Jan 10, 2014, 9:48 AM

Тази вечер аз ще умра 

  Prose » Letters
1234 0 6
3 мин reading

     Скъпи, Джерами!

      Тази вечер аз ще умра. Казват, че преди края, тялото на човек се променя. Отвътре някак си ставало. Сякаш се подготвяш да се родиш наново, така казват… Знаеш ли, Джеръми? Съществуват две състояния на душата - болка и наслаждение. Наслаждението е плавното движение на душата. Онова, което я гали всеки ден едва забележимо. А болката - рязкото. Ядрената бомба, за която няма предупреждение. Тя уврежда всяка една част от човешката ти същност. Необратимост някаква, разбираш ли? Животът е една необратимост, но така е и със смъртта. Тази вечер аз ще умра. 
     Когато се събудих днес, усетих студената мъгла, която нахлуваше като копринен дим в стаята ми. Тя се смеси с натрапчивата миризма на цигарен дим и африканско вино. Винаги, когато се напия, забравям да затворя прозореца. А настъпи ли утрото? Все едно си спал под звездите на зимното небе без одеяло. Студено е, но това не е от значение. От значение са сънищата. Спомням си, бях на осем и майка ми бързаше за среща. Умолявах я да ме вземе със себе си. Не исках да бъда сама. Ти знаеш, че не обичам да съм сама. Все пак, тя успя да ме убеди да остана вкъщи, защото за първи път ми позволи да облека булчинската ѝ рокля. Едно малко момиче повито в белите воали на времето, защитено в сатенената утроба на майка си. Можех да си представям какво ли не: че съм принцеса, затворена на втория етаж на тухлена кула и ей, сега, на, ще дойде спасителят ѝ, или пък, че съм призрак от миналото, завърнал се да плаши непослушния ми брат (ще ми яде той от шоколада)… Но аз избрах просто да заспя. Едно голямо бяло петно върху червеното покривало на спалнята - това бях. Сънувах, че съм голяма и пазарувам в магазина бонбони със същата булчинска рокля. Хората ме докосваха за щастие, снимаха се с мен, усмихваха се непринудено, дори с едно момче играхме на ластик, точно до киселото мляко… А отвъд мен, по щандовете, се разпиляваше неповторима наслада. За доказателство, че наслаждението е крайното благо, Джеръми, служи фактът, че от детството безсъзнателно сме притегляни от него и, достигайки го, не търсим повече нищо. Нищо, разбираш ли? А също и това, че избягваме най-вече болката, която е противоположна на насладата. Тази вечер ти ще влезеш тихо в стаята ми и ще ме убиеш. В твоите очи аз съм „ядрената бомба”. В моите, ти си плавното движение на душата. 
        Преди малко си се прибрал и си видял, че ме няма. Няма я глупавата ми картина на стената, която така мразеше, нито пък наръфаните ми от котката чехли, душгелът от банята, шарената лампа от Италия… Празно е, нали? Незаслужен удар, като този, заслужава наказание. Знам на какво си способен. Знам, че си убивал всички, които са те изоставяли. Сега е мой ред. И аз го желая. Моралът, Джеръми, е свобода, но свобода в граници. Той е щастие, но щастие тленно. Повик за творчество, но творчество крайно. В едно и също време той хем те подтиква да надскочиш себе си, хем поставя граница на това надскачане. Ти не си такъв. Ти си истински свободен. Способен си да направиш всичко, което пожелаеш, а аз не мога да задържа дори това, което ми е дадено даром. Липса някаква, разбираш ли? Животът ми е красиво заснет филм без фабула. Красиво заснети снопове, и болка, и наслада. Това е той. Обвит в търсене на нещо, което, ти казваш, не съществува, а аз казвам, трудно се заслужава. Любов. Убий ме, защото животът е маскарад. Маска на влюбен, маска на вярващ, маска на добър, маска на злодей, на отчаян, на щастлив, на беден, на богат, на себе си (ако те има)… Толкова много исках да се насладя на живота… Точно толкова, колкото искам да се насладя на смъртта. Така както мигът е изменчив, пластичен, така и моят свят не притежава нищо трайно, разбираш ли? Нищо трайно, Джеръми, нищо устойчиво, нищо свое. 
       Тази вечер аз ще умра. Но преди да затворя очите си под задъхания кислород на възглавницата,долепила лицето ми под диригентството на твоите силни ръце, позволи ми да погледна през калейдоскопа, подреждащ моите миговете. Искам да знам къде сбърках.

      P.S: У дома е отключено, така както пространствата са отворени за свободни пътници. Не се страхувай. Просто трябва да прекрачиш прага. 

Безсмислено искрена,

твоя Клара!

© Лунно Цвете All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Невероятно! Браво!
  • Останах без думи!
  • Благодаря ви, искрено!
  • Красиво пишеш! Хареса ми, че героинята ти не просто приема съдбата си, донякъде контрола е нейн. Е, можеше и да го затрие по нашенски. Само казваш и няколко луди писателки идваме да помагаме! Колко му е да очистим някакъв си Джерами
    Май ще се върна, да те почета отначало!
  • Красиво е!
  • Еха! Толкова красиво. Толкова истинско. Толкова мило. Като ви чета не се чувствам толкова сам в търсенията си. Благодаря
Random works
: ??:??