Беше светла и спокойна утрин, някъде около девет часа. Слънцето грееше, а небето се синееше. Чуваха се само веселите, закачливи песни на пойните птички, идващи от близката гора. Всичко беше тихо,докато... ...

  -Бързо, бързо! Господарят всеки миг ще се завърне! - извика една от прислужничките. Тя бе стара на възраст, с побелели коси, но… пък… имаше някаква младост все още в нея… поне… по начина, по който тичаше. Лицето ѝ бе изрисувано с чувство на мъка и болка, ръцете ѝ бяха груби и стари като самата нея,хванали вече шкурка, а тя бе твърде изморена, но… нямаше как…. иначе, ако не бързаше да свърши задачата си навреме, щеше да има наказание, при това, твърде сурово. 

  Сега всеки трепереше и бягаше, накъдето свари,за да изпълни задачите си мигновено. Една от прислугите търчеше да се погрижи за градината,друга се опитваше да прибере с максимална скорост вече готовото, люлеещо се от вятъра на простора, пране, трети да сготви обяд на господаря си, четвърти да се погрижи за декорацията и хигиената на имението. Горките хора! Бяха толкова уплашени, че не сварваха със задачите си. Уви, не след дълго, Господарят им се появи. Той бе висок и строен млад мъж,с кестенява коса, симпатичен, но със студено и безчувствено лице,лице,което беше лишено от всякакви емоции, племенник на някогашния стар собственик на имението.  Бързо препусна с  буйния си кон през голямата градина и се запъти към имението. Спря пред него и слезе. Прислугите му дотърчаха веднага. С висок и строг тон, той им нареди:

- Маркъс, искам да прибереш коня ми и да се погрижеш за него. Мариян, Оугъст, Сефра, масата да бъде сложена. Максимус, къде е Оливия?!-обърна се господаря към него.

 Максимус пребледня като платно. Пулсът му се учести. Не искаше да казва, че Оливия не бе готова с прането. Знаеше какво щеше да последва след това, всеки знаеше.

 - Попитах те нещо, Максимус! ОТГОВОРИ МИ! - изкрещя му той. Много добре знаеше защо не му отговаря,но продължи да настоява за отговор.

 - Г-г-Госпо - Господарю, моля Ви, не я наказвайте! Тя просто не успя навреме! Не я бийте, моля Ви!

 -Ах,тази мързелана! Нищо ли не е свършила пак?! - ядоса се младият племенник.  

 Максимус,дясната ръка на господаря, се опита да каже нещо,ала бе  грубо прекъснат.

 - Аз ще се погрижа за нея. А останалите, довечера към вас ще се присъедини нов човек. Подгответе се! - каза им той и тръгна някъде.        

     Всички се зачудиха какво имаше предвид техния господар,но така и не можаха да отгатнат. Можеха само да чакат.            

…………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

Недалеч от имението, в едно малко село, живееше Алис - млада девойка, с гъста руса коса и красиви букли, очи, сини като обширния морски океан  и усмивка, колкото лъчезарно слънце. Тя бе момиче на 20, с добро сърце и с добра душа. Имаше много нежно лице,изправена стойка и малки червени устни. Работеше в една малка пекарна.За съжаление, заплащането никога не бе достатъчно, за да покрие  всичките разходи на семейството й. Денем и нощем, тя работеше неуморно там, но сега това щеше да се промени. Малката пекарна беше на път да фалира и Алис щеше да остане без работа и доходи, минимални, но все пак някакви доходи... Колко ужасно! Майка й  пък работеше като шивачка, но и тя изкарваше малко пари,колкото и да се трудеше. Бащата на Алис  постоянно пътуваше по моретата, в търсене на по-добро за тях. За съжаление, не се бяха виждали от много, много години. 

      Един ден, Алис получи писмо от него. Отвори го и прочете:

 ,,Здравей, скъпа ми Алис! Мина доста време, откакто не сме се виждали. Съжалявам, че нямах време за теб и за майка ти. Но.. нали знаеш? Трябваше и аз да се опитам да направя нещо.Годините си минаха и продължават да минават,но знай,че никога,дори и за момент,не съм ви забравял-нито теб, нито майка ти. Липсвате ми,слънца мои! Но бъди спокойна! В последните няколко години,търговията ми се разви добре и изкарах малко пари. Скоро ще се върна! Ще се видим,скъпа дъще! Целувам и прегръщам мислено и двете ви. Пращам ви много поздрави и се надявам да се видим много скоро за в бъдеще! Пазете се и се грижете една за друга! Обичам ви!"

     Татко       

  -О,татко!-проплака младото девойче -И аз се надявам да те видя скоро,липсваш ми!

   След като приключи работа, Алис се прибра у дома. Точно на вратата я чакаше майка й. Тя бе жена, много стара, много възрастна, вече с побелели коси,но с все така топъл и мил майчин глас. 

  - Здравей, мамо! - каза момичето

  - Здравей, скъпа дъще!! - отвърна майката и я прегърна силно, любящо. 

    Скоро,двете седнаха да вечерят на масата си. Вечеряйки, старата жена   проговори с тежък, пресипнал от мъка, глас на своето чедо:

  - Алис, дъще, трябва да ти кажа нещо.

   Алис насочи вниманието си към нея и я заслуша внимателно. Майка й въздъхна дълбоко и продължи:

  - Знаеш,че правим всичко възможно, за да свържем двата края,момичето ми. И аз,и ти. Но не можем повече така!

   - Какво имаш предвид това, майче? - попита шепнешком дъщерята

   - Знаеш, че мястото, където работиш сега, скоро ще фалира. А, не можем двете да се издържаме само от моята работа. Парите просто няма да ни стигнат. Затова, Алис...

   - Да?

   - Взех..., взех решение да те пратя в онова имение. Вече ще работиш там и там ще живееш. Ще ти е  много по-добре,миличка,отколкото тук!

    - Не! Мамо, моля те! Не искам! Още утре ще си потърся нова работа,обещавам ти!-започна да плаче с окаян глас  Алис.

      Сълзи вече се стичаха по заруменелите й бузи. Но това не промени  твърдото взето решение на майка й. Със суров тон тя й рече:

    - Не ме интересува! Ще работиш там, а и чух, че заплащането било много прилично.

      - Но мамо! - възпротиви се Алис

      - Никакво мамо! - твърдо отсече майка й.

      - Поне ще ми кажеш ли кой те наби на тази идея? - попита с почти изгубена надежда момичето

      Майка й, обаче, нищо не отговори. Мина се час, после два, после три  и старата майка отново проговори на своето дете:

      - Тръгваш довечера. В полунощ трябва да си пред имението. Ще те посрещнат.

      Нямаше отговор от девойката. Само мълчание и напиращи в двете й очи сълзи. 

        Мина още време, здрачи се. Алис трябваше да потегли. Беше длъжна да го направи. Знаеше, че няма друг избор и това я мъчеше. Взе най-ценните си вещи,взе всичките си дрехи, които имаше и се качи на чакащата, пред тях каруца. С всяко изминало потропване на каруцата, родният й дом, мястото където някога  беше израснала, където някога живееше, сега изчезваше и изчезваше с всяка една изминала секунда, мината с каруцата. Накрая, домът й просто изчезна от нейния поглед. Алис погледна към нощното сияйно небе - сега луната го изпълваше цялото и озаряваше всичко. След това, тя погледна в своя часовник, който стоеше  на китката й - ужас! Времето за нея бе безпощадно и минаваше, и минаваше така,както минаваше една единствена секунда. Времето я бе притиснало докрай!