Градът бавно се събуждаше от сън. Враните вдигаха глъчка под прозореца на Валерия. Тя отпи глътка от уханното си кафе. Вгледа се в хоризонта, озарен от сутрешното слънце. Хълмът в далечината блестеше с изумрудена красота. Само скалите белееха. Привличаха погледа ѝ. Малък, сив гълъб кацна на перваза на прозореца. Започна да кълве трохите, които Валерия остави там за него. Погледна я с благодарност и отлетя към хоризонта, облян в светлина. Ива и Миро се бяха събудили. Стояха до нея и търкаха очите си. Валерия ги прегърна. Вгледа се в пъстрите очи на Ива. Те бяха сини като морето със зелено около зениците ѝ. Дългата ѝ руса коса се спускаше по раменете. Блестеше на слънцето, което струеше от прозореца. Кожата ѝ прозрачно бяла като порцелан и нежна като коприна бе поруменяла от целувката на лятото. Миро стоеше до нея. Очите му тъмно кафяви с цвета на изпечено кафе, я гледаха с нежност. Черната му коса проблясваше на слънцето. Кожата му бе с цвят на карамел. Дванадесет годишен, той вече не прегръщаше майка си толкова често, колкото малката му осем годишна сестричка.Валерия се радваше на редките моменти на нежност от него. 
– Добро утро, мамо – изчурулика Ива.
– Добро утро. Мамо, хайде днес да направим нещо забавно. Да отидем в планината – предложи Миро. В очите му се четеше надежда.
– Хайде да закусим и ще отидем – отговори Валерия
   Одобрителни възгласи огласиха стаята. Скоро всички бяха готови. Настаниха се в голямата маслинено зелена кола и потеглиха. Заизкачваха се по стръмния планински път. Прохладата нахлу през отворения прозорец на колата. Боровете стояха там като стражи на времето – горди в своята достолепност. Чу се песента на славей – тъжна и красива като самият живот. Катеричка пробяга по върха на един голям бор. Спря за миг и се загледа в колата, която нарушаваше тишината. Слънцето се процеждаше през върховете на дърветата и осветяваше пътя. Децата вдигаха весела глъчка и се смееха щастливи от предстоящия ден. 
   Скоро стигнаха до голям хотел. Сивите му стени бяха като издялани от камък. В прозорците му се гонеха слънчеви зайчета. Щастливи хора се разхождаха отпред и разговаряха шумно помежду си. Валерия паркира колата. Слязоха и тръгнаха по пътя, който се извиваше зад хотела. Тогава пред тях се разкри гледка, която спря дъха им. Долу в подножието на пътя, се простираха две големи езера. Прозрачните им изумрудени води примамваха със своята прохлада. Хората се тълпяха около тях. Някои вече плуваха вътре. 
   Валерия и децата се заспускаха по стръмната пътека. Седнаха на пейка на брега на езерото. Децата се втурнаха към водата. Потопиха краката си. Валерия ги гледаше си усмивка, пълна с обич. Харесваше ѝ да ги наблюдава. Миро се приближи до нея и предложи:
– Мамо, хайде да поплуваме.
   Валерия се съблече и всички влязоха в бистрите води на езерото. Прохладата охлади кожата ѝ, галеше тялото ѝ. Децата плуваха и се плискаха с вода. Валерия се усмухваше. Радваше се на планината и на щастието на децата си. Погледна зеления, стръмен хълм до езерото. Слънцето се бе издигнало високо на хоризонта и пареше на главите им. Горе в небето кръжеше орел. Величествен и горд, той наблюдаваше къпещите се хора от своето царство. Изведнъж, Валерия изпита необесним ужас. Страхът скова тялото ѝ. Тя се обърна към децата до себе си. 
– Излизайте от водата, веднага!
– Но, мамо.... – запротестираха те.
   Излязоха навън. Валерия се взря в кристалните води на езерото. Нещо бяло се шмугна в сенките. Нищо неподозиращите хора се смееха. Радваха се на прохладата. Точно тогава от дъното на езерото заплуваха жени, целите в бяло. Косите им бяха черни като нощта, а белите им дрехи се движеха като втора кожа покрай тях. В прозрачните води на планинското езеро изглеждаха огромни. Очите им, устремени нагоре бяха сини и изпълнени с омраза. Валерия изкрещя с всички сили:
– Внимавайте!
  Точно тогава, съществата стигнаха до плуващите. Дръпнаха ги надолу към дълбините. Държаха главите им под вода, докато спряха да се съпротивляват. После замъкваха телата навътре към сенките. Черните им коси се развяваха зад тях, а внушителните им тела плуваха умело и бързо. Хората пищяха и трескаво се опитваха да се измъкнат. Тогава Валерия погледна до себе си. Видя треперещата Ива да стои до нея. Очите ѝ бяха разширени от страх. Тя бе обгърнала малкото си телце с ръчички. Точно тогава ужасът отново запълзя по гърба на Валерия. Миро го нямаше. Тя се обърна към момиченцето и извика:
– Къде е брат ти?
– Не знам. Беше тук. Мамо, трябва да го намерим!
   Двете се втурнаха по брега. Сълзи заслепиха Валерия. Тя крещеше името на детето си неистово и се взираше във водите на езерото. Тогава го видя в далечината. Беше клекнал на брега и гледаше към дълбините. Отдолу, едно от съществата протягаше ръка към неговата. Очите му се бяха впили в тези на Миро и го подмамваха. 
– Мирооо, неее!
    Гласът на Валерия прозвуча отчаян. Глъчката наоколо заглуши викът на майката. Тя стисна ръката на Ива и се втурна към детето си. Двете тичаха, а дъщеря ѝ леко хлипаше зад нея. Приближаваше се до Миро, който протягаше ръката си към съществото. Точно, когато Валерия стигна до него, той докосна водата. Жената отдолу се усмихна и сграбчи пръстите му. Дръпна го навътре към езерото. Валерия изпищя. Хвърли се напред и хвана ръката на сина си. Съществото отчаяно го задърпа към дълбините. Очите му се впиха в тези на майката. Устните се разтегнаха в усмивка, а лицето се изкриви от омраза. Валерия не пусна ръката на сина си. Видя ужасът в очите му, докато той шепнеше:
– Не ме пускай, мамо! Помощ!
– Той не е твой!
   Валерия изкрещя и със сетни сили дръпна сина си. Ръката му се изплъзна от тази на съществото от дълбините. Майката бързо издърпа сина си на брега. Прегърна го силно. Той скри ужасеното си лице в нея. Жената от дълбините ги гледаше с усмивка. Сините ѝ очи се взираха в душата на Валерия. Черните ѝ коси се развяваха, а бялата ѝ рокля блестеше на слънцето.
   Валерия хвана децата за ръка и ги изведе по стръмната пътека горе на хълма. Вече там, тя застана на пътя и погледна езерото. Съществата плуваха вътре. Хората отчаяно плачеха на брега. Във водата нямаше тела на удавените. Скоро жените от дълбините изчезнаха. Водата отново бе кристално чиста и примамваща. Валерия се върна в колата. Прибраха се вкъщи. Заспа, вкопчена в двете си деца. Тази нощ, както и всяка друга, сънува жената от дълбините. Очите ѝ сини като небето я гледаха с омраза. Устните ѝ бяха разтегнати в безизразна усмивка.