Заля ме една доста сладникава муза, както ще разберете от по-долу написаното... 

Малката Сузи Джонсън беше отишла на гости на леля си Попи. Докато мама Джонсън и леля Попи пиеха кафе и бъбреха в кухнята, малкото момиченце излезе на двора. Леля Попи имаше голям двор, ограден с дървена кафява ограда. Зад тази ограда се намираше голямата гора. Майката на Сузи и леля ù винаги повтаряха "Никога не ходи в гората сама! Там е опасно". Тя не разбираше какво толкова ù е опасното на тази гора?! Беше ходила там с леля си неведнъж и досега не се беше случвало нищо лошо. Гризеше я любопитството какво ще стане, ако отиде сама там... дали имаше вълци и мечки питаше се тя. Нямаше обаче как да си отговори сама на този въпрос. 
Малките ù ръчички отместиха резето на дървената порта, след което пристъпи навън. Още една крачка и още една, и още една. Неусетно тя се беше отдалечила от дома и вървеше напред. В гората тя забеляза най-различни животинки. Чуваше крякане на жабки, а това означаваше, че наблизо има блато. Чуваше песента на птиците и дори ги виждаше. Чуваше ударите по дърветата, което ù подсказваше, че някъде наоколо има кълвач, а надали беше само един. 
Нещо в храстите прошумоля и тя се приближи да провери. От там изскочи голям кафеникав заек и се отдалечи с подскоци. След като се отдалечи достатъчно, животинката се надигна, като остана само на задните си лапички и помириса въздуха. Мустачките и нослето му се мърдаха, а ушите му бяха напреднати в очакване да чуе шум. Зайчето спокойно се отпусна. Това беше знак, че всичко е наред. Сузи се засмя и продължи напред. 
Дърветата спираха пред едно място, огряно цялото в слънчева светлина. Беше една голяма и хубава полянка с много цветя. Имаше маргаритки, макове, лалета, диви теменужки и други видове, които момичето не познаваше. Тя беше виждала тази полянка и преди. Тя беше в средата на гората. Може би единственото място, огряно така добре от слънцето и без дървета. Леля Попи никога не беше водила Сузи по-надалеч. Винаги стигаха само до тук. Тя не разбираше защо, но дори когато питаше, леля Попи просто казваше, че е изморена и е време да се връщат. 
Сузи седна на тревичката и откъсна една маргаритка. Помириса я и се усмихна. Вятърът развя русите ù коси, а тя се излегна на земята. Искаше да провери какво има нататък в гората, но приятният аромат на цветята, топлият вятър и нежните лъчи на слънцето просто я приканваха да остане тук за миг и да затвори очи. Тя това и направи. А това леко затваряне на очите я отведе в страната на сънищата. 
- Ехо? Ехо? - гласът ù ехтеше навсякъде. Навсякъде обаче беше много силно понятие. На практика и тя самата не знаеше къде се намира. Ходеше по шахматна дъска, а около нея имаше дървета от сладолед, цветя като близалки и малки сладки къщички с вафлена основа. 
На малката Сузи всичко това ù се струваше толкова реално. Или ù се искаше. Та кое дете не би искало да се озове в страната пълна с сладки вкусотии?! Чуруликането на птички достигаше до ушите ù. Пееха толкова сладко и хубаво, че тя просто нямаше как да не се усмихне. Подскачайки напред радостно, тя видя едно зайче. Не какво да е зайче, а шоколадово зайче. Малкото животинче се приближи към нея и я подуши с шоколадово си носле. Тя клекна, за да е сравнително колкото него. 
- Здравей, шоколадово зайче. Аз съм Сузи. - каза тя. Животинката не каза нищо, а просто се отърка в нея. След като тя се изправи и продължи напред, шоколадовото зайче тръгна след нея. - Ще ти казвам Шоко. 
Зайчето кимна доволно и гордо сякаш току-що е спечелило маратон по бягане. Подскачаше след русокосото момиченце, докато вървяха по шахматната дъска. Не след дълго навлязоха в гора от захарен памук. Имаше най-различни цветове. Розов, син, зелен. Тя се приближи до едно розово дърво и си откъсна парченце захарен памук. Имаше вкус на ягода. Приближи се до едно синьо и опита и от него. То имаше вкус на боровинки. Зеленото пък имаше вкус на ябълка. Лилавото на виолетки. Червеното на череша. Всяко дърво беше с различен вкус и това ù харесваше. Докато вървеше напред с Шоко до себе си, тя зърна една река. Не каква да е река, ами река от шоколад. Тя се приближи да огледа. Около брега имаше растения, по които растяха вафлени фунийки. Тя внимателно откъсна една фунийка и я напълни с шоколад. Боже, не беше опитвала никога през живота си по-хубав млечен шоколад. Наля си още малко, след което изяде фунийката. 

Видя, че може да прекоси реката по камъни-бонбони. Това и направи. Лека-полека тя минаваше от бонбон на бонбон и така, докато не стигна другия бряг. Оттам виждаше планина от сметана с ягодов сироп отгоре. До нея имаше и шоколадова с ванилов сироп. А до нея и бананена с шоколад. Тя се облиза, но не се изкуши да си хапне от планините. Просто се обърна и продължи по пътя си. Вече не вървеше по шахматна дъска. Сега пътят ù беше една бяла права лента. Около лентата имаше зелена трева, по която растяха близалки и бонбони, а тук-там тя виждаше и дървета от захарен памук. 
Започна да вижда къщи покрай себе си. Имаше най-различни къщи. Някои бяха във формите на ягоди, ябълки, бисквитки, торти, сладоледи, шоколади... почти всичко, което може да му хрумне и на човек. 
- Здравей. Май не си тукашна. Как се казваш, ангелче? - чу до себе си глас и се обърна. Видя висока хубава жена с руса коса, прибрана на кок. Жената беше с къса зелена рокля и красиви зелени очи. Носеше обувки, отиващи на роклята и естествено. 
 - Не, госпожо. Не съм от тук. Което и да е това тук. Иначе се казвам Сузи. Сузи Джонсън и съм на пет. - каза детенцето, гледайки жената. 
- Е, здравей, Сузи. Аз съм Мая. Добре дошла в Уипес. - Сузи сбърчи вежди. Досега не беше чувала за Уипес. 
- Уипес?! Какво е това? Никога не съм чувала за това място. - каза тя и се огледа. Но и да си признае никога не е смятала, че съществува място като това. 
- Това, мила ми Сузи, е място, което е навсякъде и никъде. То е в твоите фантазии, но и в много други. Доста деца са го сънували и ще продължават да го сънуват. - Сузи не можеше да осмисли тази информация и просто кимна. - Ако искаш, ела с мен. Тъкмо бях тръгнала към площада. 
Така или иначе момиченцето нямаше какво да прави и тръгна след Мая. Когато стигнаха площада, Сузи издаде звук на учудване. Беше толкова хубаво място. Имаше най-различни магазини. Имаше магазини за сладки, разбира се, които също бяха направени от сладки. Имаше и книжарница, която приличаше на бисквитка книга. Дали и книгите вътре бяха от бисквитена хартия, ако такава съществуваше?! 
- Сузи, това е ябълковото дърво на града. Във всеки град в Шугарленд има по едно такова. - Момичето вдигна глава и видя огромно дърво, осеяно със захаросани ябълки. За разлика от другите дървета, то наистина приличаше на дърво. Имаше си дървен ствол и зелена корона от листа, но ябълките му не бяха обикновени. Бяха захаросани с шарени пръчици, но имаше ябълки и без пръчици. 
Мая откъсна една ябълка и я даде на детето, а то започна да си хапва сладко, сладко. Русокосата жена се усмихна и заедно с детето и шоколадовия заек Шоко се отправиха към книжарницата.  
- Здравей, Навзикая. Получи ли книгата, която очаквам от толкова много време? - попита Мая, като се завъртя доволно. Навзикая беше жена на средна възраст с прошарена коса. Кестенява с някой и друг по-светъл косъм. Носеше очила. Усмихна се на Мая и отиде до един рафт с книги. - "Да обиколим Шугарленд за седем дни." Книга трета от "Приключенията на Алън" . Кое е детето с теб, Мая?
Мая с любов пое книгата от ръцете на продавачката и я притисна до гърдите си. Доста време бе очаквала излизането ù на пазара. Обожаваше Алън Холпън. Той пишеше страхотно. За нея той беше един от най-добрите. 
- О, това е Сузи. Тя е от Другата страна. 
- Здравей, Сузи. Аз съм Навзикая. - жената протегна ръка, а Сузи я пое. 
- Приятно ми е, госпожо. Но аз не идвам от другата страна... аз дори не знам кои са страните тук. 
- Мило дете, тук казваме на реалността "Другата страна". - поясни Навзиканя, а Сузи приложи отново номера с кимването и уж разбирането. Двете с Мая излязоха и се отправиха по пътечка от шоколад. По шоколадовите блокчета имаше най-различни картинки. На някои имаше животни, а на други плодове. На трети предмети, а на четвърти рисунки на хора. Зайчето на Сузи пък се сливаше с пътечката, което я разсмя. 
Стигнаха голяма къща, която беше по-скоро дърво. Нормално дърво, но в короните му, като се загледа човек, си беше цял палат. Растяха бонбони и имаше голяма тераса. Имаше прозорци в ствола и врата. 
- Искаш ли да влезнеш, Сузи? 
- Ами... аз бих искала още да поразгледам страната. Пък и скоро трябва да се прибирам. Мама и леля Попи ще се притесняват. 
- Миличка, не се безпокой. Когато стане време, ще се прибереш. Сега влез за по чаша горещ шоколад, а и да пренощуваш. Скоро ще се стъмни. 
- Но това означава, че аз трябва да се прибирам при мама и леля. - започна да протестира детето. 
- Сузи, чуй ме. Тук времето е различно. Тече по-бързо, отколкото в Другата страна. Там половин час е равен на един наш ден и няма защо да се притесняваш. Влез и си почини, пък утре ще продължиш по пътя си. 
Момиченцето в крайна сметка се съгласи и влезе. Мая, като добра домакиня, веднага му поднесе чаша горещ шоколад и показа стаята, в която ще спи. Започна да готви супа, която поднесе за вечеря. След това сложи Сузи в леглото и ù разказа приказка. Приказка за Шугарленд. Сузи бързо се унесе и заспа, а Мая отиде в стаята си, оставяйки вратата открехната, ако случайно стане нещо с детето. За първи път тя се замисли над живота. За първи път си се представи като майка и това предизвика усмивка на лицето ù. Знаеше обаче, че утре Сузи ще си отиде и ще продължи по пътя си. И че повече сигурно никога нямаше да я види. Стига Сузи да не пожелаеше отново със съзнанието си да попадне тук. 
Утрото настъпи, а Мая приготви филийка с халва за Сузи. За по път Мая ù беше изпекла курабийки и бисквитки. Беше ги завързала в една карирана кърпичка. 
- Радвам се, че се запознахме, малка Сузи. - Мая прегърна детето, което ù отвърна със същото. 
- И аз се радвам, како Мая. Ще ми липсваш. - двете се сбогуваха, а на Мая това ù беше трудно. Дори за един ден и по-малко тя беше обикнала момиченцето, колкото и странно да звучеше това. През сълзи гледаше как Сузи и Шоко вървяха по шоколадовата пътечка, подскачайки заедно, докато не се скриха от погледа ù. 
Момичето и шоколадовото зайче вървяха, докато не стигнаха отново една река. Тази не беше шоколадова, а розова. Имаше обаче шоколадов мост. Преди да преминат моста, Сузи топна пръстче в реката и после го облиза. Ягода. Обичаше ягоди. А реката имаше вкус на сладолед от ягоди. По-скоро йогурт. 
Когато преминаха мостчето и продължиха по реката, стигнаха още някаква гора. Гора от дървета близалки - малки и кръгли, големи, плоски и завъртяни. Имаше най-различни. Но тя не се спря да си близне, а просто продължи да следва реката, която ги отведе до един залив. Там тя видя момичета, които бяха наполовина хора и наполовина риби. Русалки. 
Те също забелязаха малкото дете и му помахаха. Една от тях заговори: 
- Хей, какво те води тук? 
- Аз съм Сузи и реших да разгледам страната. 
- Ти си от Другата страна. Страхотно. Ако вървиш по тази гора, ще излезеш на шахматна дъска. После ще видиш два пътя - розов и син. Тогава сама ще трябва да избираш накъде да тръгнеш. Ние знаем това от други хора, но не знаем какво има по двете пътеки. Успех, малка Сузи. 
Тя искаше да си поговори още с русалките, но те като че ли бяха заети, а и тя нямаше време за губене. Искаше да разгледа, а и трябваше да се върне при мама и леля Попи. Точно както ù казаха русалките, тя стигна до шахматна дъска. Но не беше същата, по която беше тръгнала в началото. Знаеше го, защото този път пейзажът беше друг. Имаше ягоди около нея и повече дървета от захарен памук. Имаше и дървета сладоледи на клечка. Клечка, която представляваше стъблото им. След като мина всичките черно-бели квадратчета, тя се озова пред синия и розовия път. По синия път имаше синя пътека и сини дървета и растения от различни вкусотии, а по розовия следователно имаше розови вкусотии. Тя обаче реши да поеме по синия. Този цвят сякаш ù допадаше повече. С бодра крачка почна да върви из синята гора, като се радваше на сините птички и пеперуди, летящи около нея. Шоко дори си намери другарче - синьо зайче. Някак си не ù беше ясно защо всичко тук е синьо, но сега не я интересуваше. Беше заета да се радва. Подскачаше весело и се смееше. Това място - цялата страна ù допадаше много. Само ако всички, които познаваше, бяха тук, щеше да е страхотно. 
Стигна до брега на поредната река, която после ставаше на водопад и се вливаше в езеро. Тази река беше синя... но не нормално синя като другите, които беше виждала. Където водата, когато се натрупва, е синя или синьо-зелена. Не. Беше по-гъста. Топна пръст и помириса. Миришеше ù на... боровинки. Облиза пръста си и не грешеше. Беше боровинкова река. С усмивка тръгна по брега, оставяйки си реката като карта, по която да се движи така и стигна до езерцето, което беше заобиколено от голяма поляна със сини цветя. Синчец, помисли си тя. Както беше направила и преди - тя легна и затвори очи, оставяйки на слънцето да я огрее. Последното, което видя, беше Шоко. 
- Сузи? Сузи? - чуваше гласа на леля Попи и мама Джонсън. Тя се надигна и огледа. Около нея нямаше никакво боровинково езеро или река. Нямаше само сини цветя. Нито сини дървета. Нито такива от захарен памук или от близалки. 
- Тук съм. - провикна се тя. Изправи се и затича по посока на гласовете, като не спираше да казва "Тук съм, тук съм". В крайна сметка мама и леля Попи я откриха. 
- Не ни плаши повече така. Не сме ли ти казвали да не ходиш в гората сама? - почнаха да говорят те, докато я прегръщаха. Тя разбра, че здравата ги беше изплашила.
- Съжалявам. - каза детенцето и хвана леля си и майка си за ръка, като се отправи с тях към къщичката. От това, което ù се беше случило, което явно беше сън, тя щеше да запомни всичко. Особено Мая и Шоко. 
Докато вървяха, тя чу шум от храстите и се обърна. От там излезе кафяв заек, който кимна с глава и избяга отново към полянката, където до преди малко беше тя. Друг шум привлече вниманието ù - руса коса се развя някъде из храстите и чу нежен смях. Като смеха на Мая. Може и да ù се е привидяло и причуло, а може и да беше истина. И тя не знаеше. Просто се усмихна и продължи напред, надявайки се, че един ден отново ще срещне приятелите си от Шугарленд.