Със закъснение...
- Пак съм тук!
- Защо? Нима забрави нещо?
- Исках да чуя гласа ти отново...
- Та... аз мълча.
- Чувам те и ти го знаеш... обаче май е време отново да тръгвам. Но ще се чуем скоро...
…
- Не те искам...
- Не чух... Каза ли нещо!?
- Аз... май не. Тръгвай сега... ще закъснееш. Може би е важно.
- Е, да... ще се реванширам следващия път. Ще ме чакаш, нали?
- Не...
...
НЕ! Чуй... и после, щом искаш, бързай и върви. Уморих се да събирам подхвърлени мигове-трохи... безбройни лъжи. Бях готово* да ти дам... част от себе си, да ти освободя място - топло и истинско, убежище и същевременно вулкан от емоции. Не заслужаваш да опознаеш тези неща... Но тръгвай, време е... Пък и аз закъснявам отдавна, закъснявам за едно ново начало, нова страница..
- Но... ние..
- Няма ние. Не е имало. Викаги сме били ти и аз... Оттук насетне изречението започва с Аз и завършва с Аз...
- Но бих искал... може да...
- ЗАКЪСНЯ!
* Диалогът е м/у него и сърцето
© Михаела Петрова All rights reserved.
