Това беше. Достигна дъното. Официално вече нищо не го задържаше на този свят. Замисли се за  момент- как успя да стигне до тук, къде беше сбъркал по пътя на живота си. Или пък беше един от късметлиите, чиято съдба беше предупределила всичко случило му се още преди да се роди. Не беше сигурен. А и вече нямаше значение- краят вече се виждаше. Поне в този случай имаше право на избор- кога да прекрати живота си. Единственият въпрос пред него стоеше как да го направи. Изведнъж го осени. Беше се сетил как преди време един негов колега от работата му разправяше за една скала, намираща се извън града, наричали са я Скалата на опрощението. Името й дошло един вид заради факта, че всеки самоубиец, хвърлил се от нея, търсел опрощение в смъртта си заради собственото си раждане. Стори му се подходящо място за приключване и на неговия живот- не се страхуваше от височини, беше сигурно че ще умре след като скочи,а и нямаше да има излишни разходи, ако беше решил примерно да се отрови. А и честно казано дори и да искаше да свършат така нещата, в сегашната ситуация нямаше възможност даже да си позволи и една отрова. Усети иронията в случая. Животът му беше такъв провал, че даже нямаше богат избор за това как да умре. Все едно, поне сега държеше живота в ръцете си, или поне това което бе останало от него. А то не беше много. Както и да е, реши да се ориентира към посочената дестинация. Естествено, налагаше се да стигне до там пеш, вече нямаше кола, а и нямаше пари да повика такси. Нищо, една малка разходка не би могла да го убие, тази цел се полагаше на скалата. Хубавото поне беше, че знаеше къде се намира, до няколко часа би трябвало да стигне.
 Бяха изминали няколко часа в ходене и размисъл, когато се натъкна на странна гледка- един старец буташе (или поне се опитваше да бутне) един огромен камък, два пъти по-голям от него, намиращ се сред огромно поле. Стана му интересно какво се случва и затова реши да се приближи. Старецът го забеляза почти веднага и се усмихна многозначително. Беше около седемдесетгодишен, с дълга бяла брада и коса, леко прегърбен,с лице, излъчващо добродушие.
-Добра среща, младежо.
"Младежо ли? Та аз съм на петдесет, за какъв младеж ме мисли този дядо".
-Добър ден дядо. Видях те, че нещо се мъчиш и затова реших да проверя дали мога с нещо да ти помогна?
-О, със сигурност би могъл. Изгубих си калпака и се опитвам да преместя камъка за да си го взема. Ако може да ми удариш едно рамо.
-Много странно, как се е озовал калпака ти под камъка?
-Нямам ни най-малка представа.
-А от къде тогава знаеш,че е там?- по едно време се усети, че го разпитва, все едно, че води разследване,за което му стана неудобно. За сметка на това пък старецът въобще не се смути от въпросите му.
-Знам, че е там. Убеден съм.
 Беше решил да не го пита нищо повече, въпреки странния отговор, и затова започна да му помага. Нямаше голяма полза, камъкът не мръдна дори и на милиметър:
-Безнадеждно е, няма смисъл. Само си хабим енергията. Нека си починем малко. - старецът седна на земята и положи гърба си на камъка.
Не беше забравил на къде се бе запътил, просто нямаше голямо значение дали ще умре малко по-рано или по-късно. Разположи се до дядото:
-Какво те води насам, младежо? За къде си се запътил?
Нямаше как да му каже, че се е запътил да се самоубива, затова му отговори по-уклончиво:
-На разходка съм тръгнал, имах нужда от чист въздух и да поразмисля.
-Избрал си точното време и място за тази дейност.
Не беше далеч от истината. Намираха се сред зелено поле, под пролетно слънце, с изглед към огромен поток,спускащ се от близката планина. А небето беше толкова синьо,че човек можеше да се замечтае да бъде там, сред белите облачета.
"В моя случай в най-скоро време ще се озова там, или поне така ми се иска, стига някой горе да е решил,че съм достатъчно праведен за да се отворят райските порти за мен" помисли си той:
-Красиво е - рече той - Определено има какво да се види.
Старецът кимна. После добави:
- Виждаш ми се разтревожен, какво те мъчи? - беше се вгледал в него със състрадателен поглед.
Не виждаше причина да го лъже- и без това старият мъж щеще да забрави какво му е казал, пък и да не забрави, нямаше значение, и без това щеше да е мъртъв:
-Животът ми не е приказка, дядо. Още от малък се наложи да се справям с трудностите. Майка ми и баща ми починаха когато бях на шест, отгледа ме леля ми, която ме ненавиждаше. Бях малтретиран в училище, понеже не успях да се впиша в колектива, още повече бях обект на подигравки задето нямам родители. Започнах да работя на твърде ранна възраст за да мога да се издържам. По едно време незнайно как срещнах момиче, което видя нещо в мен, все още се чудя какво.Впоследствие се оженихме,тези мигове бяха най-щастливите в живота ми.А и като цяло подобни моменти бяха оскъдни.Бях получил като наследство от далечен роднина една порутена къща, която човек трудно би могъл да нарече дом. Започнах собствен бизнес с парите ,които бях спестил, не потръгна както очаквах. Малко по- късно жена ми почина, откриха й рак на белите дробове. Пропих се, бизнесът ми започна да запада все по-стремглаво. Наложи се да ипотекирам това подобие на дом. Накрая фалирах и останах на улицата без пукната пара. В общи линии това е историята на моя живот, ако въобще това може да се нарече живот.
Старецът го слушаше внимателно, беше се замислил:
-Нямаш ли останали близки, роднини?
-Имам дъщеря, която не иска да ме вижда. Омъжи се в съседния град за местно момче. След смъртта на майка й и след като се пропих, реши да избяга и да търси късмета си другаде. Не я виня, ако можех и аз бих избягал от себе си.
Лицето на стареца излъчваше озадаченост. Определено беше добър слушател:
-Защо според теб си преживял всичко това?
-Лоша карма, някой ме е урочасал, нямам представа, а и честно казано вече не ме интересува. Цял живот се опитвах да си дам отговор на този въпрос, така и не получих отговор. Не мисля и да го търся повече.
Старецът се усмихна, едва забележимо, но се усмихна:
-Ами ако ти кажа, че душата ти е определила да извървиш този път, още преди да се родиш. Ако ти кажа, че има скрит замисъл във всяко едно преживяване, което си имал. Ако ти кажа, че няма случайни неща, какво би си помислил?
-Бих си помислил, че си луд. Но да речем, че си прав. Защо собствената ми душа ще избере да изживея подобен живот?
-В момента си ограничен от собственото си съзнание. Не можеш да обхванеш цялостната картина. Което е нормално, това е първоначалният план. Същността на хората се изгражда на основата на преживяванията. Обаче тук идва тънкият момент. За да се изградиш като личността, която искаш да бъдеш, ти първо трябва да познаеш и опознаеш нейната противоположност. Искаш да бъдеш смирен, първо трябва да опознаеш гнева. Искаш да бъдеш щедър, първо трябва да опознаеш скъперничеството. Искаш да бъдеш щастлив, първо трябва да опознаеш нещастието. Само по този начин човек може да оцени това, което има или което иска да получи. Не трябва да заклеймяваш препятствията, които си имал в живота си. Трябва да си благодарен, че си ги имал, те са те изградили като персоната, която си.
- И каква е тази персона- пияница, бездомник, сиромах?
- По-скоро бих обърнал внимание на някои твои качества. Отдаденост, съпричастност, доброта, честност, щедрост, вярност, грижовност. Най- вероятно нямаше да притежаваш нито едно от тези качества, ако не беше преживял по такъв начин живота си. Огледай се, живееш в един вълшебен свят, просто трябва да промениш представата си за него- различна представа, различен свят. Дори в сетния си миг преди да оползотвориш твоето самоубийство реши да се притечеш на помощ на непознат старец, знаейки че няма да получиш никаква материална облага.
Мъжът остана шокиран:
-Но как разбра, че...
-Още повече, като се има предвид за каква нелепа ситуация говорим. Калпак под камък. Колко души според теб биха се спрели да помогнат ако бяха на твое място? Нека ти кажа нещо- камъкът представлява препятствията в живота,които не е нужно да преминеш, които не биха обогатили твоя вътрешен аз. Тези специфични препяствия се появяват когато си поставиш за цел нещо, от което нямаш нужда, в конкретния случай калпака. В тези моменти се самозабравяш, не осъзнаваш какво има около теб, колко красота, любов и щастие. Вземи се в ръце, нищо не е изгубено, просто се вгледай по- добре в себе си и в нещата, които те заобикалят. Сигурен съм, че ще разбереш какво имам предвид.
Не знаеше как да реагира, не знаеше какво да каже. Просто стоеше там и се наслаждаваше: на разговора, на пейзажа, на стареца, даже на себе си. Как до сега не беше проумял всичко това, което му каза? Не беше важно. Важното беше, че очите му вече гледаха по друг начин на нещата. Вече не се чувстваше като в безизходица. Вече знаеше какво трябва да направи.
-Трябва да тръгвам.
-Знам.
-Не знам как да ти се отблагодаря за помощта.
-Трябва да благодариш на себе си. Ти постигна всичко сам. О, щях да забравя, като я видиш й предай  най- добри пожелания.
Мъжът само се засмя. Не се учуди:
- Ще й предам.
Тръгна по обратния път. На двайсетина метра встрани от него забеляза нещо закачено на клона на едно дърво:
-Ха, я го виж къде е бил твоя кал... -докато го казваше се извръщаше към мястото, където беше старецът. Нямаше го там. Огледа се, никъде не го видя. Усмихна се. Отново не се учуди.