Отидоха си топлите и слънчеви летни дни. Стоя на терасата с цигара в ръка и гледам хората. Всеки забързан и уморен от ежедневните грижи. Цигарата едвам догаря. Мисля за всичко. За мен, за приятелите, които загубих, а не трябваше да става така. Останаха ми само спомените. Спомени за топлите и слънчеви летни дни, за закачките, смеха и усмивките. Дали ще успея да дочакам лятото, свита под ударите на студените зимни дни. Паля втора цигара. Нахлуват още спомени. Добри или лоши няма значение, нали само те ми останаха. Да изляза навън, питам се има ли смисъл, но все пак го правя. Цял ден обикалям из града, а хората минават покрай мен, забързани за някъде. Уморени след работа прибират се при своите семейства. А аз защо да се прибирам като никой не ме чака. Едно време и аз имах семейство. То беше голямо и сплотено. Всички живеехме щастливи и се разбирахме. Но едни се отделиха, други си намериха ново семейство, трети си заминаха без дори да кажат "довиждане" и аз останах сама. Лутайки се из тъмните улици на този град. Да можех да върна времето назада можех да върна щастливите дни, за да бъда с любимите хора, да можех да заменя болката и сълзите със смях и усмивки, но уви не съм магьосница. Доспива ми се. Май ще трябва да се прибера в студената и празна квартира. Сядам на леглото и вземам един албум. Колко сме били щастливи някога. Стичат се сълзи по бузите ми..нямам сили да ги изтрия. Искам да заспя и да забравя всички проблеми и цялата болка, която изпитвам, да не се събудя повече в този объркан свят . Искам да живея в мой измислен - където всичко е идеално и никога не са се случили всички тези неща. Доспива ми се още повече. Затварям очи и разбирам, че тази сутрин слънцето не изгря.