Няма да бъда мрачна, няма да бъда дъждовна, няма да се страхувам, няма да съм отчаяна! Достатъчно бях така! Да си оптимист е толкова хубаво! Какво пък, ако настоящето е лошо... Знам, че бъдещето ще е слънчево! Много слънчево, много лятно, много морско, много влюбено... С него или без него. Какво ми даде той? Няколко седмици слънце, няколко дни любов, няколко часа наслада... И една година, в която бях песимист. Как можа да ми го причини? На мен, непоколебимата оптимистка. През тази година валя много дъжд, и сълзи прокапваха от време на време. Всъщност, защо да отричам? Плаках, но не знам, беше ли повече от дъжда? Никой не може да каже, защото не ме видя. И все пак заобичах дъжда. Моето слънчево време все не идваше. А дъждът си беше винаги там, на улицата, на прозореца, в очите ми. По едно време даже си мислех, че няма нищо по-хубаво от лошото време. През нощта обаче тайничко си мечтаех за онова, слънчевото, безоблачното, отлетялото, нашето. С чувство за вина строях въздушните кули, строеше ги и той. И ги разваляше.

            А бяха толкова хубави, моите въздушни кули! Бяхме толкова хубави, аз и той. Играехме си със слънчевите лъчи, танцувахме върху белите облаци, звездите ни шептяха приказки… И после заспивахме в нашата кула. Бяхме млади, безгрижни, вятърни, влюбени и вечни. Вечни ли? Не, не бяхме вечни. Въздушната кула се срутваше и ни затрупваше всяка нощ. Защо му трябваше да я разваля? И то толкова много пъти... Наистина, лесно е да си построя нова. Но знам, че не е истинска. И той не е истински. Не е този, с когото се носехме заедно с вятъра, с когото се разхождахме в онази вълшебна гора. Кой е той сега? Не знам, знам само, че всяка вечер руши кулите ми.

           Но аз не мога да спра да мечтая! Не мога да не обичам лятото, небето, звездите, гората, вятъра. Не мога да забравя всички неща, което ми напомнят за него! Ще продължа да ги обичам! Заради себе си! Никой не може да ми ги отнеме! Никой не може да разруши въздушните ми кули! Аз пак ще ги построя! С него или без него!