СЪВЕСТ

          "Последният сеанс е най-отегчително, когато вече си позирал някол­ко часа и очакваш да приключиш. Каквото имаше да премисля, премислих го. Те, мислите, все върху едни и същи неща кръжат, блъскат се като вода в бряг и когато ти омръзнат, задрямваш или пък започваш да наблюда­ваш. Но и в двата случая някой от учениците ще чукне с молив по статива и ще рече:

          -   Бай Иване, вдигни главата малко нагоре, не клюмай. Или пък: -Завърти главата към прозореца.

          Учителят излезе, остави ги да рисуват сами, а те си приказват, бо­ричкат се, не им се работи. Само девойчето с очилата се е вторачило в мен и не поглежда настрана. Ама затова и най-хубаво ме е нарисувало, приличам си много. Ето на, Гошо, който непрекъснато говори и се смее, закача се, прилепи се за Даринка и я прегърна. Пред всички я прегърна. Шушне ù в ухото, а тя се усмихва и вместо да го плесне през ръката, и тя го прегръща. Хич не се смущават. Предния час я целуна даже. Абе какво ще се смущава от мене, те пред учителя си  го правят, та пред мене ли няма! Как да не я прегръща, като очите ù много играят. Облякла една къса поличка, разголила онези стегнати дълги крака. Завчера ги кръсто­сала насреща ми, рисува и хич не ще да знае, че чак бикините ù се виждат. Направила прическа, начервила се, гримирала се, обеци сложила, по ръцете ù пръстени, гривни – мома! Нищо ученическо няма в нея."

          -  За днес толкова! – каза момичето с очилата, като си погледна часовника. - Нарисувах те и аз.

          То все последно свършваше. Бай Иван се размърда, раздвижи схва­натите от дългото стоене стави и слезе от подиума. Учителят още го ня­маше и той попита учениците:

          -  Ще ме рисувате ли още?

          Всички се обърнаха към Гошо, отговорникът на групата, който заедно с учителя се занимаваше с ангажирането на моделите.

          -  Можем да те вземем за още една постановка, но ако почерпиш.

          -    Ще почерпя, защо да не почерпя – засмя се моделът.

          -    Вие, троянци, имате хубава, отлежала сливова, нали? Ти имаш

ли?

          -    Имам и аз, като всички. Нали съм кореняк троянец.

          Даринка се изпъна като струна и изпъчи едрия за годините и за тънката ù талия бюст.

          -  Тогава довечера те каним у Гошо на „терен". Нали знаеш къде жи­вее? Близко е до вас, в къщата на ъгъла. Ще дойдеш, нали? – и се усмих­на дяволито.

          На тази усмивка бай Иван не издържа и каза, без да се замисли:

          -    Ще дойда, разбира се.

          -    И да не забравиш сливовата! – намигна му Гошо. - В такъв случай другата седмица по същото време ще те чакаме тук, в ателието.

          И като се хванаха подръка с хубавата Даринка, тръгнаха навън, заед­но с другите дванадесетокласници.

          „Ех, че нрави! Какъв живот настана. Сега да съм ученик, хей! То, на­шето, какво беше? Ориентират се бързо в живота, умеят и да се одумват".

          Бай Иван излезе доволен от училището. Вън го посрещна свежият въздух и светлината на пролетния ден. Птички шумно се сборичкаха и зацвърчаха весело в напъпилите клони на храстите.

          „Сега ще имам работа за още един месец, докато се затопли времето съвсем - няма да се чудя какво да правя. В този чудесен ден защо да не се кача на Къпинчо?"

          Ходеше често там. Сядаше на пейките под тенис кортовете на при­пек. Идваха и други пенсионери, разговаряха, почиваха си, а когато беше хладно, наклаждаха огън.

          На хълма нямаше никого. Макар да бе ранна пролет, беше тихо и то­пло. Слънцето приятно пареше през дрехите. Хубаво му беше да наблю­дава снега по високите върхове на планината и да стои на припек на удобната пейка. Изморен от изкачването и позирането, той се изпъна на гладките дъски, като подложи ръце под главата. Очите му потънаха в бездънната синева на небето.

          „Хубаво е да имаш работа, да си необходим някъде, полезен - помисли си. - Какво да правя по цял ден у дома? Пък и някой и друг лев да спечеля не е зле, че то, колко е пенси­ята в днешния скъп живот. Но не е работата само в парите - сред хората ще съм. Лошо нещо е самотата - еднообразие, скука. А така, ето, довече­ра ще бъда сред младежите, ще се повеселим, няма да кукувам сам. Тол­кова са весели, млади и хубави. Особено Даринка - красива, гъвкава и стройна - да ù се ненагледаш! - и му стана още по-приятно в напечените и затоплени от слънцето гърди, като си помисли за нея. - Остарях, за нищо не ме бива вече, но като я гледам само, пак мога да се радвам на живота! Остарява тялото, а ето, духът в човека е все така млад, жизнен, ненаситен, като човешките очи. Хубава вечер ме очаква, няма да дремя сам пред стария телевизор. Ще занеса от сливовата ракия на младежите, нали затова съм я събирал, да има, като потрябва. Аз не мога да я пия, никога не съм бил пияч, а те са млади, държат им главите и краката. Залежа ми ракийцата, силна ста­на. Онази вечер пийнах една чашчица, веднага ме удари!”

          Както се беше излегнал на пейката, сега пък пролетното слънце го удари в главата и понеже нямаше кой да му чукне с молив по статива, бай Иван задряма, унесен в мисли по предстоящата весела среща с дванадесетокласниците.

          Сянка падна на лицето му, сепна се. Изправи се. До пейката стоеше старец.

          -   Стига спа, бе комшо. Направи малко място да седна при тебе. Да си поприказваме.

          „Отиде ми хубавия ден по дяволите" - помисли си моделът, като ви­дя кой е дошъл.

          Беше си внушил, че този човек при всяка среща обърква плановете му. Неохотно му направи място да седне.

          - Викам си и ти си сам, да споделим самотата си. Ходиш ли да те рисуват? Мене не ме викат вече.

         Погледна го. Лицето му беше подпухнало, небръснато от два-три дни, дрехите му измачкани. Под омазнената от пот шапка се показваше спластена, нересана от седмици коса. Понамирисваше на напикано.  „Много ясно, че младежите няма да те искат. Приличаш на запустяла воденица, готова всеки миг да се срине".

        - Ти почерпваш ли ги? Пак трябва да занеса някое шише ракия - каза още пъшкащият от ходенето мъж.

          „Аха, ето значи защо се одумват те за пиене. Ти и други като тебе са ги подучили на такова нещо. Неслучайно искаха да почерпя. Аз ми­слех, че се шегуват, че по този начин просто проявяват симпатия към мене."

          Помръкна радостта от хубавия ден в очите на бай Иван. Свъсиха се веждите над очите му.

          - Слушай бе, наборе, ще ме извиниш, че ровя в болката ти, но синът ти загина от пиене, а ти сега учиш и децата на това.

          -  Не ми напомняй за него. Дървото е виновно: Ако не беше онова дърво на завоя, нямаше да се блъсне колата в него и да загине моят син.

          Беше си внушил, че дървото е виновно, макар че в кръвта му при аутопсията установиха високо съдържание на алкохол. Убеждаваха го, че ако не беше дървото, колата да е полетяла в пропастта и от сина нищо да не е останало, но той си знаеше своето. И един ден го отсече.

          - Ако не ги черпим ние, други ще го направят - продължи наборът. - Затова гледай си живота и прави каквото правят другите - живей като всички! Много се замисляш, много.

          „Кои други имаш предвид? - запита се бай Иван. - Другите, това си ти и някой като тебе измежду многото хора. Замислял съм се! Ами зами­слям се. Ако не бях се замислял, щях аз да се оженя за Петрана. Нямаше къде да я заведа. Къща исках първо да направя, пък тогава да се оже­ним. Но тя бързаше, не ù се чакаше. А ти понеже не се замисляш много, ожени се без къща. Води я по какви ли не бордеи, влажни и тъмни, деца­та ви все боледуваха. Понеже не се замисляш, пропи се, биеше я и не забелязваше, че биеш най-близкия си човек, че скъсяваш ден след ден живота ù. Ако аз не се замислях толкова, може би съвсем по друг начин щеше да протече нейният живот, моят, че дори и твоят.”

          Раздразнен от тези мисли, моделът стана от пейката.

          - Чакай, къде скочи! Малко да си поприказваме.

          - А, ще вървя. Днес позирах, изморих се. Пък и отдавна стоя на слънце тук, ще ми се да се прибера вкъщи.

          И без да дочака отговор, заслиза по пустата алея към града.

          И тази вечер, както много други вечери, той остана сам, макар че много му се искаше да бъде сред младежите, да се вълнува от вълшеб­ната усмивка на Даринка, да разтуши сред хора самотата си.

          „Ако ние, по-възрастните, не мислим трезво, не възпираме младите, някой ден някой от тях ще свърши като сина на набора. Вярно е, че много се замислям. Но нали само това ми е останало - мисълта. На моите годи­ни, ако приспя и нея, какво ще остане от мене? Нека друг пие с учениците ракия, аз искам съвестта ми да е чиста, макар да остана без обещаната работа."

          И за да не се остави тъжните мисли да го завладеят, включи телеви­зора. Светна малкият екран. Запълни синкавата светлина голямата ши­рока стая. Широка - такава, в каквато някога мечтаеше да заведе Пе­трана. Но картина нямаше - шарени черги започна да тъче екранът.

          „Пак се е повредил - помисли стопанинът. - Толкова черги си натъкал и ти, че ако беше тъкачен стан, с тях щях да застеля улицата оттук до площада, че и целия площад" - и се усмихна в синьото сияние.

          Изключи го и отпусна глава на възглавницата. Едва тогава си каза:  „Много мислиш, карай като другите!"

          И като другите спокойно заспа, скрил мисълта в съня си.