Каква според вас е вероятността да хванеш едно и също такси през интервал от няколко месеца, на едно и също място, без предварителни уговорки? 5 процента? 10? 50? На мен ми се случи на 100 процента... и сега ще ви разкажа как...
Всичко това стана по времето, когато още не бяха навлезли мобилните телефони (или поне аз още нямах ), аерогарата още не беше модернизирана, а София се променяше от ден на ден... Трябваше да посрещна един от моите италианци - знаех, че самолетът пристига в 11 вечерта, затова пристигнах в София късния следобед, направих резервации в хотел в центъра и... си починах малко след дългия път... Дразнеха ме жестоко по хотелите с тяхното разделение на стаите и тарифите - българи-чужденци... Сякаш ние, българите, бяхме някаква особена порода полумаймуни-полухора, сякаш не си плащахме... За нас винаги бяха по-лошите условия, нямаше закуски и тарифата беше по-евтина... Не можех да свикна още с това - че се отнасяме с чужденците като с полубогове, а към нас самите отношение - никакво... Както и да е, към 10 часа се обадих на рецепцията да ми поръчат такси, слезнах и търпеливо го изчаках... Случи се от ония малки симпатични колички, в които като седнеш, едва се обръщаш и в които и най-дребния човек изглеждаше особено едър... Шофьорът беше на около 40-45 и както личеше, едва се побираше зад волана... Това обаче не му пречеше да маневрира умело по претъпканите софийски улици... дори до аерогарата завързахме съвсем непринуден и много възпитан разговор... личеше си, че човекът е с много богата култура, възпитан и начетен... Може би животът го е принудил да изкарва хляба си по този начин... помислих си аз - а и няма нищо срамно в това - няма срамна работа, щом прехранва семейството... Видът му също беше много интелигентен... и дори приятен, за човек на неговата възраст ми се стори невероятно запазен и свеж :) така да се каже... Попитах го културно, ще бъде ли възможно да ме изчака да посрещна италианеца, а после да ни върне обратно в хотела... Разбира се, каза той - няма никакъв проблем... Явно беше, че и аз съм му станала симпатична - каза, че на аерогарата ще изключи брояча и не желае да му заплащам престоя... "Боже мой" - мислех си аз - в София, където всичко е пари, за пари и  със пари... не може да бъде, че има и хора като този... Още нищо не бях видяла...
На аерогарата, както винаги, ме очакваше разочарование - самолетът (както винаги) щеше да закъснее и се очакваше около 1 или 2 часа през нощта... Няма да ви казвам колко пъти ги поздравих наум... просто... се скапах... Отидох към шофьора - да му се извиня, да му кажа за закъснението, да му платя и да го отпратя човека, да не губи време с мен - все пак беше излязъл да работи... И тогава дойде голямата изненада... като гръм от ясно небе... Не очаквах, че все още има такива хора - не само в София - и в цяла България... каза ми буквално - "Разбрах, че самолетът ще закъснее, ако желаете, ще ви върна до хотела и после пак ще ви докарам, а ако желаете, ще чакам с вас тук, ако ще и цяла нощ... не мога да ви оставя сама посред нощ, все пак сте младо и хубаво момиче и се чувствам отговорен...". Естествено... реакцията ми беше да го разубедя - не можех да го ангажирам да чака с мен, а за връщане в хотела... не се знаеше точно кога ще кацне самолета и по-добрият вариант беше да чакам там... Нито един от протестите ми не беше зачетен, нито един довод не беше чут, упорито отказваше да вземе парите ми и най-накрая каза ясно и категорично - "Добре, щом не искате да разберете, ще го кажа по друг начин - не само, че се чувствам отговорен и загрижен за вас... приятно ми е с вас и за мен ще бъде удоволствие да изчакаме заедно...". Потресена бях... въпреки че ми стана приятно донякъде... но не знаех какво да мисля - все пак познавах го от някакъв си половин-един час, можеше да бъде маниак, сериен изнасилвач :) с интелигентен вид :))) убиец, търговец на органи... Толкова мисли ми минаха през главата, пък и аз ли съм най-красивата и най-приятната, че да успея за толкова кратко време да омая този мъж ??? "Неее, тука има нещо гнило, трябва да си нащрек... добре, че чакалнята е пълна с хора...". казвах си мислено...
Зачакахме... отначало разговорът вървеше мудно и вяло - може би заради факта, че бях много предпазлива... Запознахме се - каза, че се казва Петър, на 42 години, женен, с голяма дъщеря - почти колкото мен... Бивш спортист - беше висок, строен и с много стегнато и пропорционално тяло... Лицето му беше младо... само среброто в косите издайнически говореше за възрастта му... Усещах го, че е искрен и неподправен, че се държи съвсем нормално, възпитано и естествено, но червената лампичка не спираше да мига... Постепенно разговорът потръгна - Петър се оказа интелигентен и интересен събеседник, с богата обща култура - нямаше теми, по които да не беше вещ... имах чувството, че е бил учител... или преподавател... но не го попитах... все пак животът по ония години беше тежък и не исках да навлизам в подробности какво го е накарало да избере толкова опасната професия на таксиметров шофьор... Така, увлечени в разговори, не усетихме как времето мина, дори нещо повече - стана ми някак странно близък, симпатичен... чувствах ,че при други обстоятелства дори мога да се увлека по него... заслужаваше си... Самолетът кацна, посрещнах моя човек, качихме се в таксито и Петър ни закара обратно в хотела... Поиска ми някаква смешна сума, която учуди дори италианеца... И ми се усмихна като стар-престар приятел... съучастнически...
След няколко месеца, инцидентно същия италианец се обади и каза, че му се налага пак да дойде до България - ще мога ли пак да го посрещна... Естествено, казах аз и в уречения ден отново отпътувах за София... Този път беше сутринта, самолетът пристигаше рано следобяда... Резервирах стаи в същия хотел и... вместо да си почина от пътя, реших да се поразходя из центъра... Излизайки от хотела, застанах на тротоара и се оглеждах, преди да пресека... Мислех си да хвана някое случайно такси, за да не вървя и... изведнъж видях как се задава малка жълта кола... спря пред мен... беше Петър... "Здравей Мила, каза той, толкова те чаках... накъде отиваме този път... " Не можех да повярвам на очите си... и на ушите си... всичко в мен изтръпна... особено като чух, че нашето нощно чакане го е оставило с толкова приятни впечатления, че той поне по десет пъти на ден, всеки ден, е карал покрай онзи хотел... с надеждата да ме види пак... Разпита ме кога каца самолета и попита - "Искаш ли да прекараш деня си с мен..." Пак ми светна червената лампичка... Естествено, как ли не... водих го по кафенета... по магазини... на ресторант... все на места, на които имаше много хора... Това не го смущаваше - беше търпеливо с мен, наслаждавайки се на компанията ми... изпивайки всяка моя дума и жест... и беше толкова приятен, мил, забавен и сърдечен... открит, честен, обикновен, търпелив... романтичен... Каза, че освен, че кара такси, през свободното си време е и любител-масажист... дори има малко студио... искам ли да ме заведе там... да ми направи масаж... "Тука вече си дойдохме на думата" - изхилих се вътрешно аз, но... няма да идем в твоя салон... ще си вземеш нещата и ще идем в моята хотелска стая... Така и направихме, а когато влязохме двамата, той притъмни стаята, започна да вади от куфарчето си най-различни шишенца, уреди... Накара ме да се съблека и да легна удобно на леглото... И... започна нещо... божествено... Дотогава не си спомням да съм си правила истински масаж... нещо невероятно... чувствах се като богиня... която удостоява смъртните с честта да докоснат плътта и... Точно така се отнасяше Петър с моето тяло... внимателно и нежно... като с богиня... усещането беше толкова ново, толкова невероятно, разтърсващо и еротично... Мърках... от удоволствие... докато мъркането не прерастна в стенание... силно и натрапчиво... като на разярена тигрица... Нямаше как... пожелах го... толкова много и толкова силно... неистово дори... Пак тогава... за пръв път разбрах за мъжките проблеми със сексуалността... Бях чувала, но не ми се беше случвало... Петър не можеше да ме има... Направи всичко друго, за да ме накара да се почувствам като в рая... но не и онова...
Наслаждаваше се на тялото ми по хиляди други начини... но не и по обичайния... толкова обикновен и изтъркан... Аз бях в онзи момент неговото божество и той се отнасяше с тялото ми с най-голямата нежност, на която беше способен... Удължаваше удоволствието ми с часове... а аз не исках никога да спира...

Закара ме до аерогарата... посрещнахме италианеца... закара ни обратно... пари не поиска... Италианецът, възмутен му мушна на седалката някаква едра банкнота... Петър се обърна... "Мила, попита ме - беше ли ти хубаво с мен... "Божествено - отвърнах аз... неповторимо... незабравимо..." Скришом ме погали по ръката и мушна в нея малко листче... "Това е мобилния ми телефон... моля те, звънни ми, когато дойдеш следващия път..." . "Непременно..." - отвърнах аз - слязох от таксито... той изчака... изпращаше ме с поглед до вратата на хотела...
Хвърлих телефона му... следващ път нямаше... никога не се обадих и... не се видяхме повече... Няколкото пъти, когато съм ходила по работа до София, се оглеждах някак си виновно да не видя малката жълта кола... Знам, че Петър ме е чакал... знам, че много пъти е обикалял около нашия хотел, с надеждата да ме види... Знам, че такива хора като него рядко се срещат... Знам, че аз лично повече не съм срещала такъв човек...