Сянката

Сянката беше достигнала вече до върховете на изморените от жегата тополи и започна да се спуска надолу бавно. Не бързаше. Скоро щеше да е превзела града. Знаеше, че е неизбежно. Неизбежно като всичко в този живот – дори като нещата, от които понякога човек се опитва да избяга или тези, които не си признава. Сянката обичаше да ходи навсякъде, правеше го всеки следобед по някое време, първо едва-едва доловимо и мързеливо, а после все по-бързо и уверено. Чувстваше се силна и непобедима.

Ади имаше загадъчна усмивка, сякаш криеше нещо. Тя наистина не обичаше да се разкрива пред другите. Беше уверена и търпелива, понякога твърде наивна. Някой би казал, че Ади е от хората, на които не им върви. Но всъщност такова твърдение би казал само някой, който не познава душата ù. А и какво означава всъщност да не ти върви? Не е ли всичко въпрос на гледна точка. Та нали това, че днес си изтървал нещо толкова чакано, може утре да се превърне в най-голямото ти благословение?

Този ден беше от онези, за които хората биха казали, че на Ади не ù върви. Сутринта се беше успала, в задръстването леко ù одраскаха колата, после си разля кафето на работа, естествено бързайки. Скараха ù се за нещо, което беше обещала да подготви, но беше закъсняла. Когато ù се случваха подобни неща, Ади усещаше предизвикателствата на живота. Беше стояла отчаяна твърде дълго.  Беше оплаквала съдбата си неведнъж, преди да осъзнае, че изборът е в нейните ръце. Сега се чувстваше различна, нямаше как няколко неприятни случки да съборят усмивката ù. Може би затова и тя беше така загадъчна – сякаш крие нещо. Да, криеше – ключът как да се справя с подобни проблеми.

Ади излезе на терасата да подиша малко чист въздух. Сянката току се спусна до нея, обгръщайки цялата тераса в своята подла прегръдка.  

- По-силна съм от теб!

Ади се озърна. Нямаше никой.

- Отивам когато и където си поискам, по-силна съм от хората и животните и ги карам да се радват, че жаркото слънце не ги пече.

- Защо си толкова наивна? - Ади беше разбрала, че странният монолог на сянката този следобед си струва да бъде провокиран. – Казваш, че си по-силна от хората. Но хората са измислили изкуствената светлина, за да те разпръскват. И защо се хвалиш, че ти се радват? Та има ли нещо по-хубаво от слънцето и неговите галещи лъчи. Дори, когато ни изгаря, пак го търсим и се сърдим, когато се скрие.

- Мислиш, че си много умна ли? Не можеш да избягаш от мене. Аз покривам всичко, даже управлявам настроението на хората. И ето, днес не ти върви. Така е, защото аз го пожелах.

Саркастичният смях на сянката изпълни терасата. Пипалата ù обхванаха и тротоара и се насочиха към близките сгради. Сянката искаше да покаже на Ади силата си.

- Не ми върви ли? - усмихна се Ади. – Аз пък знам как да се радвам на малките неща в живота си. И знаеш ли, ще ти покажа, че нямаш власт над избора на хората.

- И какво ще направиш? – все още самоуверената сянка не усещаше, че тази ù битка върви към загуба.

- Какво ли? Ще пресека улицата, за да вървя на слънце. И винаги ще е така, защото изборът е мой.

„Ще пресека улицата, за да вървя на слънце” – тези думи отекнаха в кухата вътрешност на сянката. Щеше да ги помни завинаги. Осъзна, че Ади я беше победила. Сянката сведе глава и замълча. Не беше толкова силна и непобедима. Въпросът беше да има кой да ù го каже в очите.