Сълзи от радост и смях в Мадрид

      В Долни Дъбник имам една приятелка, която може да ми бъде дъщеря и това, което ще се чете надолу, е ясно, че аз не се срамувам да ù напиша глупости, шеги и винаги съм си я представяла как е събрала аудитория и им чете това, което съм ù написала. На мен ми е хубаво, че нейният смях звъни като звънче и с написаното от мен тя разнообразява ежедневието си. Голяма беше изненадата ми, че това момиченце – Ивалинка, седем години е пазила моите писма, номерирани в ъгълчетата и ми ги е пратила по друга моя приятелка и ме върна в началото с всичките подробности. Това разведрява мрачното ми настроение и аз си ги чета с удоволствие. Разбирам, че въпреки трудностите, не съм губила никога чувството си за хумор и решавам, че по една частичка от всички писма трябва да влязат “Сълзи от радост и смях“ за поколенията. Те са дълги и няма да ми стигне един цял живот да ги преписвам, затова по една прашинка от всяко е достатъчна да се развеселят и най-тъжните души:

      Мила ми Ивалинче,

   Днес ще те запозная с един ПИЧ (без буквата П). Това е ново място, където ще работя. Напредвам по малко. Ще се грижа за един сеньор на около 90-те. Сутрин ще го вдигам от леглото и вечер ще го придружа да си легне. Ще ходя от резиденцията и ще се връщам отново при “кукличките”, които вечно ми правят изненади.

      Маноло е новата ми придобивка. Жена му има други задължения - да си говори с канарчетата да не скучаят. Помагам на дядо Маноло да “дребчим” до банята. Събличам го, както майка го е родила и го къпя - всяка сутрин. Подсушавам го. Слагам му крем навсякъде (на дърти години какъв късмет ми излезе!). Бръсна го, парфюмчето и във фотьойла. После тичкам да събудя “лудите” в резиденцията.       

   Имам вече колежка. Испанка, която ме пита България в Румъния ли е? Имаме ли у нас телевизор и дали щипем кокошките, преди да ги наготвим?... Аборигени, Ивалинче, сме ние! Ще я бия някой ден, ако продължава да ми говори глупости и да ми възвира червата отвътре! Тя вече ще стои при “сеньорите”, докато аз се върна, и за Маноло ще отделям повече време за разходки и компания.

    В новата къща е голяма веселия. Имам задължението освен да го къпя, да отидем на разходка двамата, за да купим вестника на жена му, Мариа Луиса се казва. Тя му брой точно стотинките (да не стане фал). Минаха няколко дни, все едно и също. Аз не му разбирам какво говори, той мене - хич и започнахме с кодове, с ръце и крака.   

   Разхождаме се ние един ден и той сочи едно барче. За да си го представиш Маноло визуално, ако имаш касета с мистър Бийн, оня с мимиките, където ме напикава от смях, пусни си го и виж кой е моят дядо в Мадрид. Казвам му аз, че тук не се продават вестници, но той не отстъпва. Шефът нарежда и аз изпълнявам.

   Влизаме в бара и сядаме на маса за двама. Ако ме беше видяла Паулина с Хосе отнякъде, щеше да стане престрелка в сепарето. Кавалерът ми поръча тортичка и сокче, а за него кафе. Аз съм без портмонето и изтръпвам,  представяйки си мистър БИЙН, като влезем у тях без вестника и обясни на госпожата, че аз съм го изяла във вид на сладкиш желиран, какво ще последва? Не си го представяй въобще. Мене ми присядат парчетата, а той се усмихва.  Същински артист от сатиричен театър. Малко е тромав от шиповете, но гледам го аз, че се мъчи да направи нещо с обувката си, но “ клеката“ му пречи и не може да стигне до връзката. Скачам аз да ги разхлабя и се радвам, че сме в сепаре да не ми се смеят хората. Погледнах го да видя доволен ли е, не е ли, а той шава всичките си пръсти на ръката. Този жест за мен означава да го почеша по крака и си викам “тая няма да стане, в заведението точно” и посягам да му стегна и завържа обувката. Тогава разбрах, че има нещо в чорапчето, което го дразни и се обвиних, че не съм го видяла, когато го обух у тях. Обещавам си да внимавам оттук нататък, бъркам и... измъквам 5000 песети! Кога е успял да ги набута в чорапа, без да го видя, не знам! Влачи крака до кабинета си уж за кърпичка, а той сигурно там си е скътал “бели пари за черни дни”,  тайно, да не знае жена му и майсторски е прикрил на най-тайното местенце. Как не се е захлупил по нос като се е навел, не знам? Умрях от смях.

   Ивалинче, жена му лае като някоя кучка срещу него и щом тя се обърне с гръб, той ме гледа и я имитира. Изтръпвам от страх, ако тя в този момент се обърне, ще му се стъмни небето. Между другото, на него хич не му пука. Прави точно както си го е наумил, но такива неща, че да се спукаш от смях. Ех, защо не си тук да снимаш на лента всичко, което ми се случва.

      Преди две вечери отивам да го слагам да спи. По път за спалнята ме накара да отворя едно чекмедже и оттам извади топче сезал. Той не говори, действа си тихомълком. Питам го, за какво му е това, а той се прекръсти. Уплаших се, че сигурно иска да се беси и го погледнах на кръв, защото ще остана без работа, а той се смее. Жена му се къпеше в банята, а на мене 300 акъла ми минаха да не рече тя, че аз съм му турила сезала на врата и го издърпах от ръцете му. Ако знаеш как се смя! В цялата къща се чуваше, а тя каква била работата. През нощта човекът не може да стане без помощ и като му сече пипето, решил, че ако завържем сезала от вратата до леглото, той ще си помага по този начин. Ходи като робот - дребчи, ако ти говори нещо тази дума.

   Жена му чула смеха на двамата и сигурно си е помислила, че се гъделичкаме и с хавлията застана на вратата. Моята усмивка замръзна, а той продължи да се смее соло. Обясни ù изобретението си, тя грабна сезала и го изхвърли директно в кошчето, като му каза, че му забранява да гледа телевизор тази вечер и започна да търси дистанционното, но не го намери и се отказа. Каза ми лека нощ на мен и си отиде в стаята. Мано отметна одеялото и от пижамата измъкна апаратчето, да обслужва телевизора от дистанция...

   Тук е много голяма веселия! Той ме учи на Испански. Знам вече някоя и друга фраза, но тук не трябва много, защото човекът знае, че съм новачка и измъкна отнякъде едно звънче. До фотьойла му стои. Ако правя нещо  на жена му и той звъни, тя ми нарежда да не му обръщам внимание. Като не се появя, става сам. Чува се като драпа с големите домашни чехли. Застава на вратата и казва само една дума: “баню”. Зарязвам всичко и тичкам за фунията (стъклено шише), в което пикае. Правостоящ, където и да е, не ходим до банята. Нямам време дори ръкавици да си сложа, то това тук няма значение. Никакво впечатление не ми прави!

   Като го къпя Маноло, всеки път ме пита дали му е малка чурата и расте ли? Успокоявам го, като му казвам, че аз познавам една камара народ с много по- малки от неговата, да се радва човекът и да не получава комплекси (не че познавам някого). Лъжа го.

   Чета аз написаното от мен и се чудя как моята празна кратуна може да  реди такива глупости!

   В друго писмо съм описала едно предаване на испанската телевизия, "Анималия", с всички подробности. Пиша аз: