Из „Дневникът на един луд”
08.03.2010
- Здравей! Как си? Беше ми съпруга, някога... преди 100 лета или бяха по-малко, може би 10, може би, а може би не? Не знам, вече не знам, не ги броя. На мен ми се струват 100. Отиде си някак на бързо, беше само на 32 и, като се замисля, аз много ти помогнах, не за друго, а просто да хванеш пътя към безкрайните полета с откъснати карамфили и мраморни стени. Та как е на новия ти адрес, тук в мраморния град? Как си прекарваш? Има ли ад и рай или само вкус на влажна пръст и гнило? От време на време си спомням как дойде тук. Беше пролет, нали? Не онази студена, влажна и гадна пролет с много дъжд, точно след зимата... Беше пролет. Беше прекрасна пролет. И розите цъфтяха, онези, едрите, червените с опияняващ аромат. Беше топличко, слънчево, люляково и розово. Беше зелено. Просто красиво. И ти не беше планувала да си отиваш. Мислеше, че си почти вечна. Мислеше, че ще изпращаш син в казармата и ще омъжваш дъщеря, но не стана така, защото мечтаният син не се ...