Събота вечер

СЪБОТА ВЕЧЕР

разказ

   Ресторант „Надежда“ беше тихо ресторантче на партера на едноименен хотел, в покрайнините на парка. В него звучеше тиха класическа музика. Беше посещаван от семейни двойки на средна възраст, семейства с малки деца и любители на кулинарната естетика, семплата обстановка, чистотата и добрата кухня. Ресторантчето беше обслужвано от три сервитьорки, които бяха навъртели достатъчно трудов стаж тук, за да могат да се замислят за пенсиониране след десетина години. Редовните клиенти свързваха седмичните си планове с поне еднократно посещение на ресторанта, който беше място за отмора и приятно прекарване на времето. Посетителите се познаваха и си разменяха поздрави – топли, приятелски, любезни, учтиви или аристократично сдържани.

   В съботните вечери ресторантът се посещаваше от семейна двойка на възраст около четиридесет години. Имаха малко момченце, което очароваше с красотата и жизнерадостното си поведение. Момченцето беше любимец на персонала. Беше много общително. Без да досажда на хората, то минаваше между масите, заставаше близо до шубера или до бара и наблюдаваше любопитно случващото се около него. Когато го погледнеха, детето се усмихваше. Усмивката предизвикваше най-сладките тръпчинки на бузките му, които караха сервитьорките да му се усмихват в отговор, да го галят или да му говорят сладките неща, които лелите говорят на малките деца. Тогава детето деликатно премигваше с дългите си мигли, омагьосвайки с умния си поглед. После бавно и деликатно се връщаше и сядаше на мястото си.

   Двойката харесваше ресторанта. В миналото прекарваше съботните вечери в хотелчето. Когато се роди момченцето им, те се установиха в квартала до парка. Всяка събота посещаваха ресторанта. През последните няколко месеца не бяха идвали. Днес посетиха хотела и се записаха на рецепцията. Няколко минути по-късно седяха в ресторанта. Бяха облечени в черно. Сами. Момченцето им не беше с тях. Никога повече нямаше да бъде с тях. Катастрофата им го отне завинаги. Отне им радостта, отне им светлината, отне им надеждата... Те не можаха да преживеят загубата. Заедно решиха, там, където беше началото на щастието им, да завършат живота си.

   Поръчаха три блюда. Почти не докоснаха храната. Само тихо и бавно разговаряха. От очите на жената се стичаха сълзи. Вдигнаха чаши и отпиха - леко, бавно, едва преглъщайки... Пиха за края на болката.

   Час по-късно мъжът поиска сметката. Сервитьорката им донесе табличка с покрита касова бележка и я остави на масата. Мъжът откри бележката и прочете написаното. После я подаде на съпругата си. На бележката пишеше: „Вашата сметка е платена от служителите в ресторанта. С това ние се присъединяваме към вашата болка и изразяваме безкрайното си съжаление за вашата загуба!“

   Двамата отправиха погледи към дъното на ресторанта, където бяха застанали служителите и гледаха съчуствено към тях. Двойката им кимна. Съпругата избърса сълзите си и се обърна към мъжа си: „Нека се приберем в къщи! Може би все пак има надежда!?...“