Сълзи за врани
2 min reading
Сълзи за врани "От известно време всяка вечер си лягам на студено и тъмно, стиснал сърцето си в едната ръка, а револвера в другата. Просто си лежа и гледам тавана. Минава ми всеки път една мисъл през главата. И... о, скъпи читателю, ако тя е вярна, то аз по-добре да сложа край на живота си още сега. Защото ако наистина всяка сила има равна на себе си и обратна по посока противосила, ако в нашия свят всяко действие има свое противодействие... аз предпочитам да прекратя съществуването си. Лежа си всяка вечер така. Гледаме се с печката, която също като мен кротува в мрака. Страх ме е! Страх ме е да я пусна, защото може би лишавам някой друг от топлина. Каква самоубийствена мисъл, нали? Така е, но знаеш ли, приятелю мой, да си човек значи, че те боли повече, когато вземаш от другите, а не от себе си! По-лесно бих се самоубил, отколкото бих убил друг. Страх ме е! Колко ме е страх само. Вземам пистолета и го опирам в челото си. После решавам... петлето щраква... но изстрел няма. Пистолетът не е зареден. Защото винаги, някъде отвъд човешкото нищожие, стои една надежда. Едно нещо, което все ме тика... да продължавам, да бъда и да съществувам... и не ми позволява да се самоубия. Но кой си ти, който ме тикаш? Ангел... или дявол? И в тези нощи роня сълзи - за света и за другите. За тяхното нещастие и болка. Сълзи човечност, капки човечност. Сълзи за врани! Никого непотребни. Но вярвам, убеден съм, че точно те ме правят човек." Момчето намери листчето с издраскания на него текст върху една от седалките в купето. Пулеше му се изумено и се чешеше по темето с гримаса на лицето. Хартийката беше пожълтяла от старост и изписана накриво с молив, който вече избледняваше. " Бате, тре`а си много луд, да го напишеш т`ва " Цъкна с език и поклати глава, чудейки се на идиотизма на другите. После смачка листчето, отвори прозореца на купето и изхвърли безполезния боклук в нощта. Похвали себе си за прагматизма, който беше проявил. Отупа ръцете си и седна доволно на мястото си. Но ако прагматизмът му беше изневерил за миг, ако беше заменен с простичък здрав разум, момчето щеше да обърне листчето на обратно, за да види, че има и други слова на него: "А ти, който ме сочиш с пръст и пренебрегваш моите сълзи. Ти, който ми се смееш в гърба, теб бих те проклел, ти не си човек. Но защо, щом ти си празен? Защо, щом ти си кукла с избодени очи и зашита уста и твоята душа е няма? Защо да те проклинам, глупако, щом ти вече си стократно проклет, да не осъзнаваш колко си бездушен? Не! Моите сълзи са и за теб... Сълзи за врани!" Но момчето не ги видя. Сложи слушалките си, избра "за спец. случаи" на айфона и към ушите му потекоха новите хитове на Преслава. Изведнъж се стресна. Някакъв мъж, облечен в сако и палто отгоре, го гледаше от коридора. Момчето не му даваше повече от тридесет и пет години, но непознатият имаше късо подстригана бяла брада, която почесваше замислено. "Къф пък е тоя?" - Метнах го - извика му, сваляйки едната си слушалка - На боклуците мястото им не е тук, бате. Белобрадия му хвърли смразяващ поглед и се обърна, но преди да си тръгне отрони с леден глас: - Другия път се метни и себе си... бате. Отчетливите му стъпки заглъхнаха в коридора.
© Николай All rights reserved.
Поздрав!