Беше прекрасен есенен ден. Слънцето напичаше покривите на къщите, но лъчите му бяха приятно стоплящи. Вал се наслаждаваше на гледката от прозореца на всекидневната. Тясната уличка спеше следобедна дрямка. Коли рядко минаваха, хората също не бяха много. От близката пекарна миришеше на прясно изпечени курабийки и сладкиши. Вал примижа доволно. Беше направила най-добрата сделка в живота си. Сдоби се едновременно с ново жилище, такова, за каквото винаги бе мечтала, и с нов приятел – стара пухкава писана на име Мармалад.

            Всичко стана като на кино точно преди една година, когато старата стопанка на това прекрасно апартаментче се подхлъзна и се строполи в краката на Вал на слизане от трамвая. Жената се изплаши много, но Вал успя да я вдигне на крака и да я успокои. Дори я изпрати до дома й, подкрепяйки я с една ръка, докато в другата носеше тежката пазарска чанта. Жената се оказа любопитна 72-годишна бивша балерина, която нямаше деца, нито други близки роднини. Леля Оксана покани Вал любезно на чаша кафе с домашни кифлички и тя не можа да й откаже. Докато наливаше ароматната течност в изящните малки чаши с позлатени дръжки, пенсионираната артистка сподели, че скучният и самотен живот я побърква повече, отколкото болките в ставите. Зарадва се, когато разбра, че Вал обича балет и опера, както и театър. Разговорът им беше интересен и оживен. А когато Вал установи, че времето е напреднало много и трябва да си тръгва, Оксана я накара да обещае, че отново ще намине да я види.

   Срещите им се превърнаха в ритуал – всеки вторник и четвъртък, а понякога и в неделя Вал купуваше билети за някое от представленията на столичните сцени. Ходеха на концерти, рецитали. Вал запозна Оксана с някои от приятелите си. Възрастната жена сияеше и буквално се подмлади с десет години. Имаше още нещо интересно. Котаракът на Оксана, едно старо и претенциозно пухесто кълбо, не обичаше нови хора, ревнуваше стопанката си и дори ставаше агресивен, когато някой я приближаваше твърде близо. Но с Вал се държеше повече от любовно. Усещаше кога идва, заставаше пред входната врата и я посрещаше с мъркане. А с отварянето на вратата, се хвърляше в скута й и започваше да я ближе. Самата Оксана нямаше обяснение за тази любов. Но се радваше. Общуването с Вал й носеше невероятно удоволствие и тя не го криеше, а любовта на котарака само улесняваше техните срещи.

   Един ден, когато Вал отиде у балерината, завари в дома й двама мъже – единият по-възрастен. Те седяха на дивана в хола, пиеха чай, а пред тях стоеше отворена една папка с документи. Вал предложи да се поразходи и да се върне по-късно, но Оксана я помоли да седне.

- Мила моя, тези двама прекрасни господа са нотариус и адвокат. Приятели сме отдавна, макар да не се виждаме често. Нали знаеш, когато мъжете станат на определена възраст, предпочитат да общуват с по-млади и забавни дами…

- Оксана, не говори така. Знаеш, че не е вярно. – побърза да се защити по-възрастният господин.

Оксана се засмя и им намигна. После обясни, че ги е повикала, за да направи своето завещание. Вал я погледна учудено. Какво общо имаше тя със завещанието на балерината?

- Знаеш, че нямам деца. Роднините, които имам, не са ми толкова близки, освен това нямат никакво отношение към балета, затова и не искам те да вземат онова, което съм градила с години.

- Вие си знаете най-добре. Но защо съм ви аз?

- Ами защото съм решила да ти поверя грижите за Мармалад след смъртта ми.

- Оксана, не говори така. Ти си в прекрасно здраве. – смутено промърмори момичето.

- Да, но също така съм и на възраст, в която могат да се случат всякакви изненади. – отговори някак загадъчно балерината. – Но ти не се притеснявай, грижите за Мармалад няма да те притеснят, защото ще ти оставя и това жилище.

Вал я погледна изненадано и после каза:

- Не говориш сериозно. Не мога да се съглася. Близките ти сигурно ще протестират и с право. Коя съм аз, че да вземам нещо, което им се полага по закон?

- Валерия, ти си прекрасно дете и аз те харесах още в мига, в който ми подаде ръка в онзи трамвай, за да се изправя. А имотът е мой и аз мога да реша какво да правя с него, без да се притеснявам дали това ще се хареса на близките ми или не. Не се притеснявай, всичко е напълно законно и ще бъде оформено по съответния начин, за да нямаш проблеми. Това са най-добрите специалисти в тази област.

Вал се отказа да спори. Просто нямаше смисъл. Балерината беше решила и нищо нямаше да промени мнението й. Освен това тя наистина беше в прекрасно здраве.

След тази случка животът си продължи по старому. Вал навестяваше често своята приятелка и двете се наслаждаваха на любовта си към изкуството като посещаваха изложби, постановки, представления. За Коледа Оксана дори направи парти и покани съседите. С изключение на г-жа Зара от къщата отсреща. Вал не знаеше защо балерината не харесва симпатичното миньонче с боядисана в огнено червено коса. В интерес на истината и на Вал не й допадаше много. Беше виждала как различни млади мъже влизат в къщата на Зара и остават там около час-час и половина, а след това си тръгват с лица, излъчващи задоволство. С единият от тях Вал няколко пъти се беше засичала на улицата, а той я беше поздравил. Дали неприязънта на Оксана се дължеше на същото, Вал не знаеше. Не си позволи и да попита. Стараеше се да отминава темата така, както правеше и балерината. Не каза нищо и когато младият мъж, когото си беше харесала, я покани на кафе. Отряза го и бързо влезе в кооперацията. След това го проследи с поглед през прозореца на стълбището и видя да се връща в къщата на г-жа Зара.

„Мръсник!” – помисли си Вал. И ядосано отвори вратата на апартамента. Но когато видя любвеобвилния поглед на Мармалад, забрави за мъжа.

През лятото двете с Оксана излизаха по-често навън, пиеха кафето си на пейките пред НДК и се разхождаха по ремонтирания бул. „Витоша”. А това разреди случайните й срещи с „приятеля на г-жа Зара”.

А ето че сега Вал щеше да стане съседка на г-жа Зара! Съдбата бе пожелала да се случи така. Преди месец непознат глас потърси Вал рано сутринта по телефона. Оказа се, че е дежурният лекар в една от столичните болници. Вечерта на Оксана й прилошало. Повикала „Бърза помощ”. Взели я в болницата, но рано призори починала. Инсулт. Вал дори не успя да се сбогува с нея. Беше си отишла сама, без да безпокои останалите, както правеше и в живота. Първата работа на Вал бе да нахрани Мармалад. Котаракът мяукаше силно, но когато я видя, се успокои. После се зае с уреждането на погребението. Обиколи съседите в кооперацията, за да им каже кога ще е опелото. Пропусна само г-жа Зара.

В деня на погребението в двора на малката църквичка, намираща се на една пресечка от дома на Оксана, се струпаха всички от квартала. Дойде и… г-жа Зара. Вал се приближи до нея и тихичко й прошепна:

- Здравейте, но вие не сте поканена. Моля ви, напуснете, заради Оксана.

- Скъпа, с Оксана бяхме приятелки. Една глупава случка от миналото я заслепи и тя сложи край на приятелството ни, което беше трудно решение и за нея, и за мен. Позволи ми сега да се сбогувам и да й простя, че ме отхвърли и се държа жестоко с мен години наред.

Вал не искаше да прави сцени, затова остави г-жа Зара на мира. Когато всичко свърши, Вал влезе в стаичката на свещеника, за да плати за ритуала. На излизане видя г-жа Зара да седи отвън.

- Чакате ли някого? – попита Вал.

- Да, скъпа, чакам теб. Реших, че няма да искаш да се прибираш сама, а моята компания смея да твърдя не е неприятна. Ела, ще ти разкажа една история, докато вървим към новия ти дом. Не се притеснявай, знам, защото нищо на нашата улица не остава скрито…

По пътя към кооперацията на ъгъла на „Цар Асен” и „Гургулят” г-жа Зара разказа на Вал историята, която ги беше разделила с Оксана за цели 50 години. Оказа се, че в дъното на всичко стои любовта към един мъж – Филип. Той бил гадже първо с Оксана, а после се влюбил в Зара. Но връзката не потръгнала и Филип се върнал отново при Оксана. Тя му простила, оженила се за него, но не простила на приятелката си. За съжаление Филип починал рано, не им се родило и дете. Така тя останала съвсем сама, отдадена единствено на балета.

- Ами другите мъже? – попита Вал подозрително. – С тях ли замествате спомена за него?

- Какви други мъже? – каза Зара.

- Тези, които идват у вас в определен ден от седмицата. Винаги са млади и винаги са различни.

- О, тези ли. Скъпа, те са модели. Изкарват пари, докато ми позират голи. Аз рисувам – това е моята тайна страст. Тя замести Филип в сърцето ми, както и липсата на любов. Миналата година направих изложба, някои успявам и да продам. При това на доста сносни цени. Пенсията не е много голяма.

Вал се замисли. Виж ти. Как изглеждат нещата отстрани и как стоят в действителност. Значи онзи симпатичен мъж, когото беше виждала да влиза в къщата на номер 15 беше просто модел! Следващият път, ако случайно я покани отново на кафе, непременно ще приеме.

- Това е страхотно! – каза Вал глас, забравила за присъствието на Зара.

- Кое, мила?

- Това, че продължавате да правите това, което обичате. – отговори Вал.

- Да, така е. На нашата възраст трябва да се радваме на всеки ден, защото не знаем кой ще е последният. Вие младите си мислите, че животът ще трае вечно, но той лети с бясна скорост. И още преди да се усетите, вече ще сте на 40, после на 50… Ще имате семейство, деца, натоварена с ангажименти работа. А някъде там, в ъгъла, ще сте скрили мечтите си, които ще чакат по-добро време, за да бъдат осъществени. Но трябва да знаете, че по-доброто време никога няма да настъпи. Защото най-добрият момент да направиш нещо, което обичаш, нещо за себе си, е сега. Сега и тук. Не го забравяй.

Г-жа Зара прегърна Вал и бавно тръгна към своята добре подредена къщичка. Вал я гледа как върви, докато влезе в двора, а после се качи и отвори вратата на новия си дом. На прага я чакаше Мармалад. Вал го гушна и затвори. Знаеше, че г-жа Зара е права за всичко. И щеше да се вслуша в съвета й. Да се радва на всеки ден така, все е едно е последен.