Беше гадна нощ през Октомври. Навън между сградите свистеше студен, пронизващ вятър и над града се изливаше дъжд като из ведро, но в стария бар бе уютно. Всичко на всичко петима-шестимата измръзнали посетители в бара, като че ли бяхме прежаднели повече за малко топлинка отколкото за алкохолни напитки. Бях седнал към края на бара, близо до сепаретата. Зад мен беше джубоксът; понякога клиент идваше и пускаше по някой долар вътре и тогава из помещението тихо се разнасяше тиха мелодията. Зад бара симпатичната Бети, останала без много работа тази вечер, пълнеше чашите и пускаше ухо да дочуе някой интересен разговор.

Седях до Джо – стар приятел. Беше на мойте години – трийсет и четири, среден на ръст, с весело лице и живи, умни очи. Дошъл бе да ме види от Бостън за през почивните дни. Водихме приятен разговор и се черпехме един-другиму питиета.

– Роб, – подхвана нова тема Джо и отпи от бирата си – Абе, чудех се защо така и не си се оженил досега. И жена ми ме пита същото ония ден. Замислих се и не можах да и отговоря. Сигурно е гей – предположих.

Познавах съпругата му добре, заедно бяхме ходили в университета. Двамата бяха женени от десетина години и имаха две деца – момче и момиче на по осем и шест години съответно.

- Хм… - повдигнах рамене с намерението да покажа безразличие, или да се пошегувам, но накрая реших да опитам с истината - Имах възможност, но така и не се получи. Имах няколко гаджета, част от тях познаваш. Някой от тях аз нараних, някои - те мене. Общо-взето имаше баланс.

- И тази игра на нараняване ти харесва, така ли? - Попита Джо и повдигна вежди. На пръв поглед изглеждаше, че се шегува, но виждах, че наистина беше загрижен...даже може би си бе наумил да ми помогне.

- Не. Единствената, която обикнах достатъчно и за която ми мина през главата мисълта да се оженя ме и нарани най-много. Развали баланса, така да се каже. Разби ми сърцето. Размаза го направо. Последната от всичките.

- Мария ли? Русото гадже? Помня я. С нея ни заведохте на ресторант един път.

Кимнах:

- Същата. Когато всичко с нея се случи, ти не живееше в Бингамтън вече, беше се преместил в Бостън, нали?

- Да, две години преди това. Какво се случи?

- Е, всичко започна със скандал за нещо наистина глупаво. Изнесе се от нас. Мислех, че е временно. Ходих ѝ по петите дълго време след това. Тя само ме водеше за носа, използваше повода да си поиграе с мен, предполагам. Мислех, че я познавам добре, но явно не съм. Просто ѝ бе спряло да ѝ пука за мен, а аз не го бях усетил. Накрая ме доведе до такова състояние, че направо я преследвах наоколо. Все пак, някак си го преодолях. Разбрах, че всичко е приключило. Е, така е било писано...- заключих аз като си предадох безгрижен вид, но припомнянето на цялата история ме накара да се почувствам доста гадно.

Джо отпи замислено от бирата си и каза:

- Знаеш ли, това, дето казваш, че било писано - мисля че наистина има нещо като съдба на този свят. Но, му се дава на човек и малко пространство за манавиране, за да си изгради живота - той помълча, за малко, после продължи: - Свободна воля, сам знаеш. Е, добре, какво стана след Мария?

- Остави. Не знам…Общо-взето моя любовен живот се прецака. - усмихнах му се накриво. Той ме погледна сериозно и отвърна:

- Как само го каза – “прецака”...много изразително. Но те разбирам. Това да обичаш някого е като да се отвориш напълно – да си покажеш мекото, пухесто коремче, там отдолу, под бодлите...

- Аха. И когато някой те фрасне отдолу с лопатата те хваща страх да го направиш отново.

Стана ми още по-тъжно за мене си. Отпих от бирата.

- Ох горкия той – каза подигравателно Джо, въпреки, че ме гледаше със загрижен поглед. - Горкото наранено човече. Кръв му капе от сърцето. - после той започна сериозно - Все пак трябва да излезеш от черупката си. Да бъдеш жив. Спри се самосъжалява и си намери някое момиче. Не бъди като ходещ труп, страхуващ се от сянката си. Ще се размиришеш, да знаеш. - Той оти голяма глътка бира и продължи – Приятелите ти ще сме винаги до теб в нужда, както съм сигурен, че и ти ще ни отвърнеш със същото. Но ти сам трябва да си помогнеш тук...не мога да ти я избера и доведа - още повече да те накарам да я обикнеш.

- Нещата сами ще се оправят. - казах аз вяло.

- Хмм. Годините минават. Оная с косата дебне, не знаеш, кога ще ти дойде времето. – продължи моят събеседник и разтърка гърдите си, все едно нещо го стягаше отпред.

- Джо, не ми ги говори такива. И без това ми развали настроението. Не трябва да се живее така – мислейки си за...онова, чакайки го. Погледни нещо весело – гледай, гледай ги Лора и Чеха. - посочих ги аз с усмивка, за да отделя вниманието му от мен.

Те бяха седнали на маса в ъгъла. Идваха в бара от известно време. Бяха на около шейсет години, но се обличаха, все едно са на по двайсет. Лора се беше направила на блондинка, нисичка на ръст. Носеше къса пола, с дълбоко деколте и високи ботуши, а Чеха бе грамаден мъж, със зачервено лице с изпъкнали, сини вени по него и пиянски, камбест нос. Правеше се на рокер – без мотора и бе облечен с тесен, кожен панталон и яке. Двамата с Лора се държаха за ръце, сякаш се страхуваха, че ако се пуснеха щяха да се събудят от някакъв сън.

- Какво да им гледам? - кимна Джо към двойката – Не само, че не е смешно, а е тъжно дори. Човек трябва да е готов да сграбчи мига, а може да го направи само, когато гледа на света ясно, а не с поглед забит в някаква заблуда – или миналото, което е едно и също нещо. - каза той и ме погледна многозначително.

- Нормално е да желаеш да останеш завинаги млад. - казах аз, опитвайки се да поддържам разговора насочен към Лора и Чеха. Не ми се говореше за мен и мойте проблеми. Усмихнах се на барманката Бети, която се беше завъртяла около нас, за да ни слуша, какво си говориме. Тя усети, че съм разбрал, че ни подслушваше и каза като извинение:

- Аз ще отида да сменя една от буретата с бира, че се изпразни. Ще наглеждате ли касата? - познавахме се отдавна. Кимнах ѝ. Тя изчезна през вратата зад бара, която водеше надолу в мазето. Джо продължи мисълта си:

- Има и хора млади по душа, вярно е това. Двойката старчоци ей там не са такива.

- Е и кой е млад по душа?

- Тези, които не се страхуват да прегърнат новото. И в старостта го има новото, има си своите ценни преживявания, не е само болежки по ставите и пърдене, както сам може да се досетиш.

Засмях се от сърце. Хората наоколо ме погледнаха с усмивка. Радостта е заразителна, помислих си.

- Не, наистина. - продължи Джо, сериозно след като се насмях – Разбери – само сега сме живи. Такива, каквито сме си. Само когато си дадеш сметка за това какъв си може да направиш избор - да си дадеш шанса да се приближиш към някаква твоя си истина или ако не можеш да го направиш - поне към някакво щастие.

- Каква ти истина, бе Джо?

- Ами ето ти една – смъртни сме и е хубаво да си с някой на света докато е време, а не да си сам - като кукувица. Започни пак да излизаш на срещи. - върна се Джо с устрем към темата на вечерта.

Попитах:

- Един път като те ударят с мокрия парцал и какъв ти избор, каква свободна воля? Стоиш свит в ъгъла и това е. Не ти се ходи по срещи.

- Винаги имаш избор. Знаеш ли - даже смъртта не е неотложна – стига човек да я разпознае навреме. – заключи той. Аз пак се изсмях. Този път саркастично.

В този момент вратата на кръчмата, се отвори с трясък. Първо си помислих, че вятърът я е бутнал навътре. После видях тъмна фигура, загърната със шлифер. Беше на жена. Тя затвори вратата зад себе си внимателно и се обърна:

- Извинявайте – рече тя и се усмихна.

Джо стана от мястото си, погледна ме замислено, изпи до дъно чашата си с бира и тръгна към тоалетната, залитайки леко.

Лора и Чеха го видяха, че е нестабилен на краката си, спогледаха се и се изкискаха. Аз вдигнах чашата си и им подвикнах по-високо отколкото възнамерявах.

– Добър е във философстването, а не в пиенето. Наздраве! - Изпих чашата си с бира до дъното.

- Наздраве! – отвърнаха те неохотно и пиха.

Поръчах на Бети, която беше излязла междувременно от мазето, пак да напълни чашата ми, после погледнах към жената, която току-що бе влязла в бара. Тя беше свалила шлифера си и се оглеждаше нерешително къде да седне. Накрая си избра мястото до мен. Постави шлифера на облегалката на стола до себе си. Мислех да ѝ кажа, че мястото до мен е заето, но не го направих – не си струваше. Джо можеше да седне и от другата ми страна, като се върнеше, а жената все пак бе дошла да намери подслон и спокойствие от бурята навън, надали ѝ беше до забележки. Изглеждаше на мойте години. Симпатична – с кафява коса и очи. Прав нос. Дребничка, с хубава фигура, за която човек можеше все пак да с досети, въпреки от прекалено големия за нея, сив пуловер, който носеше. Беше облечена и с черна пола, стигаща до под коленете. Не знам защо, но ми изглеждаше все едно идваше от погребение. Свих рамене. Може би аз си я представях така, заради посърналото си настроение.

След като интересът ми към жената бе изчерпан, се обърнах и зачаках да се върне Джо. Отпих от току-що налятата си чаша, но както никога, бирата беше вкисната.

Изругах тихо и рекох на Бети:

- Може ли да смениш бурето с бира – тази е скапана. - Тя направи учудена физиономия, опита от чашата ми и после се намръщи.

- Извинявай. Не знам защо така се е получило. Ще ти налея от някоя друга.

- Нещо тъмно – казах. Тя кимна и ми наля. Опитах бирата. Беше наред.

- Здравейте! Какво ще пожелаете? – обърна се Бети към новодошлата.

- Само не и от вкиснатата бира – пошегува се тя. Двете с Бети се засмяха.

- Препоръчвам Ви от тази, което Бети ми наля току-що. Добра е. - обадих се аз сухо.

- Нека така да бъде. - каза жената и след като ѝ сервираха бирата каза:

- Благодаря за препоръката.- Реших да отвърна на любезността ѝ. Протегнах чашата си с бира към нея:

- Наздраве.

- Наздраве.

Чукнахме се.

- Казвам се Вера, между другото. - рече жената

- Приятно ми е. Аз съм Робърт. Роб за кратко. Навън все още ли е така гадно?

- Нямате си на представа. Но хайде да си говорим на ти?

- Добре...Тук поне е топло и приятно, с чаша хубава бира в ръка и с приятна компания – обиколих бара с поглед и очите ми се спряха иронично на Лора и Чеха.

Вера се засмя. Смехът, който идваше от нея изглеждаше просто не на място, насила. Без да бях лекар, изглеждаше сякаш...нещо я болеше отвътре. Хронична болка в стомаха, предположих. Тя се се наведе към мен и каза тихо, за да не я чуят.

- Каква е историята на тези двамата?

- Не знам. Сигурно искат да останат завинаги на двайсет.

- Тъжно е това. - каза тя. Виж,“тъжно” ѝ отиваше. Беше, като че измислено за нея.

Аз задържах очите си върху двойката, за да не се вторача във Вера, а толкова ми се искаше да забия поглед в нея, за да разбера какво не ѝ е наред. Лора и Чеха ме усетиха, и отвърнаха на погледа ми, затова се се извърнах настрани. Чеха стана от мястото си и тръгна към нас решително и вече си представях скандал със стария “рокер”, но в последния момент той смени посоката и се спря пред джубокса. Пусна да свири песен от Джон Ленън – (Точно Като) Да Започнеш Отначало. После се върна и седна на мястото си .

Обърнах се към Вера и казах:

- Знаеш ли, един мой приятел, с който си говорех преди малко, мисли същото като теб. За оная двойка. Че е тъжно. Но не го каза така изразително като теб...

- Умен човек – каза тя и пак се засмя неубедително и после добави унило – За съжаление знам много добре какво означава да искаш да живееш в миналото.

Помълчахме заедно. Накрая я попитах:

- Защо, какво се е случило?

- Недей ме пита. Само ще те натъжа.

Този път открито я изгледах с интерес. Чудих се как може да ме натъжи повече от както се чувствах. Сигурно някой бе умрял. Съжалих я:

- Може би. Но на теб пък ще ти олекне. Нали затова са баровете. Да си изкажеш мъката на някой непознат. Да се разтовариш.

Тя помълча, после ме погледна в очите. Най-накрая сподели, това, което бях предположил:

- Един мой близък човек почина наскоро.

- Близък приятел?

- Повече от приятел. Любим човек, с който ходих години наред. Щяхме да се женим.

Това си беше тъжно. Радостта е толкова заразителна колкото и тъгата, помислих си. Затова никой не иска да пипне тъгата и с десет метров кол. Оставят те сам да се печеш в собствения си сос. Освен приятелите ти. За жалост. Замълчах, чудейки се какво утешително нещо да ѝ кажа:

- Времето лекува...кога се случи?

Вера се засмя нервно. С лявата ръка постоянно буташе нагоре ръкава на пуловера на дясната, а той все падаше надолу. Изглеждаше някак си свита, а и пуловера определено беше две мерки по-голям за нея. Погледна през бара, без да вижда нищо и каза:

- Като си помисля не чак толкова скоро. Вече една година и половина...всъщност две години.

- Понякога на човек му се случват гадни неща...

- Да, така е. Не знам защо още не мога да се съвзема. Като попарена съм. Все едно се случи вчера. - Накрая престана да си играе с ръкава. Той се свлече и покри ръката ѝ и това, което бе останало в повече от него над пръстите ѝ остана да виси безжизнено, като умряло мишле. Погледнах я замислено. Наистина всеки човек си има свой собствен път, но като че ли нашите с нея не бяхме толкова различни един от друг. Въпреки че като си помислех, на нея сигурно ѝ бе по-тежко, отколкото на мен. Проверих в ума си внимателно за нещо подходящо за момента, но само ми идваха от тривиалностите на Джо. Не исках да я нараня с някаква повърностна философия. Все пак казах внимателно:

- Някой ми рече, че, за да живее пълноценно човек, трябва да е с ясен поглед. Да може да успее да загърби това, което му е сервирала съдбата вчера, за да може да я промени днес. Поне мисля, че това имаше впредвид. Свободната воля и прочее. Ти как мислиш?

– Звучи смислено, предполагам.

- Е, как разчиташ настоящия момент? Мислиш ли, че означава нещо дето се срещнахме тук, в тази дъждовна нощ? - подхвърлих ѝ аз и ѝ се усмихнах. Усмивката наистина е заразителна. Тя ме погледна и после лицето и доби донякъде весело изражение - такова, каквото не го бях видял цялата вечер:

- Наистина повече съдба предполагам...но имаше и малко свободна воля. - дяволити нотки ли усетих в гласа ѝ?

- Тоест?

– Тоест намерих това място случайно, беше просто светлинка, – табела отстрани на улицата, разбираш, нали - светулка в нощта...Беше ми писнало да карам повече в тази буря и реших да спра. Когато влязох в бара, обаче, седнах до теб, защото...не знам – някакъв подтик. - каза заислено тя - Имаше в теб нещо, което ми напомни за самата мен. Както се чувствах. Много е странно. Усетих те някак близък. - каза тя, погледна ме прямо и се усмихна. Усмивката ѝ бе несигурна. Все едно ако поисках можех само да се пресегна и да я изтрия. Като например кажех някоя глупост. Помислих внимателно и ѝ казах тихо:

- Радвам се, че този бар има светла табела – като светулка в нощта и че се запознахме с тебе, Вера.

Тя кимна и отпи от бирата си.

- Случайността и личният избор работят в тандем – продължих - Тази мисъл би се харесала на Джо. Но къде ли е той? Отдавна отиде в тоалетната.

При мисълта за Джо усетих някакво предчувствие, странно свиване в корема. Все едно в кръчмата притъмня. Прилоша ми, но станах от мястото си и бързо тръгнах към тоалетната. Отворих вратата. Моят приятел лежеше странично на пода.

Спуснах се към него.

- Джо, добре ли си, Джо? - казах и го раззмърдах. Тялото му беше отпуснато и тежко.

Пипнах му пулса. Нямаше такъв. Обърнах го по гръб и започнах да му правя сърдечен масаж. Викнах колкото глас ми държеше:

- Обадете се за линейка. - Добре, че болницата беше наблизо и линейката пристигна веднага. Дошлите с нея техници продължиха сърдечния масаж, използваха дефибрилатор, след което качиха Джо на линейката и заминаха към болницата.

- Моля те, можеш ли да ме закараш до спешното? - попитах Вера. Тя стоеше права до бара, потънала в своя сив пуловер и гледаше развитието на цялата сцена. Бях пил пък и ме беше страх да шофирам в нервното състояние, в което бях Не ми се вървеше и в дъжда. Тя кимна.

Излязахме от бара в бурята навън и скоро бяхме в болницата. Дойде лекар или сестра беше, не знам, каза ни, че състоянието на Джо е тежко – имал инфаркт, но “ние правим всичко възможно”. Обадих се на жена му с лошата новина. Разхлипа се от другата страна. Помолих я да не кара, а да вземе автобуса. Обеща ми.

След това седяхме на пейката в чакалнята с Вера и пиехме кафе, за да се стоплим и ободрим. И двамата се бяхме намокрили и измръзнали от краткия преход от паркинга до сградата на болницата.

- Откога го познаваш? - попита ме Вера.

- От дете. Израснахме заедно. Сега се виждаме все пак сравнително често, имайки впредвид, че живеем на пет часа път с кола един от друг. Грижи се за мен. Като се срещнем все ми говори за това как да живея по-щастливо. Общо-взето, глупости разни.

Тя се засмя. Не успя да се удържи навреме.

- Извинявай – рече притеснено - знам, че ти е напрегнато. Просто така го каза.

- Няма нищо. - замислих се - Джо има добро чувство за хумор. Понякога черен хумор.

- Явно сте добри приятели?

- Да, наистина сме такива. Ако би трябвало да посочвам, той е най-добрият ми приятел. Сигурно бих направил всичко за него.

Тя ме погледна с топлина в очите.

- Рядко се срещат такива приятелства като вашето с Джо. - каза тя замислено. Погледнах я на свой ред. Някак си се беше оттърсила от тъгата си – цялата стихийност на събитията я бяха раздвижила и изкарала на преден план някаква вътрешна сила – дали се мъчеше да ободри мен и беше забравила за собствените си несгоди или досегът със смъртта я бе разтърсил от вцепенението ѝ, не знам.

Продължихме да си говорим с Вера до сутринта. Бурята отвън вилнееше, дъждът тропаше по стъклата, а ние бяхме сам-самички – единствените в чакалнята, разказвахме си болките един на друг. Само по себе си открития ни разговор, който включваше моята история с Мария, кончината на Питър – така се беше казвал любимият ѝ, спомените и шегите ми за Джо и философските му съвети ни сближиха. Още повече ни сближи това, че бяхме и свидетели на това как Джо се бореше със смъртта в интензивното отделение. На сутринта с Вера бяхме преживели...нещо, което и хора, които се познават един друг от години рядко биха изпитали заедно.

Към седем часа сутринта се появи възрастен. достолепно изглеждащ доктор и ме попита:

- Вие роднина ли сте на господин Янг?

- Приятел. Жена му ще е скоро тук.

- Добре. Искам да ви зарадвам – може да предадете и на жена му - най-страшното е зад приятеля ви. Стабилизиран е. Дори дойде в съзнание, но сега си почива. Ще трябва да дойдете по-късно за свиждане.

- Ще е наред ли всичко с него? - Попитах с надежда, каквато се бях страхувал да изпитам през цялата нощ.

- Да. За щастие не много сърдечна тъкан е загубена. Докарали сте го в болницата навреме. С една дума мога да кажа, че господин Янг се държи здраво за живота. - каза докторът шеговито и се усмихна. Идваше ми да му цапна един – за шегата, но и от щастие.

Толкова леко и весело ми стана, че ми идваше да се развикам и да скачам наоколо. Но не биваше. Бе болница, все пак. Наместо това прегърнах Вера от радост. Тя се сгуши в ръцете ми, мъничка, топличка. Показа се поруменяла от прегръдката ми и ме гледаше като щастливо дете, все едно Джо бе нейният най-добър приятел.

Отидохме навън на свеж въздух да изчакаме, докато дойдеше жената на Джо. Бях ѝ телефонирал, с радостната новина.

Дъждът бе спрял и вятърът бе почти утихнал. Студът хапеше лицата ни, но не беше неприятно - напротив. На ясното, розово, сутрешно небе имаше една-единствена самотна звезда, която избледняваше, за да направи мястото на слънцето и деня.

Двамата с Вера започнахме бавно да ходим надолу по тротоара един до друг в мълчание. Бяхме се наговорили достатъчно през нощта. По едно време посегнах внимателно и я хванах за ръката. Тя се усмихна. Цяла нощ бях будувал, но сега бях с бистра глава. Докато прятелят ми береше душа, показвайки ми как човек трябва да се научи да лекува раните си, да се бори, за да живее аз също се бях събуждал от своята летаргия. Какво ли чувстваше Вера, какви ли мисли ѝ минаваха през главата? Погледна ме с топлина в очите, така както бе направила преди това, в болницата. Усещах в душата си тази топлина така, както цветята усещат слънцето през пролетта. Изпълнени с очакване за края на зимата. Или като странник, излязал най-накрая на пътя, след като му го е посочила някаква малка светлинка – светулка в нощта. Или някаква тъпа табела на бар. Погледнах Вера в очите – исках да проникна дълбоко в душата ѝ. Намерах там същото, което усещах и аз - щастие и топлината. Светът сякаш бе започнал да се върти шеметно наоколо. По някакъв начин трябваше да изкарам възторгът, които бе в мен. Той изби навън по малко иненадващ и за самия мен начин. Направих фуния пред устата си с ръце и извиках колкото ми глас държи:

- Чуйте...Чуйте, мамка му! - Двама-трима минувачи бързащи в сутрешния студ наблизо се обърнаха и ни погледнаха учудено – Живи сме!