Виждаш ли вървежа на времето? Стъпва на пръсти, прошумолява в очите, раздухва клепачите и те събужда. Погалваш го сънено и си убождаш сърцето. Събуждаш се, смучейки капките самота на изминалата нощ. Утрото за кой ли път пуска въжето, а аз не знам какво да го правя - да се обеся или да танцувам върху него. Решавам в полза на танца. Завързвам го за една мечта, а другият край за действителността. 

Играта започва! За баланс стисвам здраво надеждата, а новият ден ме придърпва на скута си. Изправям се и се озовавам в опасна близост със слънцето. Разтварям вярата да ме пази от изгаряне, правя първата крачка и замръзвам от изненада.

Пред мен се бе изправила тя - Сянката.

Изплашена размахах ръце, за да не падна, а Сянката се замята насам-натам, примирайки от смях поради моя смут. Това ме разгневи и се овладях. Ала тя подскочи, залюляна на вятъра и ми даде да разбера колко е свободна. Завидях ù. Аз бях прикована на въжето на общественото мнение и трябваше да преценявам всяка своя крачка. Знаех, че е напразно, защото мръсният език на клюката можеше да ме хвърли долу. Там, в калта, се валяха ядосани, унизени себеподобни.

От време на време дългата ръка на интригата изваждаше някого, облизваше го и го правеше император.

Сянката знаеше, че никога няма да попадне там и ми се кривеше, подражавайки страха ми. Реших да не ù обръщам внимание. Продължих пътя си, ала изтървах надеждата. Залитайки, увиснах на въжето, държейки го само с пръстите на краката си. Сянката се заплете в косата ми, опитвайки се да ме изтръгне, погълне и разтвори в себе си. Драскаше ме, щипеше и хапеше като куче, ядосано, че по кокала няма месо.

Ала аз не се предадох. Хванах решителността, отрязах си косата, залепих се за слънчев лъч и отново на въжето - изправена!

Надеждата ставаше все по-светла и ме обгърна с воала на радостта. Изиграх танца на цветята. Ала прибързах с желанието за раздяла.

Там, пред мен, се издигна  като мрачен балон Сянката. Не вярвах на очите си, ала повярвах на сърцето. То се присви в усещане на битката. 

Сянката държеше омразата, която бе загребала от човешкия казан, и я издухваше към мен. Някои капки отлитаха встрани, други се разбиваха в надеждата, ала няколко ме достигнаха и полепнаха по мен, ранявайки ме до кръв. Лекарството бе прошката, ала бе поставено високо на полицата на любовта. Трябваха ми криле да го достигна. Помолих пеперудата да ми услужи, но нейните се оказаха слаби. Високо над мен се рееше орелът. Повиках го и го заклех. Крилата стигнаха небето и се върнаха с лекарството. 

Сянката побесня. Сви се в юмрук и се прицели в мен. 

Ужасих се! Как да се предпазя?

Костенурката ми подари щита си. Юмрукът изкрещя от болка и се пръсна на хиляди парчета. Те се разпиляха и птиците ги изкълваха до едно. 

Продължих пътя си. Вече бях близо до слънцето и Сянката уплашена се бе скрила в хралупата на злословието, очаквайки часа си. 

Не биваше да я оставя да ме приближи. Бях близо до целта и не исках да ме забави. Трябваше да се отърва веднъж завинаги от това изкривено, подмолно, злобно подобие. Разбрах, че близостта ми със слънцето я плаши и реших: ще се гмурна в огъня му. Знаех, че няма да изгоря. Слънцето ми бе приятел. Ще стана част от него. Един лъч само, но това е спасението ми от Сянката. Това е свободата, която жадуваше душата ми.

Влязох във вярата и затворих вратата  на миналото. С мен остана само настоящето и ми бе достатъчно. Натиснах копчето и като ракета се отправих нагоре. Видях Сянката да се понася след мен, за да ме спре. Слънцето се приближаваше, топлината му ставаше все по-силна. Усетих огъня да ме обхваща, изпепелявайки всички връзки със Сянката. Обгърна ме, освобождавайки ме.

Станах слънчев лъч, който се завръща да погали цветята и да закове завинаги Сянката в хербария на житейските истини.