Краката на пешеходците правеха резки махове в своя бяг по начупените тротоари. Бездомните кучета и котки, отдавна предусетили случващото се в момента, бяха заели местата си под високите стрехи. И хората по автобусните спирки се бяха скупчили един до друг, в общото сухо, подобно на новородени птички, търсещи топлината на своите братчета. Надписът “Аптека” на отсрещния тротоар хвърляше неоново-зелената си светлина насред пътя и от тъмните води на асфалтеното блато запълзя туловището на хищен крокодил. Той бавно се отправи към нищо неподозиращите хора на спирката и пирът му щеше да е пълен, ако не беше профучалото такси, което прегази зеленото му тяло точно в последния момент. Хората от спирката обаче хич не го оцениха и наместо това тръгнаха да хулят своя спасител, задето им показа, че в града дъждът може да вали и отстрани.

-         Закъсняваме ли вече?

-         Закъсняваме от половин час! – раздразнението в гласа на Ричард беше в идеален тон с времето. – Нямаше как да е по-зле!

-         О, има, сър! – бодро обяви таксиджията. - Ако на “Мейн стрийт” и “7-ма” има задръстване, ще закъснеем с поне още около час.

-         Чудесно, направо страхотно, Ричард! И сега какво ще правим? – Роуз не спираше да нервничи.

-         О, я стига! Първо, все още не знаем дали има задръстване и, второ, дори да има, какво ни остава да правим. Не е моя вината, че вали.

-         Не е твоя вината ли?! Ако не се беше бавил толкова в “химическото”, сега нямаше да сме в това такси насред дъжда.

Тъкмо го спомена и колата мина през една дупка на пътя. Отзад двамата здравата се раздрусаха.

-         О, за Бога!

-         Извинявам се, госпожо. Не я видях заради дъжда.

-         Именно! Само че пред леля ми тия с дъжда няма да минат.

-         Поне тоя път ще има истинска причина да се заяжда. – подметна сърдито Ричард.

Таксиджията се усмихна съчувствено. Май му се беше случвал неприятния сблъсък със заядливи старици. За да разведри обстановката, той реши да направи комплимент на младата двойка, изпаднала в такава безизходица.

-         Хубав букет сте избрала, госпожо!

-         О, благодаря ви! – смутено каза Роуз, забравяйки за миг, че беше бясна.

Уви, само за миг.

-         Не трябваше да са жълти.

-         Какво?

Ричард повтори.

-         Не трябваше да са жълти. Цветята.

-         И защо така? – раздразнението в гласа й се засили.

-         Жълти са. Тя не харесва този цвят.

Роуз беше направо смаяна.  

            - Ти пък откъде знаеш това?

В таксито се възцари тишина. По прозорците се стичаше обилно вода и единственото стъкло, на което се виждаше нещо, беше огледалото за задно виждане. Оттам въпросително гледаха очите на таксиджията. Ричард усети, че няма сили и за погледа на жена си и затова отвърна със сведена глава.

            - Миналата година, на бала за Коледа, братовчедка ти, Мери-Сю, се появи в жълта рокля. Цяла вечер беше в устата на леля ти.

Роуз въздъхна. В този кратък жест се четяха едновременно отчаяние и недоумение. Със сигурност щяха да се прочетат и много други неща, ако не беше таксито и по-точно острия ляв завой, на който то поднесе. На задната седалка Роуз полетя към Ричард, а заедно с нея полетя и мокрият чадър. Той премина през неподходящо жълтия букет и прекърши нежните стебла на по-голяма част от цветята. Все още мокър, но и вече жълт от цветния прашец, чадърът се обърса в роклята на Роуз, за щастие, без тя да забележи. След това поразяващата умбрела завърши смъртоносния си полет върху обувките на Ричард. Безупречно лъснатата им повърхност се сдоби с отвратителна драскотина, или с други думи казано, тричасово клюкарстване от страна на лелята.

-         Извинявам се за това – искрено каза таксиджията. “Тези летни гуми...”, наум си помисли той.

Ричард огледа щетите по обувките си и се възмути. Тъкмо се канеше да протестира, когато Роуз го изпревари:

-         За бога, Ричард, как можа да не ми кажеш за цветята? – в гласа й се долавяше тъга.

Отначало той се учуди, че тя пренебрегва каскадата с таксито заради едните цветя, но след като я погледна, осъзна, че въпросът е от значение. Лицето й в момента показваше чувствителна същност, търсеща разбиране, наместо глупав спор.

-         О, недей така миличка – започна той, усетил правилния тон. Приближи се до нея и нежно я прегърна. – Не знаех, че си избрала жълти цветя. Ако знаех, разбира се, че щях да ти кажа. Хайде сега, не се сърди.

Роуз беше забила унило поглед в цветята, които след чадъра не ставаха за нищо. С тях в скута си приличаше на малко момиченце, на което са провалили чаеното парти с кукли. Тя искаше просто да зарадва леля си и тъжно и някак глупаво бе това, че заради малката подробност с цветята, няма да успее.

-         Поне не носите ли някакъв подарък? – попита бодро таксиджията, гледайки да смени темата. Той беше добър човек, въпреки че возеше като за на село.

-         Ами да, имаме. Взела съм тези обици. – отвърна тя без ентусиазъм и показа кадифена кутийка с прекрасни сребърни обици.

Последва мълчание. Погледите на двамата мъже се срещнаха на огледалото за задно виждане. И двамата съзнаваха това, което на Роуз беше убягнало при пазаруването.

-         Сега пък какво?! – доброто старо раздразнение се бе върнало в гласа й.

Таксиджията се почувства длъжен да отговори на погледа й в огледалото.

-         Ами, бабите си падат по злато.

-         Моля!?!

-         Така е. Бабите обичат злато. –потвърди Ричард.

Роуз се дръпна от прегръдката му и го изгледа многозначително под намръщените си вежди.

-         Ами приказките за жълтото, цветята? –попита тя накриво. При споменаването на цветята, тя надигна букета и небрежно тупна с него Ричард по главата.

-         А-а-а, златото си е друга работа – каза таксиджията и завъртя рязко волана.

Таксито поднесе по мокрите улици. На задната седалка настана пълен хаос. Из въздуха, във всички посоки се размятаха цветя, хора, един чадър, дамска чанта и обувка.

Да, това с обувката беше странно...

След известно време таксито се овладя и всичко можеше да се приземи по мястото си. Роуз се приземи върху чадъра, обувката - върху лицето на Ричард, а цветята - навсякъде.

-         Какво ви става, дявол да... – извика той, но таксиджията рязко се обърна към него и го прекъсна.

-         Това пред вас е ъгъла на “Мейн стрийт” и “7-ма”. Както виждате, попаднахме в задръстване.

Едва след тези думи таксиджията огледа задната седалка и осъзна какво беше причинил на клиентите си. Смутен, побърза да се извини, но когато отвори уста, внезапно реши да смени тактиката.

-         Вижте какво, мисля че е време да признаем, че няма да отидете при леля си. Това там – и той посочи пред колата – е нюйоркско задръстване. Ще е лудница да чакате да свърши.

Роуз и Ричард стояха мирно и гледаха таксиджията, смаяни, че им говори толкова откровено.

-         Дори да го изчакате, ами..., ами просто се погледнете – и той ги посочи.

Роуз се огледа и видя, че беше цялата мокра. Освен това роклята й от лилава беше станала доста жълта на места. След това се обърна към Ричард, който също се оглеждаше, и видя голямата драскотина на едната му обувка. Погледът й продължи по дължината на седналото му тяло и се присви силно, когато достигна главата. Очите й се свиха от широката усмивка, която се разшири още повече от последвалия искрен смях.

Изненадан, Ричард се обърна към нея, но не получи обяснение. След това погледна таксиджията, но и той се кискаше весело, сочейки го с пръст. Жестът му не беше подигравателен, а по-скоро играеше  ролята на знак към смешното в случая.

Ричард се приведе и се огледа в огледалото за задно виждане. Лицето му беше цялото мокро и по него ясно се виждаха следи от полепнал цветен прашец и мръсотия, навярно от онази обувка. При тази гледка и той се засмя, но не след дълго мъжката му суета, го възпря.

-         Виждате ли, деца – със сърдечна усмивка продължи таксиджията – няма къде да ходите на гости в този вид. Аз мисля, че сега най-добре ще постъпите, ако отидете в някое евтино ресторантче само вие, двамцата. Прекарайте вечерта заедно и се обичайте.

Роуз и Ричард се спогледаха и бузите им влюбено се изчервиха. Само миг им беше нужен да забравят за всичките си проблеми и разногласния. Като по-голяма романтичка, Роуз първа хвана дръжката на вратата.

Но внезапно Ричард я спря.

-         Чакай! Нека така...

Той се приближи до нея и с усмивка й постави сребърните обици, които сега засияха с още по-голям блясък. Тя се засмя с любов, целуна го по устните и се обърна към таксиджията. Дари го с усмивка и излезе.

Ричард се обърна към своята врата, но тогава се сепна.

-         Колко ви дължим, всъщност?

-         О, недейте, недейте, и без това ви причиних достатъчно. – и таксиджията обиколи с очи бъркотията на задната седалка.

Ричард се засмя, поклати глава и потупа стария човек по рамото. Отвори вратата и излезе навън, а там, под дъжда, го очакваше Роуз.

Известно време таксиджията ги следеше на огледалото. Когато се загубиха сред колите, доволен от себе си, той се опъна на седалката и се подготви, с усмивка, за голямото чакане и за нощта.

                                                                                                            Zimed