присъствието си само ще им се пречка.

            Преди няколко години, когато бе кмет само на Горно Камово, той регистрира фирма за товарни превози от името на жена си – фирма, която и днес функционираше много добре. Притежаваше няколко камиона. Той, сина му и едно момче от селото бяха шофьори, а жена му, дъщеря му и някакво младо момиче се занимаваха с административна дейност. Антон Кръстев беше доволен от живота, къщата му беше голяма, а семейството му разполагаше с доста пари и възможности. Той често си мислеше, че е добре България да си остане все така корумпирана и престъпна, за да може хора като него непрекъснато да просперират, за сметка на останалата "плява" и въпреки че напоследък гражданското общество в страната се бе активизирало, щеше да мине много време, докато обърнат внимание на "някакъв си селски кмет". Но както и да е. Въпреки че не бе особено обичан, Антон Кръстев живееше добре.

            И въпреки това, нещо не му даваше мира. Той имаше мрачно, нереално усещане за инцидентите в Долно Камово.

            Антон Кръстев беше роден в село Петърч, но заживя в Горно Камово преди дванадесет години, където отвори заведение (подобно на повечето големци от времето на прехода). А когато заведението му фалира, той основа фирма за превози. Накрая задейства връзките си, кандидатства за кмет и по "щастлива" случайност го избраха.

            Всеки път, когато ходеше в Долно Камово, той минаваше покрай Черната къща. Така я наричаше той. Струваше му се, че тя е излязла от някой филм на ужасите (приличаше му на къщата от филма "Преследването" от 1960 година). След това чу историята на селото и за датата двадесет и осми август, осемдесет и втора година, наречена "Кървавия ден", от която, въпреки че звучеше доста нереално, краката му се подкосиха. Незнайно поради каква причина, той чувстваше, че в зловещите приказки на селяните имаше доза истина.

            В годините, откакто работата във фирмата се увеличи и стана кмет, той все по-рядко се замисляше за Черната къща. Тя продължаваше да го плаши по неопределим начин, но страхът се изпаряваше щом Кръстев се отдалечи от "обхвата й на действие". А когато разбра, че внукът на онзи Яким се е върнал със семейството си от Украйна, той първоначално се зарадва, защото този човек му се струваше съвестен. А щом такъв човек се връща да живее в къща, за която се носят легенди, значи на къщата й няма нищо. След това си помисли, че внукът може да е като дядо си и също да пожелае да се занимава с лоши работи. Накрая мислите за внука на Яким останаха на заден план, Антон дори забрави, че онзи съществува.

            Последните дни бяха тежки за него. Идваше му да каже на кмета и на кварталния: Щом мислите, че внукът на Яким е главният заподозрян за убийствата и изчезванията, просто го арестувайте или го привикайте в управлението! Има си закони и начини на действие! И да дойда в Долно Камово, едва ли ще спра убийство, отвличане или подобно престъпление.

            Но все пак той реши на десети да отиде в селото и да стои там цял ден.

            Щом така трябва, нека така да бъде. Синът му и помощникът спокойно можеха да го заместят.

 

***

            Вече няколко дена Семейство Петкови не бяха на себе си. От както детето им го нямаше, те всеки ден ходеха до Своге за показания и обяснения, всеки ден бродеха по гората заедно с някакви униформени, които така и така не достигаха до конкретни следи. Когато вчера, редом със сержант Гошев, разпитаха онези странни хора - Максим, сестра му (момичето, с което Кристиян си играеше за последно), майка им и баща им - Гергана почувства отвращение от всички тях. Не че казаха нещо лошо, не че някой се усъмни в думите им - че през онзи ден момичето се прибрало само, споделяйки, че се е запознало с ново момче. Просто от всички тях струеше необяснима неприветливост. Говореха някак бавно, предпазливо, дебнещо, сякаш прикриваха нещо и внимаваха да не изтърват и намек за това. Накрая Петкови се прибраха с Никол, а органите на реда им обещаха, че разследването в никакъв случай няма да спре. Не и докато не намерят момчето.

            В училището и в кметството залепиха снимки на Кристиян с апел към всички, ако някой има информация за него, незабавно да уведоми съответните власти или семейство Петкови. Занятията и часовете не бяха прекъсвани, както искаха Гергана и класната на момчето, но охраната в сградата бе удвоена по изрично искане на РПУ - Своге, и най-вече, на сержант Митко Гошев.

            Последва осъзнаването и моментите на усамотение, в които не можеха да разчитат на никой. Малкото им познати тук гледаха на изчезването като на едно от многото такива, приятелите им в София снижаваха гласове, казваха по едно глухо "съжалявам за случилото се" или "дано го намерите по-бързо" и сякаш преставаха да им се обаждат и да им пишат по Интернет. Когато Гергана попита Радка Любенова – най-добрата й приятелка и колежка във фирмата - защо не отговаря на писмата й, Радка отговори просто: "Искаме с Пейо (мъжът й) да ви оставим на спокойствие. При вас вече не е същото и гледаме да не досаждаме". Тогава Гергана, Данаил, дори и Никол разбраха какво значи самота. В истинския смисъл на думата.

 

            На десети следобед със семейство Петкови се случи нещо непредвидено!

            В кухнята Гергана готвеше свинско със зеле и ориз, на терасата Данаил правеше салата от домати, краставици и лук, а Никол беше в стаята си и редеше някакъв град от най-новия конструктор, който родителите й бяха купили за рождения й ден. Настроението в къщата беше тежко и момичето все по-често предпочиташе уединението на стаята си - там, където се чувстваше защитена от тягостната околност, там, където не мислеше много за брат си, защото всяка мисъл й причиняваше остра болка.

            Тя първа видя Кристиян от прозореца на стаята си.

            Движеше се някак хаотично, по-бавно от обикновено, като непрекъснато се оглеждаше, сякаш очакваше във всеки един момент някой да го нападне. Никол радостно побягна по стълбите.

             - Мамооо, таткооо, батко си идва!

            Гергана, която в този момент обръщаше тавата със зелето, заряза фурната отворена и застана пред дъщеря си. Данаил влезе, а в погледа му се четеше надежда.

            - Наистина ли?Къде е? - попита Гергана.

            - Беше долу! Сигурно всеки момент ще влезе.

            И в този миг всички чуха как външната врата се отвори и как нечии стъпки отекват в тишината. Първа излезе Гергана, а по нея и Данаил. Малката Никол затвори открехнатата гореща фурна и последва родителите си.

            Когато жената зърна сина си, веднага понечи да го прегърне, ала в последния момент се спря и застана на място, на крачка пред него. Видът на Кристиян не бе нормален. Очите му бяха ледени, втренчени, мъртвешки, лицето му беше тебеширено бяло, а косата му имаше някакъв белезникав оттенък – все едно той идваше от много студено място и носеше студа със себе си; и този студ бе част от неговата същност. Тя боязливо отиде до него и плахо го погали по главата. Той продължаваше да стои неподвижен, като паметник.

            - Къде беше, Крис? - попита тя. Зад нея Данаил и Никол ги наблюдаваха озадачени.

            Той мълчеше, вперил поглед в нищото. Гергана не знаеше какво да направи, тя бе убедена, че със синът й се е случило нещо неприятно.

            - Къде беше, Крис? - повтори тя.

            Едва сега синкавите устни на детето помръднаха и от устата му излезе дрезгав, променен глас:

            - Много далече.

            - Какво е станало с тебе, момчето ми? Кой те отвлече?

             То продължаваше да стои неподвижно. Данаил и Никол направиха няколко крачки и застанаха до Гергана.

            - Какво е станало с тебе? - гласът на майката прозвуча като плач.

            - Никой не ме е отвличал. Аз сам отидох при тях - Кристиян говореше бавно, отвеяно.

            - Ела горе да си легнеш. Стаята ти те чака - намеси се Данаил и подкани Кристиян да го последва до стаята. Той покорно се подчини и тръгна след него.

            - Много се радваме че си дойде, детето ми! Независимо какво ти се е случило, за нула време отново ще станеш предишния Крис - викна по него Гергана.Той не се обърна към нея.

            Данаил отиде до терасата и взе телефона. Трябваше да уведоми полицията.

 

            - Здравейте, господин Гошев. Синът ни Кристиян си дойде.

            - Моля?

            - Синът ни си дойде. Уморен е и го накарахме да си легне.

            - Чакайте, чакайте. Първо, кой се обажда?

            - А да. Извинявайте, не се представих. Аз съм Данаил Петков от Долно Камово. Аз съм бащата на момчето, което изчезна.

            - Дойде ли си? - гласът на Гошев прозвуча радостно - Браво, много добре! Най-сетне една добра новина.

            - Така е. Това искахме да ви кажем и да ви благодарим за всеотдайността.

            - А той каза ли къде е бил?

            - Не. Всъщност каза, че е бил много далече и че сам е отишъл при тях.

            - При кои?

            - Не спомена нищо друго. А и не го притискахме, защото изглеждаше доста уморен. Беше в шок. Когато се събуди, ще поговорим с него.

            - Добре, господин Петков. Не го притискайте. Когато се събуди, поговорете спокойно с него и ако научите нещо, се обадете.

            - Окей. До скоро, господин Гошев.

 

            Митко Гошев отново се почеса на място, където не го сърбеше. Малкият Кристиян е бил някъде далече, при някакви хора, където сам е отишъл. Загадка след загадка. Събитие след събитие. И всички малко или много бяха свързани с къщата на Яким.         

            Все пак малкият се бе прибрал. Това бе много добре.

 

            В девет и петнадесет вечерта, вече значително успокоени заради появата на Кристиян, Гергана и Данаил работеха на компютрите си, а край тях Никол играеше някаква игра на таблета. Тогава откъм горния етаж се чуха слаби, провлечени стъпки. Двамата родители оставиха компютрите и се втурнаха към вратата за стълбището, само Никол продължи да играе, защото още малко й оставаше да достигне до второто ниво.

            Кристиян слизаше бавно от втория етаж, но лицето му бе ужасяващо. Кожата му бе добила някакъв сив оттенък, а около очите му имаше огромни черни кръгове. Той се влачеше тромаво, обул пижамата си, а с дясната ръка държеше стар ръждив нож, взет от малкия килер вляво от вратата на стаята му. Кръвоносните съдове на ръцете и шията му пулсираха. В очите му имаше стръвнишки блясък.

            - Крис? - викна озадачено Гергана.

            - Писна ми - отговори той с равен тон.

            - Какво казваш, момчето ми?

            - Писна ми от правилата ви. Писна ми да бъда мачкан и тормозен от вас.

            Даниел и Гергана го гледаха с стъписано. Те не вярваха, че тяхното момче е способно да изрече такива думи.        

            - Вие сте лоши родители и целта ви е аз и Никол да бъдем ваши копия. Аз искам да съм свободен, да си играя с другите деца, а не постоянно да ми натяквате, че трябва да се прибирам рано. Това ли заслужих, че бях до вас като ваше покорно момче?

            - Крис, какво ти става?

            - ВИЕ трябва да получите възмездие, като всички лоши родители - Крис тръгна с ножа към тях.

            Гергана изпищя! Данаил застана пред нея.

            Момчето доближи до тях и понечи да промуши баща си, но мъжът го хвана със силните си ръце. Все пак острието проряза кожата на дясната му ръка и кръвта бликна от нея.

            - Крис, остави ножа! - викаше Данаил.

            - Никога. Или вие мен ще убиете, или аз вас.

            Гергана хвана сина си за раменете и го избута встрани. Съпротивителната сила на Кристиян беше огромна, невероятна за такова малко момче.

            - Сприии! – изкрещя жената.

            - Никога, мръсна кучко - отговаряше детето със спокоен глас.

            Никол също се появи и, виждайки какво се случва, започна да ридае. Данаил хукна към кухнята, където в аптечката имаше шишенце хлорофором. Той взе марля и я напои, след това се върна на стълбището и притисна марлята в носа на озверелия си син. След малко детето разхлаби хватката, изпусна ножа и се строполи на пода.

            - Трябва да се обадим и на кмета Антон Кръстев - паникьосано говореше Гергана.

            - Луда ли си? Тоя нищо няма да направи, а и е страхливец. По-добре е да кажем на Гошев какво се случи.

            - Гошев е чак в Своге. Докато дойде, ще мине сума ти време.

            - Не. По-добре на него. Той винаги се е отзовавал. А и откакто започнаха изчезванията, често се навърта тук.

            - О'кей. Така да е.

            Данаил взе телефона и отново набра номера на полицая.

 

...следва продължение...