Сълзата...
Той седеше на скалата, а отдолу с мъртвешки очи го гледаше пропастта.
Един самотен облак се луташе по небето, сякаш търсеше нещо изгубено. Някаква необяснима сила го бе довела тук и нещо пленително изпълваше мислите му
като лунна светлина нощта. Един спомен внезапно бе излязъл от своята
дългогодишна кома и сега търсеше своя път… Едно малко камъче се отрони и полетя в пропастта. Някой заплака. Скалата?... Да, тя плачеше за малкото камъче.
Той седеше на скалата. Споменът се вкопчи здраво в мислите му и започна да ги
изсмуква, защото беше страшно жаден…
…
Той си спомни съвсем ясно за тази непозната страст, която дойде толкова неочаквано като буреносен облак и помрачи неговия живот. Разхождаше се из
планината с Нея. Тя го обичаше по-силно от живота си. Бе го избрала между толкова по-красиви, по-умни и по-интересни момчета. Той не можеше да разбере с какво я плени неговото непоносимо мълчание. Викаше му се, но мълчеше… Плачеше му се, но мълчеше… Искаше да ù каже толкова много неща, но думите пропадаха неусетно в пропастта на неосъзнатото. Беше свикнал да мълчи още от малък…
…
Той мълчеше, когато го питаха къде е неговият татко, защото знаеше от майка
си, че е убиец и е бил с нея една-единствена нощ… Мълчеше когато го питаха защо майка му никога не се усмихва… Мълчеше, когато децата го сочеха с пръст и го наричаха “синът на убиеца”… Мълчеше, когато учителката му се смя, когато
отрони своята първа сълза за едно прегазено кученце и му каза, че “синовете на
убийците не могат да плачат” (че това не е сълза, а сополче…) Мълчеше, когато го обвиниха за голямата кражба в училище… Мълчеше, когато първата му детска любов я погребаха изнасилена и пребита от някакъв маниак (като баща му)…
…
… Мълчеше и сега с Нея, но тя беше толкова добра. Тя единствена разбираше
гласа на неговото мълчание… Мълчаха, но душите им не спираха да си говорят…
Неусетно до тях се беше появило едно изгубено кученце. Те вървяха ръка за ръка, а то весело махаше опашката си и се галеше в тях като спомен в мечта…
Неочаквано… след толкова години се отрони от очите му сълза и нещо страшно и по-силно от него го завладя… Сълза?... ”Изтрий сълзата, убий сълзата…” - викаше някакъв зловещ глас в него. Имаше нещо, което не можеше да го скрие, нещо оставено от татко му, нещо с което искаше и не можеше да се пребори…
…
Спомни си за своята първа детска сълза… Прегазеното кученце…” Убийците
и синовете на убийците не могат да плачат”… ”Убий сълзата”… ”Кученцето, което
върви до теб - то е виновно за сълзата…” ”Убий сълзата”… ”Убий кученцето”…
Някаква непозната страст завладя ръцете му и те се разтрепериха… Без да знае
защо той пусна ръцете на момичето, хвана кученцето за опашката, избърса с него тази втора и може би последна сълза и преди още да осъзнае какво прави,
го замери в пропастта…
Тогава видя една истинска и чиста сълза в очите на момичето. Тя мълчеше…
Пожела отново да я хване за ръката, но нещо се беше пречупило и отлетяло завинаги в пропастта. Ръцете и душите им не можеха вече да се докосват… И тя изчезна… Избяга и той никога повече не чу за нея. Търсеше я непрестанно, но тя
бе изчезнала от неговия свят, заедно с неговата жалост…
…
После всичко се промени много бързо. Намери си друго момиче и незнайно защо той стана ловец. А другата се смееше и му казваше: ”Убий тази сърна заради мен, убий този славей - аз пея по-хубаво от него…”. Той без да знае защо се ожени за другата… Инерцията на живота го завъртя в някакъв вълшебен водовъртеж и той стана един от най-добрите и най-богати ловци. Забрави за кученцето и за Нея… Но в един слънчев ден другата внезапно го остави и замина
някъде с друг по-богат ловец. Той продължи да убива животни. Всяка вечер подаряваше на различни жени скъпи кожи… Всички жени бяха негови. Гордостта му ставаше все по-голяма и недостижима. За него жените също бяха като жертвите му, но не осъзнаваше, че най-голямата жертва беше той. Много мъже му завиждаха, но никой не знаеше колко е самотен той. И
самият той не осъзнаваше или може би не искаше да осъзнае самотата си и да погледне истината в очите.
…
Той седеше на скалата. Беше същата скала, от която бе хвърлил кученцето и за първи път бе станал убиец като баща му. Някаква странна сила го бе довела тук.
Споменът все по-силно го изсмукваше… Гледаше надолу в пропастта. Там някъде дълбоко в нея блестеше едно мъничко езерце - като сълза. Една много позната сълза… Нейната сълза?... Сълзата на онова момиче, което истински го обичаше. Беше осветена от лунната светлина, а всяка скала приличаше на скелет на убитите от него животни… Сълзата сякаш го викаше… Той протегна ръце към небето и прошепна неговата първа и последна молитва. Едно самотно облаче приличаше на кученцето, което бе убил. То слизаше все по-надолу и сякаш го докосваше с опашката и му шепнеше “Простих ти”…
“Аз съм син на убиец” - осъзна той.
“Аз съм син на убиец” - извика той.
“Аз трябва да умра преди да оставя поколение, преди да се роди още един син на убиец, защото и убийството на животните е на по-малко убийство…”
“Аз трябва да умра…” - закрещя нещо разрушително в него…
… Той внезапно стана и скочи - там, дето някога бе хвърлил бялото кученце…полетя в злокобната пропаст, където щеше да се слее с нейната сълза…
P.S Писала съм този разказ много отдавна… Била съм още дете… Намерих го случайно и го публикувам в доста съкратен вид и без редакция…
© Веселка Стойнева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Присъединявам се към коментарите дотук. Поздрав!
-
...! Поздравявам те!...
-
Много хубав разказ! Четох го не един дъх и не забелязах, че е неподреден, защото съдържанието е много по- силно от формата...но ти самата си го отбелязала, което вероятно означава, че следващият ще бъде
-
Радвам се,че ви е харесало...
-
Много ме тогна разказа ти. Поздравления.
-
Една сълза е този разказ, Весела...! Съпреживях го...!
-
Разплака ме разказа ти, Веси!
Много силно ми подейства!
...а ти ме изненада приятно!
Поздравления! -
Вълнуващо и силно. Накара ме да се замисля за неща,на които до момента не съм отдавала сериозно значение.Удоволствието беше изцяло мое, заинтригува ме и ще продължа да следя произведенията ти.С обич Дими
-
Уж по детски,а има толкова размисъл в този разказ.Чудесен е,а ти още по-чудесна!Прегръщам те от сърце!
-
Размисъл...
Поздрав! -
Колко е важно да има с кого да помълчиш! Много добре разгледан проблем. Поздрави, Веси. Радвам се, че прочетох.
-
Прекрасно...
-
Благодаря ти,Вилдан...
-
Много силно, Веси! Развълнува ме!
Поща! -
Уж съм го писала до края на редовете и само го копнах,но тук е излязло много неподредено,за което се извинявам...Опитах и с редактиране ,но там излиза едно,а тук друго...
Благодаря. -
Послание за обич, за нравственост, за размерите на вината и невинността и за цената като нравствено - етична санкция...Богато е! Благодаря за удоволствието и за размисъла!
-
Да...подтиснатото в подсъзнанието ни не е нищо друго освен бомба със закъснител... Поздрав!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
