Сътворение

Хората сме прекалено заети, за да се замисляме за дребни неща като усмивката на непознат, приятелското кимване с глава на цвете, покрай което неслучайно минаваме или възторженото подушване на нечий домашен любимец, незнайно защо избрал точно нас сред десетките хора наоколо, за да се навре в краката ни и засвидетелства приятелско отношение. С лекота подминаваме всякакви символи, знаци и ненатрапчиви на пръв поглед случки. Това е така, защото сме прекалено ангажирани с изпълнението на до болка втръсналия ни график от едни и същи дейности, които по навик вършим едва ли не на автопилот. А всеки човек трябва да опитва да избяга от шаблона. От еднообразието на дните. От минималния диапазон от 20-ина думи, с които ежедневно общува. От до болка закодираните в съзнанието команди на условния рефлекс да ставаме сутрин, да пием кафе, да мием зъби, навличаме каквото ни падне, работим, клюкарим, плюем правителството, новата колежка, шефа и пр. От връщането вечер вкъщи в един и същи час, гледането на ТВ, порядъчното пълнене на търбуха и накрая - паркиране в леглото. Единствено лудостта може да ни спаси от коловоза. Говоренето с цветя, бездомни котки и кучета, пеперуди, прегръщането на дървета, люлеенето върху хамака на дъгата... Това ни прави живи на фона на останалите зомбита в обществото. Но не това исках да кажа.

            В динамизираното ежедневие все по-трудно е да бъдем истински. Без маски. Куртоазия. Фалшиво сервилничене. Та нали всеки е индивидуалност, отделна личност, минивселена. Симбиоза от хиляди вълшебства. Не ми се вярва някой да взема прекалено на сериозно човек, който обслужва интересите му, а в действителност не е искрен, няма претенции за собствен облик, а просто като спътник гравитира в чуждото  поле. Заради интереси, разбира се.

            Дааа. Истинските хора и истинските неща са на изчезване. Затова са още по-дефицитни и ценни.

            За материалното и духовното със сигурност много е писано. Не знам. Не чета. За да не бъда сателит на нечии чужди мисли и послания. Което съвсем не ми пречи да мисля. Да мисля, че в такива празни времена само връзката с нетипичното ще ни спаси от самите нас. От консервирането ни в общество на консуматори и управляеми от иначе независимите медии стадни елементи. Като човек, свързан някак с духовността мисля, че е много важно да бъдем проводници на добри енергии. Как? Като обръщаме внимание повече на детайлите по пътя си, отколкото на целите и амбициите. Едно малко нещо може да промени коренно цялата ситуация, по принцип. Слънчево утро, закачлив СМС, обаждане по телефона на приятел за честитене на Новата година в средата на лятото... Такива, изчанчени нещица, но живи. Дишащи. Истински. Обратни на канона.

            Хората, занимаващи се с някакъв вид изкуство, са много важни именно в години на криза и духовно обезцветяване на нацията. Защото са различни. Защото са над злободневните битовизми. Точно това им помага да летят. Дори да е на педя от земята, все пак... Във всяко произведение човек влага енергия. Окраската ù зависи от неговото състояние в момента. Когато е тъжен, пише, композира или рисува пастелно. С думите, с нотите, с четката. Катализира. Нагнетява болката на пластове. И тя остава да живее там някъде. В творбата. Когато е весел, цветовете са празнични - в съответствие с пулса на карнавала в душата му. Извадено на показ, произведението става мишена на хиляди очи и уши, сърца. Тази енергия преминава през тях. Зарежда ги. Те от своя страна я препращат към други, с които общуват и така циркулацията хем се разраства откъм реципиенти, хем се затваря в големия малък свят.

            Замисляли ли сте се, когато отидете на гости у познати или приятели, кое първо грабва вниманието ви? Гардеробите, диваните и пр. стандартни пълнежи, или странна картина на стената, статуетка, екзотично растение, пестелива подредба, с една дума акцент, един, но достатъчен да провокира и остави жиг в съзнанието ви за цял живот. Знам отговора. Той е такъв точно поради силата на енергията, създала произведението и попила в него. Затова...

            Нека създаваме повече красиви неща. Те ще носят удовлетворение не само на нас като автори, но и на публиките. Ще ги зареждат позитивно и така лека-полека ще променим начина си на мислене, самочувствието, а оттам - живота си.

Всеки ден нека бъде ново начало за нас. С всяко утро нека започваме отначало живота си, все едно преди то не е съществувало. Без нагласи, без стереотипи, на които да робуваме предварително. В отношението към себе си, към другите. Както росата всяка сутрин е новородена, чиста и прозрачна като Сътворение.