Сълзи от радост и смях

          (Втора част)

 Промяна в работата ми.Семейството на сеньората ми най-накрая разбраха, че с милостинята за месеца не става и че могат да ме загубят. Решението не е в тяхна загуба, но и това ме устройва. Оставам свободна следобедите и веднага влизам в нови къщи, за по три часа на ден, от понеделник до петък. Започвам в понеделник. Ще излизам, ще  минавам винаги край моята пейчица, с няколко думи ще ѝ споделям как е минал денят ми.С две думи-щастлива съм. Ето затова нашите хъшове са се борили за свободата. Тя е нещо безценно! Положението 24 часа непрекъснато в една клетка е променено завинаги!

 Томас и кучето му Манолете ще са в понеделник след обяд. Те ми отварят вратата.Кучето ме облизва по босите крака и ги олигавя целите, което ме отвращава, но не набирам куража да го сритам, защото то е всичко за Томас. Той ми е приготвил дъската за гладене и тридесет плоски закачалки. Застава така, че да може да следи движението на ютията по дрехите. Всяка изгладена се подлага на щателна проверка заради евентуални гънки или двойни ръбове и когато приключвам, ме оценява. Получавам 6 за гладене и двойка за това, че на няколко ризи закачалките са обратно. Той разкопчава две ризи и казва:

 -Ще ги слагаш от към лицето!

 Вземам една от свободните закачалки и я разглеждам.За мен няма разлика.И през ум не ми е минавало, че те имат лице и се чудя защо не ми са се представили, за да не се злепоставям пред Томас. Щях да падна от смях, като каза, че занапред иска лицата да ги вижда.

 Започвам да гладя, потънала в дълбоки размишления по темата:

,,Щом имат лице, значи имат и глава. Тя няма да е празна, трябва да има и мозък в нея, а който има мозък, има и чувства, нали?Защо тогава някоя закачалка от мъжки пол да не ми е хвърлила око? Може и да е станало това, но аз, като съм зле със зрението, да не съм обърнала внимание!“

 Обещавам си, че ще се гледаме с тях лице в лице. Наум ги мъмря за това, че до сега не са ме плеснали през ръцете, или не са ми дали знак къде са лицата им!

 ,,Карай да е весело!, казвам си.Да минават дните и годините, пък всеки да си живее с простотията!“

 Времето лети. Подарявам на Томас 40 минути повече работа(заради прекрасните му очи и за целувките по двете бузи, с които се разделяме на вратата. От далече търся лицата на закачалките, за да се сбогувам и с тях и си обещавам занапред да се вглеждам във всичко, защото от къде да знам дали и тоалетната чиния няма лице, а аз понякога сядам на него, без да ми мигне окото...Може да ме наблюдава и да си създаде лошо мнение за мен!

 Тръгвам си с повишено настроение.

 -Я виж, я виж!Около главата ти има ореол! Какво става с теб, момиче?-говори ми пейката.

 -Идват празници, а аз ще променя традицията на фамилията.Тази Нова година ще си стоя сама, с моите дневници, защото тъгата поражда нежност, а тя пък може да ме накара да напиша нещо специално!

 –Защо не прескочиш в 12 тук при мен, да си побъбрим? И аз ще съм самотна...Празниците не ме радват, аз като че ли съм направена от материал някъде от друга планета...Кажи какви са новините при вас?

 –Добри са! Бебчо расте.Вече е цели два сантиметра!Дъщеря ми много го пази. Притеснява се за него и досажда на докторите да го снимат, да слушат сърцето му...Ако издържи до края, то вече ще бъде фотомодел!

 –Как са го премерили, като е толкова мъничко, само два сантиметра?-чуди се невежата пейка.

 -Тръгвам!-скачам аз.-Ще дойда пак. Винаги ще идвам. Сега ще мога да седя при теб по малко и всичко ще то казвам!

 Сбогувам се с теменужките в лехата и тичам по деветдесетте дървени стъпала до четвъртия етаж, да не би да затворят клетката и аз да остана навън.

                       Вторник след обяд

 Има час за интервю в нова къща.Бутам входната врата, заключена е.

 Тук е различно.Виждам два басейна с олимпийски размери и име Американски парк. Излиза пазител на реда, въоръжен с палка и закопчалки за ръце.

 -Документите ви, Госпожо!-заповядва той.

 Изпадам в ужас, защото не съм сигурна дали нося оня парцал, който ми дадоха в замяна на мъничката картичка на резидент от преди години. Намирам го с триста зора и му го подавам. Още не прочел, той отсича:

-Госпожо,това ваше ли е? Няма снимка! Може да бъде на когото и да е!..Дайте си паспорта!

 Замирисвам на пот от напрежение. Отварям отново торбата да търся.Няма ред, няма и паспорт, но намирам измачкано копие с накъсани ъгли и му го подавам.

 -Госпожо!-отново се запъва той.-Това е хвърчащ лист! Носете си оригинала.

 -За нищо на света, Господине! Вече са ме крали и нямам намерение да тичам като луда и да бера ядове с посолството ни...Не!

 С този мой отказ разговорът ни се обезсмисля. Сеньората, при която отивам на интервю за работа, няма да ме вземе. Ще си помисли, че щом първият ден закъснявам, е ясно и занапред каква ще съм.

 Издърпвам така нареченото копие от паспорта ми, което той сигурно е научил наизуст.,,Негодник фуклив!“ Идва ми да извадя от джоба си малкото парфюмче, което нося да се освежавам, преди да вляза в домовете, където работя, да го пръсна в очите и да избягам, но радиостанцията и белезниците ме възпират. Ще успее в мъглата да натисне някое копче, ще ме опандизят за посегателство на служебно лице и ще го лежа за свестен. Че на всичкото отгоре- със служебен адвокат, от къде пари за друг?

 -Влизайте!-прави ми щедра услуга той.-И друг път...ясно ли е?

 Не отговарям ясно ли е, облачно ли е, даже не благодаря, стиснала зъби от яд.Натискам злобно копчето за 13 етаж. Асансьорът е озвучен и украсен. Свивам се в кожата си, а от мен се лее пот. Разреждам аромата от напрежението с парфюм и пристигам на етажа. Отваря ми сеньората, много симпатична , висока жена и ми прави път да мина. Напред излиза един звяр и ми запречва входа.

 –Здравей!-правя опит да се сприятеля с кучето звяр.

 –Коя е тая?-ръмжи той.-Мирише ми на бедност и шарена сол и защо ще ме пита как се казвам?

 Между разкрачените му крака се промушва грамадна костенурка, а зад нея-още няколко по-малки.

 ,,Ама, че зоопарк!“,мисля си аз и пристъпвам със страх, да не би да изскочи я някой хипопотам, или кенгуру.

 –Имахме и питон, но...ето го там, в буркана.Затворихме го вътре , да умре от глад, защото ме захапа.-казва спокойно Тереза и продължава-Кучето е Гото и е всичко за мен, а ето там е Ейко.

 От спалнята изскача симпатично черно кученце.Хвърля се върху мен и обхваща крака ми с лапички. Полага си главичката като малко дете на мен, да го галя. За сметка на това Гото ме прилича на противогаз, от който се точи лига до земята. Искам да го погаля в знак, че трябва да се понасяме взаимно , а той прави гримаса на отвращение. Застанал е по средата на хола, като бариера, че за днес аз съм дотук, а пък занапред ще видим.

 Работата тук е прекалено много, но съм притисната до стената, а между другото сеньората не ми иска съгласието. Подава ми ,,тирантите“ на Гото, да му ги сложа аз. Той се е запънал като магаре на мост и ме гледа на кръв. Със зор го впрягам. Ейко е добричък и с него няма проблем. Той е осиновен от семейството на Гото и е добричък.

 Отварям вратата на асансьора и двамата се понасят в галоп навън, за да не се изпикаят във фоайето в движение и отново да имам работа с тъпия охранител. Едва удържам булдога.

 -Гото, ще те пусна, да знаеш!

 –Смееш ли!? Ще идеш в затвора, ако ме блъсне кола!-тегли ме той и къса кръста и ръката ми.

 -Аз на евтина кола не си вдигам крака-спира той след малко-ама ей на това джипче може!

 Намества си той задницата и се изпикава върху лъскавата кола, притежание на някой милионер.

 Правим обиколка и се връщаме.В асансьора песът ме поглежда страшно и ми казва:

 –Ако още веднъж ми кажеш Гото, ще те схрускам като солетка! Аз съм Сеньор Готин!

 -Готин, но не си! Грозен си като смъртта!

 Той заплашително се приближава и с тежката си лапа ме удря по бута. Примирам от болка. Разходката приключва.

 Тереза се обръща към него и го пита:

 –Гото, как беше?

 Той ръмжи и е подал напред преплесканата си муцуна, с предна захапка от два зъба.

 -В спалнята!-нарежда им Тере.

 Гото гузно се оттегля от тепиха, но успява да ме уведоми, че битката ще продължи.

 Как ще издържа всичко това, не знам. Апартаментът мирише на обор.Костенурките сноват навсякъде и оставят следи от изпражнения. Задушавам се, но...

 -Ужасно беше.-осведомявам моята пейка.-Може би с времето ще свикна, но днес едно богато куче ми строви живота. Ще трябва да му козирувам.

 -Как е бебчо?..Остави това. Ще свикнеш.

 -Вече е три сантиметра! Махало им с ръчички и мърдало с краченца.Нарисувах си го с линията, за да определя колко са големи тези крака и ръце и си представям движенията му.

  Връщам се назад във времето и си припомням как целувах едно по едно пръстчетата на дъщеря ми Валентина  и ми се струваше, че те са пластмасови, не истински. Тогава и през ум не ми е минавало, че тя, ако Бог и помогне да стигнат нещата до край, ще се чуди дали пръстчетата на нейния Бебчо са истински, или не

 Кога ще мине това време?..Токова бавно върви...

 Правя всички дневници, които съм изписала до сега, на книги. Чувството е, че съм родила деца и ставам многодетна майка. Нали някога на моята за мене и братята ми и бяха дали медал и едно пътуване безплатно. Тя го използуваше да ми гостува в Долни Дъбник. Ако продължавам да правя книги , т. е.-нови деца от дневниците си, нашата държава може да ми издействува една безплатно пътуване с Air Bulgaria, София-Мадрид, но да остави багажа ми на родното летище, както ми се случва две лета . Навярно го правят, защото искат да се върна там, където ми е мястото, в моите води, при децата и приятелите. Тяхното място тук е празно, но и там се разредиха. Онези баби, от които черпех съвети и с които точехме юфки, вече не са между нас. Това ме натъжава и ме кара да си мисля, че се отваря път за нас. Моля Бог да не бърка, като прави списъците, защото прекалено много боли, когато следващото поколение изпревари предишното...

 Тази нощ с пейката, точно в дванадест часа ще се помолим за здраве и късмет на всички.

                                          (следва)