Премълчавам каквото мога. По-лесно е и не трябва да давам обяснения защо съм будва в пет сутринта и дали съм болна, след като не искам да стана от леглото. Мога да си премълча за това, че не съм излизала от седмица и да обвиня времето и налудничевите му настроения. Тренирам си усмивката в огледалото и изучавам мъничките бръчици около очите си, или липсата им, защото крада усмивки от щастливи моменти, случили се в друго време и изстисквам, каквото мога от спомените си. Някой ми отнесе туптенето на сърцето, не съм сигурна кой, нито пък къде го сложи. помня, че си тръгна накъсано, на приливи и отливи. Не съм сигурна дали беше оптична илюзия, но все се приближаваше и отдалечаваше. На въпроса "как си" отговарям винаги с "добре" и бързам да попитам другия за неговия живот. Хич не ми се говори за себе си. В моментите, в които усещам думите да бълбукат и да се надигат си хапя езика до кръв и преглъщам ли, преглъщам с насълзени очи, защото просто не мога. А и някак не искам.
Чудя се защо ми отнема двадесет години, за да успея да отключа хилядите малки вратички в себе си, които ме плашат. И все пак продължавам наивно да губя ключа или пък ръцете ми треперят прекалено много. Чувствам се като една от жените на Синята брада и знам, че ако вляза в забранена стая, това ще е краят.
Чудя се защо ми отнема бутилка вино и спокойствието на петък вечер, за да се скрия някъде в прегръдката на града и да заплача. Ала и тогава, когато някой ме попита "как си" отговарям с "добре" или "нищо ми няма". И сълзите ме задушават и се залъгвам, че ми дават някакво спокойствие. На другия ден продължавам да си нося тайните заровени някъде дълбоко, зашити за сърцето ми и окачени на душата ми с пирони.
Чудя се защо трябва да се оправдавам с лудостта си, за да кажа нещо на някого. И защо си мисля, че това би го стреснало, уплашило или накарало да побегне. Бих дала всичко поне веднъж да поискам да остана в кожата си, вместо да се чудя как да се отърва от нея. Всеки ден е хелоуин и костюмът на човек ме кара да се изприщвам цялата. Друг изход няма.
Освен аварийния.
Но уви. Все става като в онези страшни филми от осемдестте, в които бягаш към вратата, а тя се отдалечава. Паника. И накрая не виждаш нищо, защото тъмнината те поглъща. Твоята собствена тъмнина. Ти я измисли.
Чудя се как продължава да ме е страх от тъмното. Не обикновеното тъмно. Онова, което създавам сама и в което чудовищата ми са истински. Представям си ги всяка нощ преди да заспя и няма бяла магия на света, която да ги спре. Шепнат ми в ухото, знаят всичко за мен. 
Чудя се защо оправдавам всяко свое действие с клишета и удобни фрази. "Изкуство е". "Това ти ли си го писала? За теб ли се отнася?", "Не, някъде го четох."
А всъщност всичко крещи и прелива от моите тайни и моят ужас и жалките ми опити да намеря опътването за света и как да преживея и този ден, и тази нощ.
Мислех си, че ако стисна силно очи преди три сутринта и ги товоря в 3:01, всичко ще е минало. Чудовищата ще са се прибрали обратно и ще мога да заспя спокойно.
Никой не ми каза, че демоните нямат часовник и излизат, когато най-малко очакваш.
15:16, а усещам как ме наблюдават. Скрили са се в тишината на празния апартамент и в бучката, заседнала в гърлото ми, защото за пореден път премълчавам.
Задръствам се със страхове и извратени желания.
Скривам ги под голямо одеало така, че никой да не ги види и се моля поредната късна вечер и поредната бутилка вино да не издаде на никого какво се крие в душата ми. Какво държат пироните. Какво вижда огледалото.
Лудостта ми оправдава желанията ми. Това, което искам от теб.
"Да, аз го писах." усмивка.
"Браво, поздравления, добре звучи!"
Изкуство.
А то не притеснява никого.