1.
Ехо гледаше към небето по което нощта бе разсипала звезди с цялата си щедрост.
Излезе на терасата на една от кулите на замъка, промъквайки се покрай дълбоко спящия стражник на стълбището, много внимателно отвори резбованата врата, за да не скръцне предателски, и се озова под трепкащите над нея безброй искри.
Вън, както винаги, Вятърко лудуваше между стените, дълбокия ров под тях и кулите, гонейки рояците прашинки от лунно сияние, завъртайки ги в различни фигури, но щом я забеляза, плясна радостно по кралските знамена и завя към нея с облаче от светъл дим. Понечи да я грабне и да литнат, но този път Ехо не бе дошла да играят, затова го спря още преди да я докосне с талазената си обичайна мекота.
- Не сега, Вятърко!
Старият ѝ приятел остана на позволеното за всички разстояние до кралска особа и зачака, като изписа с лунния прашец картина с водопад и малко езерце – любимото им място от едно време.
Някога, когато Ехо бе малка, двама обичаха да се забавляват в подобни нощи - и той, и при ...